Напоследък забелязвам един стилов „топос“, с който църковните ни зилоти започнаха да „разобличават“ враговете на „консервативното Православие“: „либералните фундаменталисти“, „прикритите икуменисти“ (или както там им е угодно да наричат всички онези, които не заклеймяват Събора в Крит, не изпитват здравословен страх от тайни привърженици на „теорията за клоновете“ и се въздържат да правят доминанта на църковния си живот осъждането на всички християни извън Православието като „еретици“). Всички тия, казват ни, подменят християнската любов (която все пак ни е заповядал Господ Иисус Христос) с някакво „лукаво любовчийство“, т.е. любезни са, въздържани са към инославните, а са критични към определени православни. Въобще – „мразят своите, а обичат чуждите“.
По въпроса за любовта и омразата ще се въздържа от коментар – чувствата са твърде лично нещо и трудно могат да бъдат преценявани и определяни отвън. Не винаги обаче несклонността към разобличителство, тактичността в квалификациите и просто доброто възпитание означават „любов“ както и не винаги критичността, та даже нетърпимостта към „прелестничеството“ сред „своите“ означават „омраза“.
Мен обаче ме бодат квалификациите „свои“ и „чужди“. Обвинението „мразят своите, обичат чуждите“ (към такива като моя милост) съдържа и имплицитната инструкция, че нормално би било да не обичаш „чуждите“ (да мразиш, когото и да било, струва ми се, е безспорно нередно). Един истински православен (а не „либерален фундаменталист“ или „прикрит икуменист“) би било нормално да не обича „чуждите“ (защото са „чужди“) – нека се обичат помежду си те, нали са ни „чужди“. Виж, „своите“ си длъжен да обичаш – каквито и да ги вършат, защото са… „свои“.
Откакто зилотизмът започна да се превръща в норма на християнско поведение и отношение у нас, току що формулираният елементаризъм започна да се възприема като нещо естествено. А той, мисля, е далеч по-подобаващ за един фарисейски фанатизъм, отколкото за християнството. По-естествен е за партийно-политическото мислене, отколкото за църковното. И изобщо е присъщ на етно-патриархализма, а не на далеч по-високата и принципно персоналистична култура на развития европеец.
Защото кой ми е „чужд“? Католикът, протестантът? Да, поради безспорни вероизповедни и догматично-канонични различия аз не бих споделил евхаристийната Чаша с него, не бих посмял да седна на Господнята трапеза с него и в този смисъл не мога да вървя заедно с него по пътя към личното си спасение. Но по този път аз вървя все пак в този свят (в който ми е дадено да предвкусвам „Царството не от този свят“). А в „този свят“ аз отказвам да се отнасям към хората съобразно нареждането им в „категории“. Католикът ми е „чужд“… Да, но католикът не е просто „католик“, той винаги е конкретен католик. В тази връзка кой ми е „чужд“? Романо Гуардини, от чиято великолепна книга „Господ“ съм се учил на християнство и на проникване в евангелския текст в онези години, когато християнството (и Православието) бяха приравнявани едва ли не към душевно заболяване? Или Габриел Марсел? От чиято „философия на тайнството“ се е възпитавала мисълта ми (бомбардирана с идиотщините на Маркс, Енгелс и Ленин)? „Чужд“ ли трябва да ми бъде Жак Маритен (защото е изповядвал Символа на вярата с filioque)? Чужд ли трябва да ми бъде в този свят? Трябва ли аз (ученикът, провинциалистът от тогавашна комунистическа България) да го „изобличавам“ днес заради това му filioque и да го нареждам изключително в категорията на „еретиците“? А невероятно искреният и дълбок „англиканин“ Клайв Стейпълз Луис трябва ли да считам за „чужд“? С какво ми е чужд Дж. К. Честъртън? Що за елементаризъм (и идиотизъм) трябва да инфилтрирам в себе си, за да ги определя като „еретици“? Защо не ми оставят онова, което и да имах възможност, никога не бих направил заедно с тях – не бих влязъл с тях в евхаристийно общение? Защо трябва да ме карат и да „не ги обичам“, защото ми били „чужди“?
И обратно: православният ми бил „свой“… Не бива да смея да не го „обичам“. Той принадлежи на „категорията“ си, той ми е „свой“. И значи ми е „свой“ – за разлика от „чуждия“ – онзи „свещеноначалник“ в родната ни църква, изписал два обемисти тома с доноси към своите „братя“? С какво ми е „свой“ този православен? С какво ми е „свой“ намусеният зилот, който ме спира и ехидно ме поздравява, само за да ме осведоми, че „днес е св. еди-кой си“ по стария, т.е. „светоотеческия“ календар? С какво ми е „свой“ абсолютно немилосърдният свещеник от една югоизточна наша епархия, който заявява, че би свалил расото, само за да може „да набие проклетите хомосексуалисти“? С какво ми е „своя“ събиращата подписи срещу скромната ми персона „ревнителка“, която никога не ме е виждала лице в лице? Трябва ли да „обичам“ един архиерей, който участва в ръкополагане на „рицари-тамплиери“, защото е „мой“? Трябва ли да „обичам“ духовник, за когото достоверно знам, че нарича интервенцията на Путиновата армия в Донбас „свещена война“?
Пак казвам, това е толкова елементарно, колкото бе елементарен призивът на разни „общественици“ да си „налягаме парцалите“ за г-жа Ирина Бокова, защото била „наша“ (българка), а другата кандидатка била „чужденка“ (хърватка). Отказвам да изповядвам подобен патриархализъм, който няма нищо общо с християнството. В този свят – казвам го съвсем открито и безкомпромисно – аз обичам (и не мога да не обичам) такива „католици“ като Р. Гуардини, Г. Марсел, Ем. Муние, такива „протестанти“ като К. С. Луис и П. Тилих (и да ме боли, че не сме могли да бъдем в едното Тяло Христово). В групата на „своите“ в този свят в едно и също време за мен са православните о. Ал. Шмеман, о. Н. Афанасиев, еп. Калистос Уеър, католиците Дж. К. Честъртън и Майка Тереза, протестантите К. С. Луис, Христо Куличев (за да спомена и един българин) – и не защото едните са руснаци, а другите „западняци“, а защото просто, просто не са ми „чужди“. „Чужди“ обаче са ми архиереите-агенти на ДС, побойниците в расо, мрачните зилоти-западомразници – и не защото не са „православни“ и „българи“, а защото просто, просто не са ми „свои“.
Дали за едните – за които ми вменяват, че трябвало да са ми „чужди“, не се моля да се спасят, въпреки тяхното filioque и „папизъм“, а за другите, за които настояват, че са ми „свои“, не се моля да се вразумят, си е моя работа, но за чувствата ми не могат да ми диктуват нищо. Поне те не могат да подлежат на дисциплинарно категоризиране.
Накрая ще кажа следното: повечето от зилотите, използващи топоса за „любовта“ и „омразата“, които трябвало да бъдат „правилно“ разпределени, са млади (или скоро въцърковени) хора и аз си давам сметка, че биографичните им очевидности не са същите като моите. Във времето, в което се християнизирах и въцърковявах аз, антихристиянската идеология бе достатъчно силна, за да създаде нещо като християнско „братство“ между всички, които имаха „безумието“ да вярват в един трансцендентен Бог и в един въплътен Спасител, изпратен от Него. Всички те бяха „свои“, независимо че принадлежаха на различни изповедания. Напротив, „чужди“ ни бяха всички, които служеха на онази антихристиянска идеология, независимо дали бяха обикновени милиционери, или ръкоположени за „свещеноначалници“ на Православната ни църква. Тази ситуация никак не ми попречи да стана православен и както да не приемам filioque и „папизма“, въпреки онова „братство“, така и да признавам сана на архиереите-доносници, въпреки тяхната скандалност. Да се иска от мен с късна дата нещо повече – да мразя чуждите, а да обичам своите, разпределени по „категории“ съобразно днешните страсти на значително по-млади от мен хора, ми се вижда прекалено. Прекалено ми се вижда и православната ми идентичност да се изразява в анатеми срещу „еретиците“, фобии срещу „икуменистите“ („либералите“, „вселенския патриарх“ и т.н., и т.н.) и обратно: в снизхождение и „любезност“ към мрачни и импрегнирани с омраза или ехидност субекти.
