Съдбата на понятието „лаик” е парадоксална. Както е известно в съвременната словоупотреба то е започнало да означава човек, който не е специалист в определена област, който е – въобще – „непосветен”. Малцина знаят обаче, че това свързване на „лаика”с „непосветения” идва от развитието на църковната лексика, където, още от ІV-V в. „лаик” се противопоставя на „клирик”, т. е. на всеки един чин в църковната общност, който е, именно, „посветен”, т. е. ръкоположен – било за дякон, било за презвитер, било за епископ – и по този начин е станал член на „клира”, станал е „клирик” и е престанал да бъде – просто – „лаик”.
Изначално „лаик” обаче има собствено, позитивно значение, независимо от противопоставеността му на „клирика”, сиреч на „посветения”. „Лаик” е принадлежащият на „лаоса” т. е. на Божия, на църковния народ. В този първоначален смисъл следвателно „лаик” е всеки, безусловно всеки църковен християнин – както непринадлежащият към клира (и започнал по-сетне да се нарича и „мирянин”), така обаче и всеки, който принадлежи към него независимо от това колко висок е санът му в този „клир”. „Лаик”, т. е. принадлежащ към „лаоса”, към народа Божий е в този смисъл и епископът, и архиепископът, и патриархът. Такъв е, повтарям, защото принадлежи на „лаоса”, а „лаос” има първичното и собствено значение не на някакъв разред християни, не на някакъв чин в църковната йерархия, а – на „народ”. Именно в това значение думата се употребява в библейските текстове на Новия завет, където е особено характерна за лексиката на св. ап. Павел и за тази на автора на „Деяния на светите апостоли” – св. ап. и ев. Лука.
Пак малцина (освен специалистите библеисти) днес знаят, че в споменатите текстове „лаос” (λαός) също е дума, която функционира в двойка противоположности, само че в двойка с по-различен характер. В новозаветните текстове „λαός” („народ”) бива противопоставян не на κλῆρος, а не „ἔθνος” (което също значи „народ”). Но в какъв смисъл тези думи се противопоставят, щом и двете означават „народ”?
Нека кажем, че всъщност, в новозаветния гръцки език λαός и ἔθνος предават старозаветната двойка еврейски думи-понятия – „am” и „goim” (и двете, обозначаващи „народ”). На староеврейски думата „am”, обозначава обаче единствено създадения, избран, за да бъде създаден от Бога, народ на Израил. Защото е известно, че потомството на праотеца Авраам (от жена му Сарра) е родено по чудесен начин и по изричното обещание и воля на Бога (вж. Бит. 22:17-18: „Аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; … и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми.”). И ето: „Авраам роди Исаак, Исаак роди Иаков” (Мат. 1:2), а Иаков роди дванадесетте си синове-патриарси на колената (родовете) на обещания (обетован) на Авраама многоброен народ – народът на „Израиля”, комуто Бог и даде, след като го изведе от Египет чрез Моисея Своя закон, в който първото и най-важно повеление е: „Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове, освен Мене.” (Изх. 20:2-3). По този именно начин, според библейското разбиране, изсред „народите” („езиците”, именно „goim”) Израил е единственият избран, извикан, събран и създаден от единствения истински Бог и за единствения истински Бог „народ” – т. е. „am”. Той е „народът на Бога”, „Божият народ”, за разлика от „народите” („езиците” или – както превеждат понятието „goim” на новите езици – „езичниците”). Двойката „λαός- ἔθνος” на гръцки език в Новия завет е буквално превод на „am” и „goim” и означава „народ” в смисъла на „народ Божий” и „народ” в смисъла на „народ от множеството народи” („езици”).
Само че в Новия завет в смисъла на „лаос” настъпва характерно и много съществено изменение, защото чрез Иисус Христос – изпратеният от Отца единороден Син Божий – Бог призовава за Себе Си вече не изключително потомството на един род – Израилевия – а всички люде. Ето защо „λαός” в Новия завет, продължавайки да има значението на „народ Божий” същевременно губи смисъла си на общност и по кръв. Той вече става народ, призоваван и взиман от всички народи, сред които Благата вест прозвучава благодарение на апостолите, и в този смисъл е универсален, не-кръвнородствен „народ Божий”.
Изключително инструктивно за разбирането на „λαός” в неговото вече християнско значение е едно изречение от „Деянията”, което в превода му на български език от оригинала практически е изгубило тази своя инструктивност. В гл. 15, ст. 14 от българския превод на „Деянията” се казва: „Бог изпърво посети езичниците, за да си избере от тях народ на Свое име”. Оригиналният текст обаче гласи „Бог изпърво посети ἐθνῶν (сиреч „народите”), за да си избере от тях λαόν (отново „народ”) на Свое име.” Вижда се, че в цитирания текст λαός е особен вид „народ”. Той е народ из-от народите (етносите) избран, взет. Той не е ἔθνος – народ в кръвно-племенния, природен смисъл на тази дума, а е народ именно избран, взет и, следователно – отделен от „народите” (ἔθνη). „Народ” е благодарение не на природния произход, а на призива отгоре. И всички призовани, избрани (ἐκλεκτοί), независимо от кой ἔθνος са били призовани и избрани, щом те са се отзовали на този призив, осъществили са Божия избор за себе си, са станали – вече – членове на Божия „народ”, на „народа- λαός” и оставайки си по произход, принадлежащи на своя ἔθνος, духовно принадлежат вече на универсалния, над-етничен народ на Христос – на „новия”, духовен „Израил”. Този уникален начин, по който се образува, създава народът- λαός е по особено изразителен начин показан на едно друго място в „Деянията”, където ни е разказано как Христос се обръща във видение към св. ап. Павел, който се готви да влезе на проповед в града Коринт. „И рече Господ на Павла във видение нощем – казано ни е на това място – не бой се, но говори и не млъквай, защото Аз съм с тебе, и никой не ще посегне да ти стори зло; понеже имам много народ (λαός) в тоя град (Деян. 18:9-10).
В Коринт по онова време, както и днес, живеят люде, които по своя етнос (ἔθνος) са елини. Господ обаче открива на апостола, че сред тези елини, че сред този етнос Той има много „народ” (λαός), т. е. че измежду тези елини по етнос има мнозина, които, след като апостолът им възвести Евангелието, биха се отзовали на призива Му и биха станали членове (вече) на Неговия народ (λαός), каквито преди това са станали немалко евреи по етнос, самаряни по етнос, и каквито по-сетне ще станат и много италийци (римляни) по етнос, гали по етнос, германци по етнос и т. н. и т. н. „Народът Божий” – новият Христов „Израил”, новият „am” – следователно съществува потенциално не в семето на Авраам (или на който и да било друг праотец), а в различните народи и се „събира” от „езиците” (от ἔθνη), без да е обаче нито „един език”, нито въобще „език” (ἔθνος), а над-етничната общност на избрани и отвърнали на избора и призива на Бога „Негови люде”. И точно така както „езиците” (етносите) са общности, дори брат-ства, род-ства по кръв и по произход, така и „народът Божий” (лаосът) е общ-ност, брат-ство, род-ство по, нека се изразим така, осиновление от Христос, по Христовост, в което би трябвало да са съ-общени, с-родени всички Христови елини и иудеи, латиняни, германци и т. н. Те, сиреч, са вече елини, иудеи, латиняни, германци само по произход, по Христовост обаче, са просто „Христови” – Христов народ са, Божий народ – на гр. λαὸς τοῦ θεοῦ.
От тази първична и основоположна семантика на понятието „лаос” в християнската, библейската му словоупотреба произтичат две важни следствия, с които трябва да се коригират по-късните изменения, настъпили в употребата му и в употребата на производните му.
Първо, принадлежащият към лаоса – „лаикът”, не бива в никакъв случай да се гледа като „непосветен”. Напротив, „лаосът”, този „народ Божий”, в принципа си е общност от посветени – на посвещаваните от Бога и посветилите се на Бога в Христа Иисуса. Нещо, което е безспорно и което се свидетелства от обстоятелството, че, в собствения смисъл „лаик”, член на този „духовен” народ, на лаоса се става чрез тайнствата на Кръщението и Миропомазанието (в собствения, изначален смисъл посвещаването, ръкополагането за християнин, за член на „лаоса”). И едва в този „лаос”, в този народ, едни от него са неговите „презвитери” (букв. „стареи”, „старейшини”), други неговите „епископи” (букв. „надзорници”, „предстоятели”). Макар с клерикализма като специфично извращение на църковността да се е злоупотребявало през вековете, в Православието например и до днес е съхранено ултимативното изискване епископът да е епископ на (и значи – в) определена общност – на определено събрание (букв. ἐκκλησία) на „лаоса” Божий, т. е. той непременно е епископ в лаоса, а не извън и над него – сам по себе си (in absoluto).
Второто следствие е, че Църквата не би могла (и ултимативно не би трябвало) да приема вторичното разделяне на „лаоса”, сиреч на единия „народ Христов” на етнически „Христови народи”. Не може да има, особено на едно място (в един град, в една държава, но и въобще) отделни „Христови” на базата на това, че са (по произход) отделни езици (ἔθνη). Обособявайки се по този начин, „Христовите” се връщат в своята „до-Христовост”, защото престават да са единият народ-лаос на Христовите и стават отново (каквото и да мислят за себе си) многото народи (ἔθνη), от които Христос ги е избрал и призвал към родство с Него, а оттам – помежду им.
