Миналата неделя край Москва бе взривен джипът на одиозния вожд на т.нар. руско „неоевразийство“ Александър Дугин, в резултат на което почти пред собствените му очи загина дъщеря му. Мишена на атентата без съмнение е бил самият Дугин, но бащата и дъщерята в последния момент разменили колите си.
Веднага след взрива в социалните мрежи се появиха два видеоматериала. В единия се вижда част от изказване на евразиеца, в което той страстно призовава руските сили: „Убивать, убивать, убивать!“ (т. е. „Да се убиват, да се убиват, да се убиват“, или по-точно: „Убивайте, убивайте, убивайте!“ – тук употребената на руски инфинитивна форма има императивен характер). В другия материал виждаме брадатия Дугин с ужасено лице, хванал се с две ръце за главата, да гледа горящата като факел кола, в която умира дъщеря му. Двата материала без съмнение бяха елементи от политическа „видео-контроверзия“. И веднага заваляха уговорките. Ама репликата „Убивайте, убивайте, убивайте“ била произнесена от Дугин не днес, а преди осем години (сякаш това има значение); ама била извадена от контекста (сякаш в какъвто и контекст да е изречен, призивът „убивайте“ може да означава нещо различно от „убивайте“). Последваха версиите. Атентатът е дело на украинските спецслужби, заявиха ни буквално ден след това от Русия. Атентатът е дело на самото Путиново ФСБ, защото с откровено нацистките си писания и изявления Дугин компрометира и без това провалящата се „специална военна операция“, а ликвидирането му може да се използва с успех в антиукраинската пропагандна риторика.
Макар да съм практически убеден във втората версия, аз няма да се включа във въпросния спор. Ще се опитам да отговоря на един глас, който чувам да звучи към такива като мен – едновременно яростни противници на руската агресия в Украйна и… християни (какъвто винаги съм заявявал, че съм). „Значи така – казва този глас – толкова сте острастени в русофобията си, че сте склонни, виждаме го, да тържествувате от сполетялата „евразиеца“ трагедия! И после твърдите, че сте християни! Я кажете, може ли според вас Бог да желае това да сполети който и да било баща, какъвто и да би бил той?“
Ето какво мисля по този въпрос. В него, зададен ни днес, виждам перфидно лицемерие. Защото онези, които ни го задават, инак с огромна охота приписват на Бога безкомпромисност и страховит гняв – гняв изливащ се в катастрофични „небесни наказания“, когато те удрят „либералното“ руиниране на „свещени традиции“, „далеч отиващата секуларизация“, „джендъризация“ и т. н. Та тогава Бог може да е и е страховит властелин, Чийто гняв е неизбежен и неотклоним. Напротив, когато, не щеш ли, той вземе че се стовари над някой „ревнител“ на въпросните „свещени традиции“, Бог изведнъж се припомня като „Бог на милосърдието“, Който не може да причинява такива трагедии като тази един баща да види с очите си гибелта на собственото си дете. Кое е вярно, кое – като християни, а не като политически острастени субекти – можем наистина да приписваме на Бога: страховитото наказание или безконечното състрадание и милост?
И друг път съм го казал, ще го кажа и сега – да, Бог не е свиреп господар, още по-малко всемогъщ „садист“. Той е Бог на милосърдието и само на милосърдието. Той е дори толкова милосърден, че… ревнува безпределно именно милосърдието. Ето защо единственото, което не би могъл да прости никога, е грехът срещу милосърдието – нашата жестокост. Той даже до такава степен е милосърден, че (страшно е да се каже, но го знаем от Него Самия) осъжда на вечни мъки дори онзи, който е отказал да нахрани, да утоли жаждата, да приюти, да облече, да посети в тъмница дори „едного от тия най-малките“. Казва ни – за деня на Страшния съд, за който ни свидетелства още преди настъпването му – че доколкото сме направили това дори на едного от тия „най-малки“, на Него – на Самия Бог сме го направили (вж. Мат. 25:41-46). С други думи Бог наказва, защото е милосърден; наказва – дори страшно – защото е страшно ревнив към милосърдието, защото не допуска немилосърдието ни. И особено не го допуска към „тия най-малките“, тоест към децата. И това впрочем е защото Сам Той е Отец, защото има Син в недрата Си и Божеството Му на Отец е в Сина Му. Е, може ли тогава Бог да накаже един баща, като му даде да види с очите си смъртта на собственото му дете? И можем ли ние, ако сме християни, да видим някакво божествено оправдание в такова нещо? Разбира се, че не можем, освен ако не си припомним, че въпросният баща е наранил онова, което Бог най-силно ревнува – милостта към „тия най-малките“, ако е отнел детето на определен баща, децата на определена майка (или майката и бащата на децата им). Тогава Бог ще бъде безпощаден – защото милосърдието Му ще е жестоко наранено. Питам, следователно сега аз – с призивите си „Убивайте, убивайте, убивайте“ (при това със самохвалната добавка „това ви го казвам като професор“), независимо кога и в какъв, видите ли, контекст го бил казал – какво собствено е сторил Дугин? Насърчил е, оправдал е, дори е задължил онези, които от половин година избиват синовете и дъщерите на „украинските подчовеци“, оставят без бащи и майки украинските дечица. И ще го кажа още по-радикално: произнесъл е пряка обструкция на една от Божиите заповеди още от Декалога в Стария Завет, която гласи тъкмо: „Не убивай“! Да, може сам да не е убил никое дете (или баща или майка) – защото е не войник, а „професор“ – но се е вживял така в ролята на „геополитик“ и „треторимлянин“, че е забравил напълно, че е и баща. Пожелал е, пък даже – е и заповядал да се убива. А убиваните – въобще не си е дал сметка, когато го е произнасял – винаги са и синове или дъщери на бащите и майките си – деца са на някого. И ето: тази дързост срещу милосърдието Бог на милосърдието не е могъл повече да понесе. Ето затова – ще се одързостя да кажа аз – който и да е заложил бомбата в джипа на Дугин – Бог е бил този, който е допуснал в него да седне този път не той, а дъщеря му. За да му даде страховития урок: „преди да си архитектът на „великата Евразия“, на „победоносния Трети Рим срещу разваления Картаген“, ти, драги, си… баща на дете. Знаеш ли какво произтича от призива ти да се убива, да се убива, да се убива? Ами ето това, което сега изпитваш ти – взрив на ужас в главата, която конвулсивно си сграбчил в дланите си, ослепеност в очите, виждащи смъртта на детето ти, непоправимо скъсване на живота ти! И знаеш ли колко хиляди пъти в Буча, в Мариупол, в Харков, в Херсон тази картина, която никога не е попадала в кадър, както твоята трагедия, се случи само в последните шест месеца, в които ти призоваваше, искаше това да се случва – да се убива, да се убива, да се убива. През цялото това време Моето – Божието милосърдие кръвоточеше в хиляди пъти по толкова, колкото сега кръвоточи твоето сърце! И ето, не нещо друго – Моето (Божието) милосърдие се стовари днес върху теб.“
Тъй че, уважаеми християнски опоненти – не, не изпитвам злорадо удовлетворение от трагедията сполетяла Дугин – тълкувам я обаче като взрив на нараненото от неговите призиви „да се убива“ Божие милосърдие. И – за да бъда още по-„мистичен“ – като страховит урок към „професора“: „Ти призоваваше да се убива? Ами ето – убива се. Виж какво ще рече това! Изпитай го! И понеже Аз Съм Бог на Милосърдието, а не на смъртта, поставям те днес пред избор – след като го изпита, ти имаш два пътя: да се покаеш дълбоко за дръзката, за сатанинската си противо-реч на Моето „Не убивай!“ и тогава в края на времената да се събереш с погиналата си тук – в „детската стая“ на този свят дъщеря, или да поемеш радикално по пътя надолу, където „ще е плач и скърцане със зъби“.
Без да мога да съм сигурен какво ще реши евразийският „професор“ обаче знам, че „великото покаяние“ в тази страна е присъщо много по-скоро на нейната литература, отколкото на нейния реален живот.
