Какво се разбира в България под алтернатива? Ако очакването е да се появи нов бабаит на бял кон, който ще обещае справедливост и високи доходи, това става през избори. Учудващ е ентусиазмът, с който всеки път се хвърляме и сами създаваме условията да се появи такъв образ. Голямо е желанието ни да си легнем със скъсани потури и да се събудим в дантели без особени усилия от наша страна. Докато това е водещо, винаги ще се появява някой, който да ни го обещае.
Даниел Вълчев пред Портал Култура
Изборите, които се задават, изглежда ще са най-оспорваните в най-новата ни история – не толкова от сблъсъка на партиите, което е нормално, колкото от намерението на мнозина да оспорят резултатите? Що за избори предстоят тогава?
Нека в началото кажа какво се случи според мен в България през последните два месеца. Ситуацията изглеждаше много спокойна до началото на тази година. Управляващите се радваха на пълно медийно покритие, Борисов се появяваше всеки ден по телевизията и по радиото, всички го славословеха, водещите на основни предавания внимаваха прашинка да не падне върху образа му. И изведнъж сякаш от нищото на улицата излязоха някакви хора. Не стана много ясно какво точно искат те, освен това се оказа, че са различни, че едните искат едно, а другите друго. Така или иначе се видя едно много високо ниво на напрежение и неудовлетвореност. Защо хората излязоха на улицата? Според мен по две причини – първо, през последните години ножицата между доходи и цена на живота се отвори много силно и засегна съвсем елементарни всекидневни нужди. И второ, чувството за справедливост започна да се разплисква, след като беше таено дълго време. Разбира се, това, че живеем бедно е известно, но някак в кризата освен това се разбра, че не съществува близка перспектива за промяна, поне не и за по-широк кръг от хора. Същевременно през последните години се говори, че преходът е завършил и тези, които са бедни ще си останат бедни, а тези, които са богати ще бъдат богати. С идването си Борисов създаде очаквания, че ще има голямо преразпределение, че някакви хора ще влязат в затвора, че имуществото им ще бъде национализирано и пр. После се оказа, че тези хора са му приятели, така че остана усещането, че това е икономическото положение и то няма как да се подобри.
Чувството за несправедливост съществува отдавна, но през последните години тази паралелна реалност стана особено натрапчива. Всеки знае, че от пет обществени поръчки четири са направени така че да ги спечели този, който трябва да ги спечели. Въпреки всичко постоянно се твърди, че това е най-антикорупционното управление. Корупцията е практически навсякъде, тя отдавна се е превърнала в стереотип на мислене и на поведение. Всичко това се знае и ние считаме, че просто това е редът – един паралелен ред, който си спазваме.
Това е редът и в този „ред” влезе и управлението на Борисов. В началото на мандата на ГЕРБ, заявихте, че статуквото в България е вид ред, който не харесваме, но който е изключително стабилен и няколко правителства поред не успяха да го преборят. Смятахте, че едва правителството на Борисов е разколебало малко този „ред“.
Това, което казах тогава и което дълго време мислех е, че управлението на Борисов е по-различно от другите управления, които обикновено заявяват с какви намерения идват и статуквото успява да се организира и да им противодейства. Да кажем, че аз ставам министър на здравеопазването и смятам, че най-важното е да бъде въведена електронна здравна карта, която да позволи във всеки един момент да виждаме в една обща електронна система кой колко е болен, какво му предписват, какви операции се правят, а не да се твърди да кажем за някой от нас, че в момента го оперират в благоевградската болница. Статуквото веднага ще се организира и ще направи живота ми много труден. При Борисов хубавото е, че доколкото планира много късо, той няма никакъв проблем да смени тезата и всъщност статуквото се организира трудно. Например той казва: „Сега ще свалим ДДС” и веднага започват да му обясняват защо не трябва да го сваля, тогава той казва: „Добре, ще увеличим ДДС”, след това отново сменя позицията си и накрая не прави нищо. Това хаотично поведение пречи на защитниците на другото мнение да се организират помежду си. И това беше така до края. До последния момент никой не знаеше какво ще стане с пенсионната система – ще повишаваме ли пенсионната възраст или няма да я повишаваме, откога ще я повишим, с колко ще я повишим.
Да, но този хаос в крайна сметка също не промени статуквото.
Този хаос би имал смисъл, тъй като статуквото в България е доста силно. Нямам предвид политическото статукво, а всякакъв вид сраствания между икономически, политически, местни корпоративни и всякакви други интереси. Всъщност Борисов имаше шанс, първо, защото имаше ясно мнозинство и второ, имаше възможност да изненадва поради невъзможност или нежелание да планира дейността си. Това обаче би имало смисъл само ако той и неговите хора наистина знаеха какви реформи искат да проведат и изненадвайки всички други, ги проведат наистина. За голямо съжаление това не се оказа факт в нито една област. Не мисля, че има област, в която да е направено нещо конкретно, някаква решителна крачка.
Всъщност статуквото се пропука изведнъж в един град като Варна. Защо? Заради регионалните проблеми, заради една определена групировка?
Трудно ми е да кажа, но според мен не е последното, защото в повечето областни центрове в страната има някакви силни икономически играчи. Това не е типично само за Варна. Струва ми се, че в последните няколко местни избора във Варна – аз между другото съм оттам – политическото започна напълно да отсъства. На последните кметски избори там имаше балотаж между Кирил Йорданов и Веселин Марешки. Никой не би могъл да каже от кои партии са тези хора, макар Кирил Йорданов да бе припознат от ГЕРБ. Честно казано нямам ясно обяснение за случващото се във Варна. Варненци сами избраха Кирил Йорданов и то за четвърти път, никой не им го е налагал. Няма как да кажат, че той ги е излъгал, че не го познават, че не знаят какъв е и какво могат да очакват от него. Не, познават го много добре.
Може би проблемът е отново в липсата на алтернатива. Трудна е тази дилема – да си принуден да избираш между Веселин Марешки и Кирил Йорданов.
Но кой е изпратил двамата на балотаж? Не са ги изпратили някакви лоши хора, ние сме ги избрали и сме ги изпратили на балотаж.
На национално равнище нагласите са подобни – липсва реална алтернатива и поради това сме принудени да изберем статуквото. Може би това е едно от обясненията на парадокса, че управлявалата доскоро партия отново ще спечели изборите, макар правителството й да бе принудено да подаде оставка в резултат на общественото недоволство.
Нека кажем какво се разбира в България под алтернатива. Ако очакването е да се появи нов бабаит на бял кон, който ще обещае още веднъж справедливост и високи доходи, според мен това става през избори – то стана през 2001 г., не стана през 2005 г, стана през 2009 г. и може би няма да стане през 2013 г. Следващият път може би пак ще стане, това не мога да кажа. Учудващ е ентусиазмът, с който всеки път се хвърляме и сами създаваме условията да се появи такъв образ. Голямо е желанието ни да си легнем със скъсани потури и да се събудим в дантели без някакви кой знае какви усилия от наша страна. И докато това е водещо, винаги ще се появява някой, който да ни го обещае. Това, което отсъства в момента, не е алтернатива, това, което отсъства е нов проект, който да обещава подобни неща. И това е по-скоро хубаво, отколкото лошо.
Това, което не сме имали досега обаче, е възпроизвеждането два пъти на един и същ проект.
Нека да видим дали ще имаме възпроизводство. Според мен пак няма да имаме, защото начинът, по който Борисов управляваше страната, трудно ще се възпроизведе още веднъж. Друг е въпросът, че той е може би най-добрият комуникатор, който сме имали през последните години, и вероятно ще влезе в нова роля.
Смяна на ролята, но същото статукво. Очакванията са ГЕРБ да спечели с преднина, БСП да е на втора позиция, следва вечното ДПС и повече „Атака“. Спирам дотук с изброяването. Какво следва от всичко това?
Трудно ми е да кажа, това е въпрос не само на аритметика, това е въпрос на някакво предсказателство. Ние не знаем как ще изглеждат резултатите от изборите. Спомням си, че през 2009 г. съществуваха същите колебания – какво ще стане ако са изравнени, ами ако не са изравнени… После видяхме, че едно правителство управлява почти четири години.
И все пак твърдите, че няма да е възможно да се управлява, както досега. Високият градус на недоволство ще принуди ли следващите управляващи, които и да са те, да се захванат с дълго неслучилите се реформи?
Би било добре, ако започнат реформи. От друга страна обаче недоволството може да бъде сигнал да не се прави нищо, защото каквото и да пипнат, то ще предизвика противоречия. Проблемът на Борисов не е, че не знае какво трябва да се направи или че не иска да го направи. Никой министър-председател не става такъв с идеята да не прави нищо или с идеята да съсипе държавата. Всеки иска да направи нещо. Проблемът на Борисов е в съзнанието за важността на личния му рейтинг. Той много добре разбира, че с която и да е по-дълбока промяна, в която и да е област, веднага ще предизвика остри противоречия. Никой не е правил реформи безнаказано. Това управление не беше добро, не защото е по-глупаво, а защото нямаше воля да направи нищо, съзнавайки ясно, че това ще му донесе негативи.
В това отношение не се различават особено от предишните управления. Нека не забравяме, че негодуванието бе насочено срещу цялата политическа класа.
Все в някой сектор предните управления са правили по нещо. Ще кажа нескромно, че през предходния мандат в образованието се случиха някакви неща, макар и не велики. Сещате ли се през мандата на ГЕРБ да е станало нещо друго освен може би откриването на Пернишкия университет. Аз не се сещам.
В сферата на образованието това беше Законът за развитието на академичния състав.
Закон, който в интерес на истината завещахме ние, тъй като БСП и ДПС тогава отказаха да го приемат. За съжаление този закон беше приет в един недобър вид и в момента няма единни стандарти. Хубаво беше да има едни относително унифицирани стандарти, така че професорът в Шуменския университет да напомня по стандарти на професора в Софийския или в Пловдивския университет.
Що се отнася до прословутите магистрали – вече стана ясно на всички, че Станишев е открил повече магистрали от Борисов. Една магистрала никога не се строи в рамките на един мандат. Да не говорим, че е добре като се направи нещо да се види след колко време то ще бъде ремонтирано. В нито една област не е направена някаква дълбока промяна и аз не знам дали ГЕРБ ще имат воля за нещо по-значимо.
Много е важен и въпросът за енергетиката. В България по-малко от 20% от енергията се придобива на пазарна цена, а всичко останало е фиксирано – като започнем от ТЕЦ 1 и ТЕЦ 3, които са фиксирани над 100 лв. за мегаватчас, минем през ТЕЦ София, който продава пет пъти над пазарната стойност, през ТЕЦ-овете на Ковачки, които продават на някакви свръхцени за киловатчас, после през „Козлодуй”, който пък е на ръчно управление в зависимост от това колко искаме да струва токът, и стигнем до фотоволтаиците, които пък са типичен пример за управлението на ГЕРБ, защото над 90% от разрешенията за включване на фотоволтаични системи са дадени от правителството на Борисов.
В един наш предишен разговор заявихте, че обществото предпоставя своето управление, че хората в България не са се наситили на статуквото и е някак неправилно човек да се опитва да променя това – все едно да им кажем: „Не, хора, няма да слушате чалга, защото не е хубаво за вас. Ще слушате Моцарт”, че няма как да спечели партията на Моцарт, ако хората не искат това. В този смисъл каква партия е „България на гражданите“?
Не знам дали сме някакво бутиково образувание, нещо като авторско кино, чиито автори се надяват да изпитат голямо естетическо наслаждение пред полупразния салон. Надявам се да не е така, защото ни се иска да свършим някаква работа. Смисълът на проекта „България на гражданите” е свързан с това, че в България се очертава една недобра перспектива от гледна точка на общото политическо позициониране на играчите. Добра или лоша, в България има някаква лява партия. Доколкото мога да преценя, тя е автентично лява, защото има относително стабилна идеология, има наследствен вот, тоест това е партия в класическия смисъл на партиите от XX в. Оставям настрана ДПС, което е специфичен феномен, но извън това в България няма много партии. Всъщност такава партия – донякъде дясна – е партията на г-н Костов, но в един миниатюрен вид и вместо да бъде ядрото, около което да се зароди нещо ново и по-голямо, за голямо съжаление се оказва по-скоро явление, което възпрепятства този процес. Нашето разбиране е, че в България така или иначе ще се стигне до някакъв балансиран двуполюсен модел, както е в повечето общества. Не е нужно между полюсите да има драматично отричане, но, разбира се, между тях трябва да има достатъчно големи различия, за да бъдат обособени отделните субекти. Нашето разбиране е, че трябва да бъде направено ядрото на нещо ново. Съзнаваме, че да излизаш с относително непопулистки, десни възгледи в момент на криза не е много секси. Същевременно обаче някой трябва да назовава нещата.
Защо, вашите 31 обещания звучат доста популистки?
Не знам как звучат, но ние трябва да си даваме сметка как ще изглежда България след десет години. За да може една нация да върви напред, са необходими няколко предпоставки. Първо, трябва да има хора, които са преобладаващо млади, образовани и здрави. На второ място трябва да има ред, по който обществото да се развива – по-добър или по-лош, но предвидим ред, за да може човек да направи своите житейски планове. И на трето място трябва да има инфраструктура. В тези 31 точки сме се опитали да кажем следните неща – ако трябва да избираме между това да увеличим пенсиите и да дадем безплатни лекарства на децата, ние избираме безплатните лекарства на децата, защото считаме, че ако българската нация продължава да застарява, а ние да се правим, че не разбираме това, сме в много голяма беда. Същото се отнася и за образованието – считаме, че трябва най-малко да се възстанови бюджетът на образованието, защото това е ключов въпрос за оцеляването и въобще за развитието на нацията, а не въпрос на някакъв популизъм. И вие ще видите, че ние няма да подкрепим бюджет, който е под 4,5 % от БВП за образование. Има едно единствено обещание, което е за увеличаване на заплатите в бюджетния сектор и мога да обясня защо – това са заплатите в образованието, здравеопазването и в полицията. Според мен това са ключови сектори, а доходите на хората, работещи там, изостанаха много от стойността на живота. Това е факт. По-добре там да останат по-малко, но добре платени хора, отколкото много хора, които са лошо платени. Не знам кое ви се вижда толкова популистко.
Например това, че след две години нито едно българско дете няма да чака за детска градина.
Ами това е чисто дясна мярка.
Постижима ли е?
О, много лесно е постижима, но не искат да я постигнат. Всъщност проблем с детските градини има в София, Пловдив, Варна, Бургас и може би в още един или два града. Как може да бъде решен този проблем? Как се опитваха да го решат Борисов и правителствата преди него? Те се опитваха да строят детски градини. Защо това е изгодно – защото строят някакви твои фирми, пък нещо ще откраднат, пък после ще те поканят да отрежеш лентата и т.н. Всъщност нещата могат да бъдат решени много просто. Ако ние кажем, че средната издръжка на едно дете в общинска детска градина е Х лева – например 1000 лв. – въпросът ще се реши много бързо.
И парите ще следват детето независимо дали то ще отиде в общинска или в частна детска градина?
Разбира се. Няма защо ние да казваме каква да е инициативата, хората сами могат да решат това. Зад всяко дете стоят например по хиляда лева и ако искат десет майки могат да се съберат и да направят кооператив. Това е въпрос на правна форма. Много по-лесно е да дадем инициативата на хората, отколкото да строим детски градини. Аз съм сигурен, че ако това е изгодна дейност, хората сами ще се организират и ще го направят. Това е абсолютно дясна мярка.
Тоест в желанието да оптимизирате общото политическо позициониране на играчите в България, възприемате себе си като десен субект и искате да засилите дясното?
Да, по причина на това, че хората, които сме се събрали заедно, нямаме леви виждания. От моя гледна точка обаче е интересен въпросът какво въобще се разбира под дясно у нас. Помним Мечо Пух, който гледал двете си ръце и знаел, че едната е дясна, а другата лява, но никога не можел да се сети коя е лява и коя дясна. Макар в съвременния свят да има известно доближаване, основните разлики са по отношение на това дали приемаш, че свободата трябва да бъде поставена пред сигурността или обратно, дали считаш, че свободните индивиди могат да станат богати и да направят обществото богато или смяташ, че това е плод на колективно усилие и преразпределяне на средствата. Това е ключов въпрос. Проблемът е, че още от началото на 90-те години под дясно в България се разбират други неща. Например за „Белене“ ли си или си против „Белене“. Добре, но това е прагматичен, а не концептуален въпрос. Друг маркер – мразиш ли тези от Държавна сигурност, или не ги мразиш. Окей, става дума за отношението ти към миналото, но за мен ключовият въпрос е имаш ли носталгия по времето преди 10-и ноември. Харесваш ли реституцията или не харесваш реституцията – но човек може да е десен без да харесва реституцията, защото има други начини на обезщетение. Всички тези неща капсулираха един тип мислене за дясното, който е много инструментален и не изразява същността на дясното, а по-скоро някаква ситуационност.
Истинското различие е дали смяташ например, че обществото трябва да събере данъци от всички, за да построи детски градини, или считаш, че парите може да бъдат дадени на хората и те сами да се организират под определена форма. Това е за мен ключово разграничение между лявото и дясното. Ние искаме да оставим повече пари в бизнеса, разчитайки, че като намалим административния натиск, той сам ще намери начин да вдигне държавата. Не желаем да построим огромен завод на това поле тук, където щастливи хора ще маршируват сутрин, отивайки на работа. Това е голямото разграничение. В програмата на БСП също се говори за откриване на нови работни места, но разликата е огромна. Ние твърдим, че ще създадем условия те да възникнат като намалим административния натиск, променим законодателството и оставим повече пари в хората, така че тяхната икономическа активност сама да доведе до разкриването на нови работни места. Докато идеята на БСП е много проста – взимаме едни пари от бюджета, правим временна заетост, курсове и т.н. Всичко е през държавата. Това е разликата между дясно и ляво.
А програмата на ГЕРБ каква е, дясна ли е? От друга страна БСП с премиер Пламен Орешарски каква лява политика може да следва?
Съгласен съм, затова при нас на повърхността излизат тези инструментални неща, защото те са по-лесни за възприемане. Счита се, че десният премиер ще отиде първо в Брюксел или във Вашингтон, а този, който е ляв се очаква да иде първо я в Китай, я в Москва. Като оставим тези знаци, които сигурно имат своето значение, в дълбоката си същност все пак различието между лявото и дясното минава през индивидуалната инициатива, респективно колективното усилие. Друг е въпросът доколко лявото е ляво, а дясното дясно. Но това е световен въпрос, той не засяга само България. Освен това в нито една от двете посоки не може да се върви с много големи крачки – видяхме какво стана във Франция с една наистина лява платформа, която не може да бъде реализирана. Виждали сме същото и в дясното – десен, десен пък като му излязат 2 хиляди души на улицата престава да е толкова десен.
Що се отнася до ГЕРБ никога не съм твърдял, че това е дясна партия. По-големият грях на ГЕРБ обаче е, че разбиха всякаква институционалност. Днес никой не иска да общува институционално, всеки иска да общува с конкретен човек. Това създава и ще създава дългосрочно много проблеми на страната. Ако искаш да си решиш въпросите, трябва да знаеш с кого трябва да говориш, а не да минеш по определена процедура. Това е сериозен проблем и той няма да изчезне лесно и безнаказано.
Даниел Вълчев е завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1995 г. защитава докторантура по право. От 2004 г. е доцент в Юридическия факултет на Софийския университет. Води курсове по обща теория на правото и политически и правни учения. От 2005 г. до 2009 г. е министър на образованието и науката в коалиционното правителство на Сергей Станишев. През 2011 г. е член на Инициативния комитет за издигане на Меглена Кунева за кандидат-президент. Учредител на Сдружение „България на гражданите“ и член на Националния съвет на „Движение България на гражданите“.
