0
5357

За Стоян Асенов-Джони

Не тъкмо In memoriam

Миналата седмица си отиде от нас един забележителен и много близък на сърцето ми човек – философът Стоян Асенов, когото всички от години наричахме просто Джони. Виждам, че дори на некролога му в университета това негово неформално име е поставено в скоби след официалното му. Да, Порталът не е мястото, в което е подобаващо да споделям личните си чувства към този свой приятел и събрат по вяра в Христа. Ще се опитам поради това да очертая отначало неговия образ така, както ми се струва, че ще остане запечатан в пространството на духовната ни култура.

И първото, което ще кажа, е, че Джони бе един от може би най-органично философстващите люде, които съм познавал изобщо. Не, той не бе философ, вписан в определено „направление“, в определена дисциплинарно-научна рамка. Неговото живеене, неговото оглеждане на света бе спонтанно философско. Дори впечатлителността му бе философска. Едно пътуване с влак и съзряна за миг от прозореца на купето полуразрушена стена, която някога е била интимно, вътрешно пространство на жив дом, се оказва вдъхновение за едно от най-великолепните му есета-размисли, озаглавено „Стената“. Едно разглеждане на стари фотографии от ранните десетилетия на ХХ в. ражда пък невероятно изящната кратка студия „Щрихи върху женствеността, или голямата история на една малка дреха“.

Още по-„неординерно“ у Джони бе четенето на философски и литературни текстове. Защото от това негово четене най-често израстваха не обичайните (и нерядко сухи и предсказуеми) философски „изследвания“, а стопроцентово авторски текстове. От притчата за пещерата в „Държавата“ на Платон – невероятните феноменологични „вариации“ върху „Сянката“, от един фрагмент за древногръцкия философ Талес – размишления върху нощта и нощното небе… Цяла книга за предсмъртния опит на човека Джони създаде на основата на един повтарящ се в романите на Достоевски мотив – този за миговете на осъдения на смърт, изкачващ се на ешафода.

И да – Джони можеше да започне да философства по всеки повод – във връзка с домашен предмет, с банализиран житейски израз или дума и тогава словесното му задълбочаване в тях наподобяваше дълго, грижливо, прозорливо почистване от натрупалата се върху нещата смислова прах – почистване, докато изпод нея не проблеснат най-сетне забравените и удивляващи ни при спомнянето им битийни начала.

Въобще, ако трябва да характеризирам по някакъв синтетичен начин мисълта на Стоян Асенов-Джони, бих казал, че тя бе органично въплътена мисъл – мисъл, „задомена“ в човешкото пространство, в многопластовото екзистенциално време, в сетивността, дори във „вкусовостта“ на жизнения свят.

Ето защо ще призная, че най-трудно след смъртта на Джони ми е да си представя, че… няма да обсъдя с него това трагично събитие, че неговият глас няма да се намеси в този мой текст. Защото, колкото и абсурдно да прозвучи, през тези дни периодично ме спохождаше не друго, а желанието да споделя мислите си за това, което се случи, с… него, да ги кажа на него. Да му кажа: „Виж, Джони, ти винаги си смятал, че животът на човека е органично телесен и голямата драма в него е, че той хем е, хем не е съвпадащ с живота на тялото. Ти знаеше, че тялото не просто ни принадлежи, но че то е нашата битийност, и същевременно – ние принадлежим на тялото си и значи, нашата битийност е в негов плен, че тя сама по себе си не е нашето тяло. Каква, значи е тя, къде значи е тя, когато тялото ни я остави?“ И ето: почти чувам как Джони започва да обсъжда с мен това, което му казвам; да обсъжда с мен… своето отшествие от този свят. Защото онова, което най-много не мога да си представя в него е тъкмо неговото отсъствие от трагичния казус, неговото отсъствие от обсъждането му – неговото бавно, обстоятелствено об-„философстване“ на всичко, което се случва с нас – дори то да е краят ни. Бих искал да чуя (и затова почти не мога да повярвам, че не ги чувам) и неговите мисли по това, което е вече между него и нас. И защото не мога да приема, че не ги чувам – понеже не мога да приема, че философстването, което така органично съпътстваше неговия живот е замлъкнало, улавям се, че продължавам мислено да разговарям с него за… него. Да му казвам: „Виж, Джони, всеки от нас е не просто това, което е той – тук, в това свое тяло, в това свое време. Всеки от нас е и този, този уникален, който е всичко това. И ето – това, което е той, в един момент го напуска, защото е тяло, защото е времево, защото е тук. Но, Джони, този, този, който е бил това и което сега го е напуснало – той нима престава да бъде без „това“? Нали той не е тялото си, не е времето си, а този, този, чиито са били те? Не е ли значи той и без тях? Какво ли? Ами той, все той – същият. Къде? Ами там, където за първи път е прозвучала волята за него и оттогава не е преставала да бъде – да бъде завинаги!“… И ето – почти чувам гласа му, който ми отвръща: „Прав си, защото…“. И продължаваме да разговаряме, да се задълбочаваме, да обсъждаме тези „удивителни неща“, които днес той има привилегията да знае много по-точно и по-уверено от мен. Аз пък съм уверен в онова, което жена ми написа миналата седмица, спомняйки си за една удивителна графика, видяна от нея преди години.

„Туш върху бял фон. Пуста земя. Върху нея камъни. За всеки камък е завързан човек, който „тежи“ нагоре. Някои от хората са се откъснали и „падат“ към небето… други почти са се отделили, а трети са все още здраво привързани към своята масивна противотежест.

Джони се отрони към небето. Узря, просия и се откъсна нагоре, към всеобщата ни земя, с нейното гравитационно поле. Помня и у други близки на сърцето ми това просветляване-знак – благословение, което с всички сили отхвърляме, на което не искаме да повярваме и от което се боим. Защото ние оставаме да „висим“ на земята, а части от нас се откъсват с всяка наша загуба. Дали ще остане достатъчно от нас, за да дойде и нашият ред? Дали ще успеем да удържим теглото си натам? Лек път нагоре, Джони!“

Лек път и от мен. Няма как да не стигнеш. Нали това наистина е „всеобщата ни земя“ – истинската, обетованата ни.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПет жени и един агонизиращ щъркел
Следваща статия„Пиеро“ отново събира куклите