Когато определени места в нашия свят бъдат внезапно сполетени от големи природни бедствия или катаклизми, дори не особено вярващите в тях (и най-вече техните съвсем „секуларни“ медии) започват тревожно да си задават „метафизическия“  въпрос: „защо така ни наказва Бог“ („Провидението“, „съдбата“ и пр.), „с какво сме заслужили“, „в какво бихме могли да сме се провинили“. Това наистина са мъчителни въпроси и те са особено тежки именно за представителите на т. нар. „християнско човечество“, което – колкото и нехристиянско да е станало през последните векове – продължава да помни в дълбините си, че нашият Бог е Бог на милосърдието, че е Бог-Спасител – човеколюбив и снизходителен към греховете ни.

Разбира се, че това е точно така и разбира се то ни е откровено от Самия наш Бог. В този смисъл питанията пред лицето на нещастието са наистина особено мъчителни и трагични. И техният еднозначен отговор е практически невъзможен. Ние не знаем „защо“ и с право недоумяваме – ние сме потресени и направо „скандализирани“ от нашия Бог, макар да не смеем да го изречем открито. И ние не просто питаме – ние изискваме отговор, бунтуваме се от отсъствието на отговор, от мълчанието на „безучастните небеса“.

Още по-нелепо и дръзко изглеждат в този момент опитите на някой от човеците да даде – вместо Властителя на творението – отговор на тези мъчителни питания. И все пак, с дълбоко смирение и предпазливост ние бихме могли да се опитаме да се доближим до страховитата тайна.

Да – бихме могли да кажем – нашият Бог е Бог на милосърдието и дори на пределното милосърдие. Той, нека се одързостим да го кажем, е поради това даже страшен в Своето милосърдие. Страшен, защото ревнува милосърдието Си и никое друго наше прегрешение не предизвиква по-силно Неговия гняв от прегрешенията ни спрямо милостта. Парадоксално казано: Бог ни се гневи, защото е милосърден и понеже е бездънно – не-човешки, а Божествено милосърден – Той е дори… страшен в гнева Си към немилосърдието. Самото Му милосърдие – още по-парадоксално казано – може да Го направи страшен. А още по-важното е, че Неговото милосърдие е съвсем несъизмеримо с нашите мерки по отношение на него. Но ето защо, на трагично питащите след разразяването на Божия гняв „защо, Господи“, отговорът – ако той неочаквано би прозвучал от небесата – би могъл да се стори поразителен и даже „чудовищен“. Би могъл да гласи например: „Защото допуснахте във вашата страна, във вашите предели, едно дете да умре само, разделено от родителите си, навръх Рождество! И не само го допуснахте, но и когато научихте, че вашите власти го сториха, не се потресохте, не се впечатлихте – даже се опитахте да ги оправдаете!“

Давам този пример не произволно и не случайно, защото само преди десетина дни, когато „целият християнски свят“ тържествено и бляскаво честваше Христовото Рождество с десетметрови коледни елхи по площадите си и пееше коледни химни, в най-великата християнска държава в света (която при това трябва да бъде направена днес „отново велика“) – близо до южната ѝ граница – в един от организираните там „по спешност“ центрове за задържане на нелегални мигранти – превантивно разделено от родителите си, само, без помощ, без близък до себе си, умря – именно навръх Рождество – едно дете от нищожно малка държава. Умря като напълно нелепа жертва на „предизборното обещание“ на президента на великата страна да прекрати „нашествието на латиносите“, да не допусне зловещата им няколкохилядна „каравана“ да инфилтрира в нея своя „комунизъм“ и „бандитизъм“. Големите и все още съхраняващи някаква съвест световни агенции ни уведомиха за този „прискърбен инцидент“, но той едва ли одраска дори повърхностно персоналните съвести на милионите избиратели на могъщия президент и на още по-многобройните му „консервативни“ (и даже „християнски“) привърженици по целия свят. „Е, какво да направим – да продължим да допускаме в страната безнаказано нелегалните имигранти от дълбоко деморализираните латиноамерикански държави, които – както ни увери президентът – все по-малко показват склонност да се интегрират в „нашата култура“, които – пак както ни каза президентът – непрекъснато повишават равнището на престъпността в страната ни и които – направо генетически – са носители на ляво-екстремистки и анархистки светоглед! Били бедни и отчаяни? А ние да не сме благотворителна организация, в каквато злоумишлено се мъчат да ни превърнат „космополитните“ ни политически противници? Докога ще бъдем в услуга на „чужденци“ и ще жертваме благоденствието и сигурността на своите граждани? Знаете ли кой е всъщност същинският виновник за трагедиите, подобни на тези със загиналото дете? Неговите безотговорни и направо престъпни родители, метнали го на раменете си и хвърлили се да щурмуват с него нашата граница, насърчавани от нашите „либерали“, „неомарксисти“, „маркузианци“ и т. н. Съвременните варвари-нашественици – нека ви осветлим – са въоръжени не с брадви и мечове, а с дете на ръце и правозащитник-либерал от дясната си страна!“

Във всички тези възклицания на „президенто-защитниците“ би могло да има и известно основание. Възможно е в политиката на твърдост спрямо „нелегалната имиграция“ да има определена реалистичност и „сурова целесъобразност“ (както е възможно такава да има и в политиката на европейските „новоконсервативни“ движения, загрижени за „културната и верова идентичност на нашия континент“). И все пак, все пак – на Рождество, зад решетките на приграничния изолатор, без да подозира за въпросната „политическа целесъобразност“ и грижа за „културния ни идентитет“ – в самота и безпомощност, без да знае къде са и ще си дойдат ли някога пак при него мама и татко, „биейки се с юмруче в гърдичките“, както бе писал в един от „сърдоболните“ си романи, любимият на определени сантиментални консерватори Достоевски – умря едно дете.

Ще кажа, че ако поне малко имаме вяра в съществуването на милосърдния Бог на „християнското човечество“, трябва да бъдем сигурни, че тази единствена смърт Го е потресла на тазгодишното Рождество до дъното на бездънното Му сърце. В онзи момент, в който безвестното латиноамериканче е умирало в затвора си, цялата вседържителна мощ на Вседържителя на вселената е била концентрирана именно там и е изоставила в този миг и мрежата на световните банкови потоци, и вавилонските кули на властта във Вашингтон, Москва, Пекин и Лондон и даже гравитационните сили на мирозданието. Защото такива са мерките на Божието милосърдие, защото – пак както е писал споменатият Достоевски – за нашия Бог „нищо не струва повече от една детска сълза“. Е, нека се замислим тогава как трябва да отзвучават и до този момент в сърцето на това страшно Божие милосърдие мъдруванията, оправдаващи случилото се в приграничния изолатор във великата държава. Как отзвучават не основанията на политиката (в които би могло да има и реализъм), не основанията на „консервативните“ и „либералните“ ѝ публицисти (за които, смея да допусна, Бог пет пари не дава), а коравосърдечието, отсъствието на трагичност, дебелата ни съвест на човеци. „Е, смъртта на едно дете! Жалко е, но да продължим безотговорно да не реагираме на „нашествието“, да не защитаваме своя „идентитет“, своето „величие“?“

Или може би аз бъркам, приписвайки дръзко на Самия Бог собствения си сантиментализъм? Нека припомня, прочее, че единствените случаи, при които в думите на всеблагия Господ в Евангелието прозвучава гняв и дори – няма да се побоя да го кажа – страшна закана – са онези, в които става дума за „децата“, за „тия Мои най-малки братя“. Сравнете: „И като извика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече… който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема; а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Мат. 18:1, 5-6). Или когато говори за Страшния съд: „Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“ А когато осъдените Го питат:  „Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“ Той им отвръща: „истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“ (Мат. 25: 41-45).

Още веднъж повтарям: християнският Бог – в Чиято защита днес са се изправили определени „традиционни“ сили отсам и отвъд океана – е не просто милосърден, Той е ревнив в Своето милосърдие и затова милосърдието Му може да бъде и… страшно. Неговите мерки – това трябва да се знае – са несъвместими с нашите. За Него смъртта на едно единствено дете, дори от недоглеждане, е много, много по-ужасяваща и по-неизвинима от „либералното“ безгрижие към „нашите традиции“, към „сигурността на нашия народ“, към „неприкосновеността на нашите граници“. И ако в цената за тия последните влиза смъртта на едно единствено дете, Той не просто няма да приеме тази цена, но и ще накаже за това, че сме се съгласили да я платим. Ще накаже – боя се да го кажа, но се боя и да го премълча – не просто онези, които са я заплатили пряко, но и онези, които са я „калкулирали“ в рамките на политиката си, които в тези рамки и заради тях са се опитали (и се опитват) да я оправдаят или да прехвърлят вината за нея другиму.

Тъй че, дръзвам да допусна: ако и когато общностите на всички тия неочаквано бъдат застигнати от определено природно или друго бедствие (както се е случило още с Ирод и царството му заради избиването на „всички младенци във Витлеем и във всичките му предели от две години и надолу“, вж. Мат. 2:16) и гласовете им завопият към небесата: „Защо, Господи? За какво, Господи?“, в настъпилото след потреса им мълчание; при едно по-дълбоко вслушване те може би ще дочуят отговора не на Милосърдния, а на Ревнивия: „За онова дете – ще им рече – което умря тогава на Рождество, а вие дори не се смутихте в тържеството си“. „За едно единствено дете, толкова много?“ – ще Го попитат потресени. „За него, разбира се! Та с какво народите, Вавилоните, политиките, „традициите“ и „идеологиите“ ви са по-важни от него? Аз ви предупредих, че това не е така, още докато бях с вас на земята!“

Съзнавам напълно, че с текста, който завършвам тук, най-вероятно отново ще предизвикам обвинения в „либерален фундаментализъм“ или дори в „левичарство“, в „лицемерна любов към чуждите и не-любов към своите“. Само че съм спокоен в съвестта си. В този случай не ме интересуват нито „консерватизма“, нито „либерализма“, нито „дясното“, нито „лявото“ на когото и да било. Интересува ме единствено християнството, на което принадлежа. А то ме учи на това. И ще го кажа още по-дръзко: когото то учи на нещо друго, той все още (или вече) не се учи тъкмо от християнството, а само от своето лукаво и човекоугодно прелестничество