В последните две седмици върху ни се изсипаха събития, които по своята значимост надскачат конвенционалните локални, национални, регионални и континентални мащаби. Процесите са заредени с динамит, а с такива работи човек не се шегува. Вече месеци наред гражданската война в Сирия е отворената рана на международните отношения. Физиката им така и така е крехка, а знаем, че силните на днешния, безмилостно глобален ден, експлоатират сирийския вътрешен конфликт и с експериментално-изследователска цел. Докъде може да стигне другият, противникът? Кой ще издържи по-дълго в играта на нерви? На тези въпроси се очаква да даде отговор лабораторното проучване. Лошото, разбира се, е, че опитните животни, пуснати да тичат из лабиринта, са хора. В началото Сирия изглеждаше като логичен и предвидим в олюляването си сегмент от доминото, наречено Арабска пролет. Само че с времето песъчливите хълмове на тази част от Леванта се превърнаха в арена, на която понастоящем се разиграва бъдеще. И то не какво да е, а всеобщото бъдеще. Този път противостоенето може да стигне фаталната за световния мир точка.
И в същото това време съвсем невинно и малко като от нищото гръмнаха „Невинните мюсюлмани“. Някаква си долнопробна, нескопосана филмова продукция, ще кажете, режисирана, както се разбра междувременно, от човек, изкарвал си преди това хляба с честна порнография. Но какво произлезе от изпълнението! Какво само ни довлече това C- D- или E-movie! Не съм следил отблизо кариерата на режисьора и не познавам предишните му творения, но смея да предположа, че е несравнимо по-добър в жанра, в който е натрупал професионалния си опит, отколкото на полето на драматизираните исторически сюжети. Естетическото в случая не е релевантно, разбира се, важно е политическото. Нямаше време за ескалация, беше направо избухване, взрив. Стигна се дори до убийството на американския посланик в Бенгази, до изтегляне на дипломати от Тунис и Либия. Мюсюлманските братя също не реагираха по братски, даже не и лоялно. Те направо си се включиха в лапидацията, но тихо, с класическия  александрийски усет за лавиране. Забележете, най-изпъкващите изстъпления поразиха все места, по които се запролети в последните близо две години – Тунис, Либия, Египет.
Заслужава си анализа, не ще и дума, но думата ни няма да е за голямата политика. Ще се съсредоточим по-скоро върху странните несполуки на Запада в създалата се ситуация. За учудващите съвпадения и за струпването на случайности ще говорим. Докато Държавният департамент полагаше кански усилия да замаже работата с филма, произведен от американски граждани, едно френско сатирично, либертинско, разбирате ли, но пък тиражно издание, окарикатури пророка Мохамед. Същото онова издание, прочее, което препечата датските архикарикатури на Пророка навремето. За да сме коректни към хронологията на събитията, ще припомним, че шаржовете бяха публикувани на 19-ти септември. Наложи се лично президентът Франсоа Оланд да заклейми светкавично провокативния акт, представен от редакторите на медията като защита на свободомислието и принципите на демокрацията. Поне нещо такова артикулира пред журналистите главният редактор на седмичника. Хубаво, ама се наложи Франция да помисли за евакуирането на дипломатически мисии в 20 ислямски държави. Авторекламата си е сила и уважението към демократизма на пазарната действителност налага да преглътнем прекомерния егоизъм на притиснатите от новите реалности печатни медии, но постъпката беше прекалено себична.
На същия този 19-ти септември стана и нещо друго обаче. „Ню Йорк таймс“ разпространи информация, която просто нямаше как да не бъде мултиплицирана незабавно от журналистите по света. Професор Карън Лий Кинг, известен учен от Харвардския университет, специалист в областта на коптския език и ранното християнство, представила пред международния конгрес на изучаващите коптския език и коптската култура, сензационна новина. Това гласи съобщението на „Ню Йорк таймс“. Става дума за късче папирус с размерите на визитна картичка. Така поне го описва Лори Гудстийн, човекът, подписал статията. Благодарение на телевизиите видяхме безценното свидетелство в ръцете на самата Карън Лий Кинг. Миниатюрен като размери, но свръхмерен по значението си документ. Защото на „визитката“ се четат кристално думите на Иисус Христос: „това е жена ми, Мария, и тя ще може да бъде мой disciple“. Бомба! Спомняте ли си каква беше идиоматичната употреба на тази дума в рамките на една вече клоняща към заник фигура на софийския жаргон от късния двайсети век. Значеше „евалла, супер, идеално“.
Сега ще ви кажа и защо мисля, че откритието на професор Кинг дойде в идеалното време, както и на кого точно му дойде „бомба“ това откритие. Карън Лий Кинг е актуалният бенефициент на фонда „Холис чеър“ при харвардския богословски институт„ Дивинити скул“. Става въпрос за тип финансиране на авторитетни академични преподаватели и изследователи, известно в Америка под името endowment chair. Ако разгледате списъка на хората, заемали тази престижна позиция в Харвард през времето от учредяването на фонда в 18-ти век до наши дни, ще видите, че са от различни протестантски деноминации. Професор Кинг е първата в историята на „Холис чеър“ жена и е част от Епископалната църква на Съединените щати, или, казано иначе, на първата англиканска общност извън Британските острови. Разбира се, поради това, че британският монарх е главата на Church of England, последователите на англиканското вероизповедание в САЩ представляват отделна и автономна религиозна общност. Наименованието, както е ясно, откроява епископското начало в принципа на организация. Бързият поглед към най-новата история на Епископалната църква показва, че още от средата на седемдесетте години на миналия век един от най-разгорещените й вътрешни дебати е за това дали да бъде въведено посвещаването на жени в духовен сан. С времето реформаторите все повече налагат позицията си, за да се стигне до 2006 година и избирането на Катрин Джефъртс Шори като първата жена-архиепископ в историята на англиканската религия.
Любопитен на този фон е фокусът на научните интереси на професор Кинг. През последните около двайсет години тя изучава усилено мястото на жените в раннохристиянските общности и функциите, изпълнявани от тях в църковния живот. Другата основна линия в изследванията на госпожа Кинг е гностицизмът. Просто хвърлете поглед на библиографията и едва ли ще ви е нужна повече информация, за да си сглобите картина. Пределно ясно е, че професор Кинг работи целенасочено за това да бъдат легитимирани някои от актуалните и широко дебатирани процеси в англиканството и особено във все по-протестантизиращото се англиканство в Съдинените щати. Как става това? Посредством представянето на реформите като завръщане към дълбоките корени на автентичното християнство. Какво по-хубаво от това нововъведенията да бъдат легитимирани по пътя на неочакваните разкрития за живота на първите християни и на самия Иисус Христос. И ето на, Богочовекът е имал жена. Това само по себе си вече е достатъчно, но професор Кинг има щастието върху пергамента да е оцеляло и така важното:…“и тя ще може да бъде мой ученик“. Как трябва да тълкуваме disciple/dicsipulus тук? Като „ученик“ или по-широко, като „последовател? Може би като ученик-апостол? Изглежда, че се търси внушаване именно на последната интерпретация. Не знам коптски, но от разпространения английски превод става ясно, че глаголът „може“ на цитираното място (she will be able to be my disciple) допуска да бъде разбиран и в смисъла на „ще е в състояние, ще е способна“.
Но да оставим лингвистичните тънкости настрана. При всички положения става кристално ясно коя от страните в спора около ръкополагането на жени обслужва находката. Останалите дивиденти, свързани със сензациите няма какво да ги коментираме. Професор Кинг отказа да сподели името на притежателя на свръхценното свидетелство, потърсил помощта й на компетентен специалист. Обяснението – щял да бъде разкъсан мигновено от колекционерите! Действително, госпожа Кинг призна, че късчето папирус датира най-вероятно от четвърти век след Христа, а това не го прави толкова ранно. И все пак, по думите на професора става дума за препис на християнски документ от втори век. Предвид всичко това Карън Кинг нямаше как да подмине заключението, че фрагментът не доказва нищо за живота на Иисус Христос.
Тъй като отделих достатъчно внимание на професора от „Дивинити скуул“ в Харвард, ще си позволя към края да ви предложа една кратка спекулация върху измеренията на направеното от госпожа Кинг съобщение в контекста на актуалните световни събития. Случаят сякаш показа, че Америка за кой ли път изявява есенциалните за християнската цивилизация особености – на мислеща, рационална, критическа, рефлексивна, вярна на обективната истина култура. Нали това виждаме. Виждаме, че докато подивели мюсюлмани във верското си изстъпление вопият кръв, палят идоли на врага и се обезчовечават пред очите на човечеството, един професор, при това по теология, при това жена, обитаваща най-високите етажи на академична Америка, изважда на бял свят истината за Христос. Реакцията в християнския свят каква е? Никой не е тръгнал да поругава изображения на Карън Кинг, не се правят клади, не се посяга на живота на американски дипломати. А нещата изглеждат аналогични – американски граждани правят филм за невинността на исляма (или на мюсюлманите, простете), американска гражданка разчита съдържанието на мистериозно пръкнал се фрагмент, който застрашава вярата в светостта на Иисус Христос. Сигурно съвпаденията, за които си позволих да ви говоря, са чиста случайност. Със сигурност и това с толерантността и демокрацията не е чиста проба измислица. Но беше ли разумно точно в този момент да се рисуват сатирични рисунки и да изскача отнякъде визитката на Спасителя. Не знам…