Портал Култура разговаря с финансовия експерт – за незаслужено консервативната финансова политика по отношение на българската култура, за бъдещата Национална стратегия за развитие на културата и неяснотите около 10-процентните отчисления по Закона за хазарта.

Оправдани ли бюджетите съкращения и как биха се отразили те на сферата на културата?

Информацията, която тръгна отгоре надолу, беше, че се оптимизират с 10 % администрацията и разходите за администрация, това можем да приемем за вид реформа, която в публичния сектор вероятно е оправдана. Това, с което обаче никога няма да се съглася, е да се правят съкращения по чисто механичен път. Трябва да се съкращават и оптимизират звена, в които чрез анализ действително е отчетена раздута администрация. Има няколко красноречиви примера в сферата на културата, ще си позволя да спомена два от тях. Един от първите сектори, който беше реформиран след 1990 г., беше българската филмова индустрия. Административното звено, което в момента управлява средствата от държавния бюджет и осъществява мониторинг на публичния ресурс, е Националният филмов център. В него според писмо от Министерство на културата от общо заети 14 щатни бройки трябва да бъде съкратена една. Какво означава тази една бройка? В случая не е направен анализ, за да се види, че през 2014 г., за първи път от 1989 г. насам, бяха пуснати 22 игрални филма. А това означава, че един зает човек, който работи с продуцентите, няма да има капацитета при двойно натоварване на системата да осъществява наблюдение на разходването на публичния ресурс, да одобрява следващи трансфери. Това е един от случаите, при които не е направен анализ, когато се изисква съкращаване на щатна бройка, а е приложен механичен принцип с цел оптимизиране. Още едно недоразумение има в НФЦ. Както знаем, разпределението на публичната субсидия се осъществява през консултативни органи, това са художествените комисии за игрално, документално, анимационно кино, както и от финансовата комисия. Хората в тях се избират от гилдиите и те работят там не на постоянен трудов договор, а на граждански. Направена е и оптимизация на средствата, които НФЦ има право да дава под формата на граждански договори, т.е. НФЦ ще има затруднение да изплаща труда на хората, които одобряват и оценяват проектите или съблюдават през финансовата комисия дали бюджетът е подготвен коректно.

Ситуацията в Българската национална филмотека е сходна. Въпреки че тя беше един от второстепенните разпоредители към Министерството на културата, който и при служебния кабинет, и сега е акцент заради лошото състояние на аудиовизуалната памет, за чието съхранение няма средства. Там се иска съкращение на три бройки и въпреки че не става въпрос за десетки души, тези съкращения биха лишили филмотеката от хигиенист или охрана на аудиовизуалното наследство, биха лишили посетителите на кино „Одеон” от нормална хигиена.

Чух заместник-министърката да казва, че съкращенията им се спускат отгоре. Аз бих казала, ако под „отгоре” се разбира Министерският съвет или ресорният вицепремиер, винаги „отдолу” можеш да подадеш конкретен анализ, който да докаже в кои звена можем да си позволим оптимизация на администрацията. Но аз не съм видяла да е направен такъв анализ за системата на Министерство на културата. Мисля, че това е един сериозен минус.

Има една част от системата на Министерство на културата, за която се казва, че не подлежи на съкращения, това е системата на делегираните бюджети. Тоест, оптимизацията трябва да дойде за сметка на други сектори.

В пространството непрекъснато се разпространява една куха фраза: „културното наследство като фактор за устойчиво регионално развитие”. А съкращенията започнаха именно от музеите, вместо преди това да се направи анализ на заетите щатни бройки – какво е състоянието на работещите в музеите, кой има нужда от повишаване на квалификация. В крайна сметка или културното наследство е един от приоритетите, както е записано в бъдещата национална стратегия, единственият сектор, който е изведен между петте стратегически приоритета, или просто говорим празни фрази, които нищо не значат.

На какъв етап е приемането на Националната стратегия за развитието на културата?

За да бъде приета националната стратегия, разбира се, че се търси на първо място национален консенсус, т.е. политическите сили да не я разглеждат като документ на конкретното управляващо мнозинство, а като документ за развитие и управление на сектора. Търсим този национален консенсус, който беше непостижим при предишното редовно правителство. Сложили сме срок през юни националната стратегия да бъде качена на сайта на Министерство на културата за едномесечно публично обсъждане, въпреки че тя е правена от много широк състав – над 150 души в 25 работни групи. Но така и хора, които не са имали шанса да участват в списването й, ще могат да изкажат мнения, предложения и корекции. Тази стратегия трябва да бъде гъвкава и адаптивна, за да бъде приложима.

Как трябва да действа новият алтернативен източник на финансиране: 10-процентните отчисления от онлайн и офлайн залагания по Закона за хазарта?

При сегашното ниво на финансиране на културата от държавния бюджет, при липсата на алтернативни източници на финансиране на сектора и нежеланието те да бъдат създадени, все пак има един източник, който бе приет с така нареченото „плаващо политическо мнозинство”, т.е. подкрепен от всички политически сили – 10-процентните отчисления от онлайн и офлайн залагания по Закона за хазарта биха подпомогнали с доста сериозна сума бюджета на МК, биха запълнили ниши и дейности в българската култура, за които в момента няма никакво финансиране или няма необходимото финансиране.

Промените в Закона за хазарта и въвеждането на този алтернативен източник бяха приети в края на декември 2013 г. и са в сила от 1 януари 2014 г. Но отчисленията, които влизат като целева субсидия в Националния фонд „Култура”, започват да действат от 1 януари 2015 г. Аз не съм видяла обаче предложен план и анализ от Министерството на финансите каква е точната сума, събрана в рамките на една фискална година, на какъв обем средства може да се разчита? Дали Националният фонд „Култура” ще има капацитета при сегашния обем щатни бройки да поеме разпределението на тази субсидия, дали има необходимост от създаване на допълнителни програми? Една от тях би била програма за маркетинг и реклама на културния продукт, нещо което липсва напълно в системата на българската култура.

И отново става въпрос за анализ и планиране. За мен не е ясно как тези средства ще се разходват – дали по старите програми, или ще бъдат създавани нови програми. Идеята за Националния фонд „Култура” не е той просто да остане една административна програма на подчинение на министъра на културата, а да бъде изведен като първостепенен разпоредител, да бъде фонд в истинския смисъл на думата, на извънбюджетна сметка, да има възможност за преходен остатък.

Никой не желае да даде тази информация?

Досега не е представен публичен анализ на МФ каква е сумата, на която може да разчита българската култура, кога ще дойдат тези постъпления: след първото тримесечие, на шестмесечие или в края на годината? При сегашния статут на Националния фонд „Култура”, ако дойдат в края на годината, ще има проблеми с тяхното разходване, защото ще трябва да се занулят сметките. Негласно, а пък и гласно се изказваше съпротива законът да остане в сегашния си вид, искаше се да бъде орязан процентът, който отива в Националния фонд „Култура”, или да бъде премахнат.

Всички държави в Европейския съюз срещат проблеми с насочването на достатъчен публичен ресурс към културата. Но те са направили и изпълняват мъдра културна политика по създаване на алтернативни и пропазарни източници за финансиране. Такива в българската действителност няма. МФ продължава да поддържа незаслужено консервативна политика по отношение на българската култура.

Но защо Министерство на културата мълчи?

Това е един особен въпрос. Факт е, че Вежди Рашидов пое поста от служебния министър на културата Мартин Иванов с думите, че ще се бори за Пакта за култура, но борбата с МФ трябва да е всекидневна, защото конкретните икономически числа, върху които ние работим вече пета година, доказват, че половин процент от брутния вътрешен продукт, който се насочва през държавния бюджет към българската култура, носи на българската икономика 4 % или 8 пъти повече.

Успяхте ли да убедите финансистите в икономическия принос на културата?

Финансистите се убеждават с конкретни числа и проценти и срещу тези числа и проценти, с които ние работим, не съм чула възражения. Проблемът е, че изпадаме в чисто технически разговор. Казва се: „Пари няма”, или „Ти знаеш много добре, че трябва да се спазват установени разходни тавани”. Което означава, че бюджетът не може да се увеличава, и то драстично, от година на година. Тригодишната бюджетна прогноза се изготвя на базата на установени разходни тавани, бюджетът на МК може да е 120 милиона, с леки изменения, които са най-вече в системата на сценичните изкуства заради увеличената публика. Дори Законът за филмовата индустрия, който е аксиома при образуването на държавния бюджет, не се взима предвид вече дълги години. В неофициални разговори с икономисти и финансисти винаги се споделя нашата гледна точка за незаслуженото финансиране и място на българската култура в националната политика и разбира се, в публичните разходи на държавния бюджет, но въпреки това този консерватизъм не се променя. Те приемат нашата гледна точка, както се казва, в неофициален порядък, но не съм чула министърът на финансите и други финансисти да подкрепят българската култура. Тя е прекалено сложен и специфичен сектор, за да бъде разбран от финансист, който не е изучавал културна политика, икономика и финансиране на културата, сектор с множество пазарни и непазарни дефекти, до който често икономическите закони спират да функционират. Много сложни са наблюдението, оценката на ефективност и ефикасност на публичните разходи. Финансистите биха си създали много по-голяма работа, ако наблюдават увеличени публични средства за този сектор. Тук е моето несъгласие със собствената ми гилдия и обвиненията ми към икономистите и финансистите за този продължаващ консерватизъм.

Естония, например, отдавна проведе първото си изследване за икономическия принос на културните и творчески индустрии, видя се, че има изключително сериозен потенциал за развитие на икономиката на базата на високотехнологично производство за част от културните и творчески индустрии, изведоха като приоритет сектора. Днес Естония е абсолютен лидер с 8-9 % дял от БВП на сектора и развитие, за което ние можем само да мечтаем. Така процедират и други държави членки на ЕС и държави от Съвета на Европа, които са извели отдавна като приоритет културните и творчески индустрии. Не случайно и стратегия „Европа 2020” акцентира върху устойчивия интелигентен растеж, чиято основа са изкуствата, културните и творчески индустрии, културното наследство и културният туризъм. Остава да се надяваме, че консерватизмът на Министерството на икономиката и Министерство на финансите ще бъде променен. За това разчитам и на гражданския активизъм на сектора.

Какво трябва да се промени в театралната реформа, за да започне да се субсидира качеството на постановките?

Въвеждането на делегираните бюджети и порива за увеличаване на зрителската аудитория можем да приемем единствено и само като някакъв първи етап от тази реформа. Липсва нейното надграждане именно по отношение на качеството. Би следвало да има диференцирано финансиране в зависимост от това дали правиш постановка, която е по-скоро за развлечение и забавление, или надграждаш образованието на аудиторията, разширяваш референтната група към т. нар. по-високо изкуство. Тази двустепенност, този диференциран подход (а не уравниловка – без значение какво поставяш, да получаваш един и същ базов компонент, т.е. заплащане срещу закупен билет) липсват, не виждам и порив през 2015 г. това да се промени. При всички положения трябва да бъде предизвикана дискусия или да започнат анализи по въвеждането както на количествени индикатори, така и на качествени измерители, на този втори етап от сценичната реформа.

Очевидно това няма да се случи и тази година.

Можем самите ние да провокираме този втори етап на сценичната реформа. Реагирах остро и на друг порив на бившия министър на културата Петър Стоянович, според когото сценичните изкуства източват държавния бюджет заради увеличената публика. И пак се връщам на това, че аудиторията за нас е изключително важна, не е вярно, че не може да бъде пресметнат максималният размер на средствата, които да се насочат към сценичните изкуства. Един от голeмите проблеми е, че винаги в края на годината парите за сценичните изкуства не достигат. И може да се предвиди темпът на нарастване на аудиторията, за да се отдели при нужда една субсидия в централния бюджет (тъй като има разделение в бюджета – републикански, по който са парите за сценичните изкуства и МК като цяло, и централен бюджет). Така че да не изпадаме в крайности, както миналата година, когато дефицитът беше повече от 4 милиона.

Сериозни проблеми са свързани и с проектните субсидии, проектното финансиране, неправителствения сектор, частните формации. Моето мнение, а мисля, че то е споделено и от Асоциацията за свободен театър, е, че трябва да има една специална зала или специален културен институт, който да се поддържа от държавата през субсидия за текущи и капитални разходи, и да служи на неправителствения сектор, тъй като при него основната цел не е икономическата реализация или пазарна възвръщаемост, а нетрадиционните театрални форми. Още повече, че в Закона за закрила и развитие на културата има текст, че всички организации, без значение от техния юридически статут, са равнопоставени. Но се оказва, че частните и неправителствените организации не са третирани на равни основания с държавните и общинските по отношение на текущата проектна и капитална субсидия.

Да не забравяме и проблема с достъпа до изкуство на хората в по-малките селища, поради липсата на достатъчно субсидии за мобилността на трупите.

Точно така, показват го изследванията, които Националният статистически институт прави веднъж на 5 години (всички държави в рамките на Евростат правят наблюдение на участието на населението с фокус участието на активната работна сила в различни културни дейности). Изключително неприятно е, когато се види, че участието на населението в културни дейности е концентрирано в не повече от 10 най-големи градове в България. Останалите по-малки населени места, останалите общини са без достъп до култура и изкуство или единственият достъп е, както ние казваме, потребление през телевизионния екран. Проблемът с този фонд за вътрешна мобилност касае и сценичните изкуства, но касае и всички изкуства и културни дейности. Вярно е, че в Националния фонд „Култура” три пъти годишно има сесии за мобилност, вътрешна и външна. Но средствата са крайно недостатъчни, около 90 – 100 хиляди лева. В сценичните изкуства трябва да се въведе т. нар. регионален принцип, трябва да се осигури мобилността на трупите, така че да покриват и общини, в които няма сценичен институт, няма киносалон. Разбира се, при необходимото поддържане на зали в тези общини.

За целта се изисква комплексно провеждане на културна политика, изисква се културна политика, която да не изпуска важни части от процеса.

Бих си позволила отново един пример от филмовата индустрия – държавата в момента отделя около 13 милиона и половина за българската филмова индустрия, като повече от 10-11 милиона са насочени към производството на филми – игрални, документални, анимационни, незначителен процент за разпространение, никакви пари за поддържане на мрежа по отношение на кинопоказа. А в следващия момент винаги идва възражението – но българското кино или българските филми нямат възвръщаемост. Къде да бъдат показани? С лека ръка в българската филмова индустрия се преряза една много добра верига от производство, разпространение и показ. В момента държавата насочва ресурси само към производството. А достъпът на населението и въпросът дали някой ще види тези филми остават извън културната политика на национално и регионално ниво.

И тук се вписва проблемът с ДДС върху книгите. Отдавна се говори за неговото намаляване, но няма никаква надежда за промяна.

Да, това също е свързано с прословутия консерватизъм на финансистите. В университета ни учат, че данъчните преференции са една от най-лошите практики в публичните финанси. Но не само в ЕС, в целия развит свят данъчната преференция подпомага развитието на една дейност или приоритетен сектор. Ние сме правили наблюдение: от 39 държави в Съвета на Европа едва 5 нямат преференции за книгоиздаването, става въпрос за нулева ставка или преференциална, която е 5-7 %, но не и 20%, както е в България. България е в една група заедно с Армения, Азербайджан, Грузия и Дания, които също нямат преференциална данъчна ставка за книгоиздаването. Но в Дания, където ставката е 25 %, средствата, събрани под формата на ДДС от книгоиздаването, се разпределят като целева субсидия. В България през 2007-2008 г. имаше целева субсидия за книгоиздателите в размер на 1-2 милиона – пари от излишъка, но след това целевата субсидия беше спряна. Това е начин да кажеш: „Да, ние не бихме искали да отваряме вратата за преференциална данъчна ставка, защото след това ще се наредят и други сектори, но нашето разбиране е, че този сектор трябва да се подкрепя”. Този разговор не се случва. Също така България е на едно от последните места като държава, която няма преференциална данъчна ставка или нулева ставка за билетите за кино. В системата на моловете, която е основата за кинопоказ, един билет за кино е 8 – 10 лева. За голяма част от гражданите е непостижимо да отделят 40 лева, за да може едно 4-членно семейство да гледа един български филм. И за това няма разбиране, въпреки че здравата икономическа логика казва, че при икономически сътресения в държавата, трябва да насърчаваш потреблението, а ДДС удря крайното потребление.

Какво се случва с Пакта за култура[1] през последните месеци?

Няма движение. МФ не е приело порива да има двойно увеличение на средствата за култура в група „Култура”, където са не само бюджетът на МК и общинските бюджети за култура, но и средствата за обществените медии, за БНТ и БНР. Факт е, че по различни класации България е на последно място по финансиране на обществените си медии. А непрекъснато ги натоварваме със свръхочаквания за техните програми. Пактът за култура има своите икономически аргументи, аз споменах преди малко един от секторите, които по време на криза увеличаваше приноса си в българската икономика. За един сектор трябва да се съди според това, което той дава за икономиката, или каква е неговата добавена стойност. Другият фактор, който е изключително важен, даже бих казала, че е по-важен от икономическия принос, това е нивото на заетост. Започнахме със съкращенията в българската култура, но нека да кажем, че в момента приблизително 93 000 души са заети в изкуствата, културните и творчески индустрии, културното наследство и културния туризъм. Техният брой за последните пет години, по време на икономическата криза, постоянно нарастваше. Тоест това е сектор, който може да осигурява постоянни работни места устойчиво във времето. И то в условията на икономически сътресения. Говорим и за пропазарни сектори, каквито са културните и творчески индустрии, говорим за една голяма устойчивост именно във време, когато се задълбочава младежката безработица и много бавно се откриват нови работни места. Ако МФ не приема това като солидни аргументи, не зная наистина по какви аргументи  и доказателствена база насочват публичните финанси. Доста крайна е позицията ми, не само заради Пакта за култура, но считам, че реформите в публичната сфера трябваше да започнат от МФ, от начина, по който се формира държавният бюджет, приоритетите, които се залагат, насочването и остойностяването с публични финанси, доколкото държавният бюджет трябва да подпомага и подкрепя провеждането на различни политики. Нещо, което не се вижда. МФ продължава да тъне в т. нар. фискален уют, прехвърля от една година в друга едни и същи числа, вместо да има доста по-гъвкава политика и когато един сектор има потенциал, държавата да инвестира в един средно- или дългосрочен период, след това да се оттегли, ако секторът укрепне и може да издържи на пазарен принцип. Няма ги тези анализи не само за културата, но и за цялата публична сфера.

Първите 100 дни на кабинета отдавна минаха, ще нарушите ли толеранса?

Аз мисля, че толерансът беше нарушен преди да изтекат стоте дни, поводът беше номинирането на неподходящи управленски фигури в българската култура, става въпрос за Слави Бинев. Изключително неприятно е, че разпределението на постове в културата, особено когато има коалиционно управление, е на базата на някакви политически договорки, а не според това кой е най-подходящ да заеме конкретна позиция. Все пак законодателната власт е фината настройка на сектора, там се създават условията за развитие на изкуствата, на културните и творчески индустрии.

Имате ли контакти с председателката на парламентарната комисия по култура и медии?

Имах един доста сериозен сблъсък при нейно участие в предаване на БНТ, където тя каза, че е заимствала от мен „икономизирането” на сектора. Това беше мое крайно несъгласие с нея и мисля, че там се раздели пътят ни. Първо, аз не зная такъв термин в икономиката и второ, аз съм последният човек, който ще си позволи, макар че съм финансист, да хвърли българската култура на пазарен принцип. Може би тя е имала предвид изчисляването на икономическия принос, което правят всички държави-членки на ЮНЕСКО, всички държави-членки на ЕС, едно нормално занимание, за да видиш развитието на този сектор в икономически аспект. Това не означава да икономизираш сектора. Така или иначе, имам надежда, че законодателният процес няма да изпреварва приемането на националната стратегия, основния стратегически документ, а напротив ще я следва.

Относно правителствената програма и стоте дни, основната ми забележка е свързана с финансирането. Тези добри пожелания, които са записани в управленската програма, няма да могат да бъдат изпълнени и ще се наложи пренаписване или изобщо отпадане на голяма част от постановките в управленската програма по отношение на българската култура, ако няма разбиране, че бюджетът за култура трябва да бъде увеличен или да бъде приложен Пактът за култура. Това мисля, че е най-голямата опасност. Наистина, появява се една възможност, която 25 години е лелеяната мечта на българската филмова индустрия – да бъде създаден фонд „Българско кино”, тъй като и той е част от националната стратегия. Фонд, който да служи като втори стълб за финансиране на българската филмова индустрия. Това става в контекста на обявяването на София за творчески град на киното и влизането й в мрежата на творческите градове на ЮНЕСКО, едно безспорно голямо постижение за България и културната й политика. Но пак казвам, тези възможности биха се реализирали, когато бъде осигурено адекватното финансиране.

Има ли шанс за публично-частното партньорство по отношение на казуса „Червената къща”?

Аз мисля, че именно Червената къща ни служеше като пример за публично-частното партньорство в културата. Организацията Гъливър клиринг хаус възстанови къщата, направи й изключително добър ремонт. Беше запълнена сериозна ниша от дейности, които никой не осъществяваше в един доста дълъг период. Червената къща се превърна в алтернативно място за организациите, които се занимават с независим театър. Показват се филми, които не могат да бъдат видени в системата на моловете. Осъществяват се изключително важни дискусии именно по отношение на промяната, разширяването на културната политика с гражданско участие. За мен Червената къща, където работих четири години, е училището по граждански активизъм. И пак бих се върнала към Закона за закрила и развитие на културата, който дава възможност за равнопоставеност на всички организации. Така че дори ако се налага, могат да бъдат направени изменения в съпътстващи закони, ако не може да бъде предоставен един държавен актив за ползване от конкретна НПО. Или да приемем, че Червената къща може да бъде с нулев наем на месечна база.

Много пъти  сме давали примери от европейската практика как запусната общинска или държавна собственост се предоставя безвъзмездно за дълъг период на частни и неправителствени формации, които имат ангажимента да я поддържат. Разбира се, държавата осигурява някакво минимално финансиране. Другото се осигурява чрез проекти, чрез допълнителна стопанска дейност. В крайна сметка сме част от тази европейска общност и би следвало вместо да унищожаваме, да развиваме положителните примери, които имаме. Надявам се, че изходът с Червената къща ще бъде позитивен. Той е позитивен, както казах за цялата българска култура. Защото има нужда от такива пространства, има нужда дори в аспекта на коректив към националната културна политика.

Как ще се отрази финансирането на Националния музеен комплекс на бюджета за култура, според вас?

Аз бях един от големите критици на идеята ремонтът на Квадрат 500, или т.нар. български Лувър, да се осъществява с целева субсидия от централния бюджет, при положение, че тогава, в 2010 г., българското кино беше излязло на бунт, осъществяваха се съкращения в културата, бяхме в окото на икономическата криза. Тогава можеха да бъдат използвани оперативните програми, по които идват средства именно за обновяване и възстановяване на инфраструктурата.

Добър пример за подобни мегамузеи са Британският музей, музеят „Лудвиг”, Лувърът в Париж, които на първо място и като условие за развитието си имат огромни концепции за десетгодишен период, в които можете да видите на базата на прецизен разрез по различни дейности и разбира се, икономическа и финансова обосновка, какво ще се случи във всяка една година. Как са планирани изложбите, дейностите, образователната политика и работата с детската аудитория. Защото в аспекта на публичните финанси именно тези социални ефекти – развитието на аудиторията от най-ранна детска възраст, което през последните 25 години е изхвърлено от българската културна политика, би трябвало да се субсидират с по-голям обем публични средства. За мен все още липсва прецизна концепция не само по подреждането на музея, но как той ще се превърне именно в такъв център. И разбира се, държавата трябва да има яснота колко ще инвестира всяка година, ще нараства ли обемът публични средства, до каква степен го позволява туристическият поток и каква е възможността потенциалната аудитория да се превърне в реална аудитория, респективно какви приходи ще носи и къде държавата ще трябва да помогне, ако музеят не може да се самоиздържа, което е доста трудно, макар и в центъра на София. Такива анализи МК не е направило. Мисля, че това е един сериозен минус.

Публично не са представени конкретни разчети какъв финансов еквивалент ще има увеличаването на щатната заетост и какъв допълнителен ресурс за издръжка е нужен. При всички положения, ще има нужда от насочване на допълнителен ресурс. Съмнявам се, че бюджетите на двете галерии ще могат да поемат откриването на музея. Необходимо е МК да направи своята проекция в кратко-, средно- и дългосрочен план. В целия развит свят преди да се открият музей или друга културна институция се прави анализ колко ще струва.

Диана Андреева (р. 1980) e финансов експерт, който изследва културния сектор и културните политики в България. Преподава в УНСС, НБУ и НАТФИЗ. Съосновател и директор на неправителствената организация „Обсерватория по икономика на културата”.

–