2020 година не беше милостива към нас, ама никак. Отне ни скъпи приятели и колеги, отне ни непрежалими личности от българската култура и остави опустошени душите ни. (2021-а също тръгна безжалостно, покосявайки прекрасния Филип Трифонов.) На 28.XII.2020 г. за мен скръбната вест беше особено пронизваща: философът Стилиян Йотов ми се обади, за да ми каже, че от света си е отишла Таня Петрова, „сърцето на Издателска група „Агата А”, както я нарече Илко Грънчаров, художникът на издателството. Стъписах се и много ми нажаля: Таня беше скъпа приятелка, тя издаде една от книгите ми, към която имам особени сантименти – есетата по картини „От Медуза до Магрит”. Точно в нейното издателство я бях видял, концептуално, може да се каже, и не си и помислях, че мога да я публикувам другаде: задължително беше да излезе в една изключително стойностна поредица „Punctum”, взела названието си от ключовото за Ролан-Бартовото разбиране на фотографията понятие. Начало на поредицата слага именно неговата фундаментална книга за фотографския образ – „Camera lucida”. Книга с изящно оформление – прочее, всички книги на „Агата А” си личат по изпипаната елегантна корица – издържана и естетически, и полиграфически. Още много други важни книги се появиха в „Punctum”, тази разкошна библиотека: Дора Валие „Изкуството: поглед отвътре”, Иван Лазаров „Животът на мравките”, сборникът „Когато медиите не бяха постмодерни” (съст. Стилиян Йотов), Зигфрид Кракауер „На прага на миналото”, радиобеседите в два тома „Пет минути с Петър Увалиев”. Всичките са базови публикации за осъзнаване същността на визуалността през ХХ век и за нейното тъй могъщо разпростиране през ХXI век. Но и други издания на „Агата А” са били за мен (а предполагам не само за мен) ориентир в съвременната хуманитарна мисъл, достатъчно е да спомена само фундаменталния труд на Марк Блок „Кралете чудотворци”, стоящ в началото на знаменитата школа „Анали”. И още: Питър Браун с „Тялото и обществото” и „Култът към светците”, Жорж Дюби с „Времето на катедралите”, Жак льо Гоф с „Въображаемият свят на Средновековието” и „Цивилизацията на средновековния Запад“, антологията „Хуманизмът и изкуството на Ренесанса”, Люсиен Февр с „Небесна любов, земна любов”, толкова важната за препрочитане днес около колизиите със Северна Македония книга на сръбския историк Сърджан Пириватрич „Самуиловата държава”… Не зная как Таня успяваше да се сдобие с правата за издаване на такива колосални фигури на философско-културологично-историческата световна мисъл, но е факт, че благодарение тъкмо на „Агата А” четем на български жалонни произведения на Ролан Барт, на Ервин Панофски, на Ноам Чомски, на Теодор Адорно, на Паул Клее… Да не споменавам какъв усет имаше тя за книги и автори, преобърнали българската представа за белетристично писане: тъкмо нейното мъничко семейно издателство публикува за пръв път у нас гениалния „Хазарски речник” на Милорад Павич, с което в известна степен го откри за българските читатели. Отново „Агата А” издаде най преди всички очарователния роман на А. С. Байът „Обладаване”, кооперирайки талантливата сестра на Маргарет Драбъл към огромния корпус англоезична литература тук, правейки го обаче с вкус и мисъл за това що е то стойностен роман. Сръбският автор Драган Великич също дължи тукашната си известност на това мъничко, но толкова ценно с мобилността и с усета си издателство. Сесар Айра, аржентинецът, с когото днес постоянно сме сблъскваме по книжарническите лавици, беше издаден за първи път от „Агата А”. Да не говорим за Хулио Кортасар, друг аржентинец, един от най-забележителните автори на ХХ век, който си му стана запазена марка. А изданията, които едва ли някой друг би се осмелил да яви на пазара, тъй като не носят в себе си търговски успех: „Българска кирилска епиграфика IХ–XVвек” на проф. Стефан Смядовски, един от нашите забележителни учени старобългаристи и медиевисти (както и други негови книги, същностно важни от научна гледна точка и безперспективни от пазарна); „От честния пояс на Богородица до коланчето за рожба” на проф. Елка Бакалова, голямата изкуствоведка и културоложка; „Човешко достойнство и права” на проф. Стилиян Йотов… Без време отишлият си кинорежисьор Красимир Крумов-Грец също намери уютен пристан в „Агата А”. Изобщо Таня Петрова притежаваше изключителен усет за това кое е важно за българската култура и наука и въпреки че издателството беше почти постоянно на ръба на оцеляването, публикуваше го. Прочее, не мога да не отбележа и серията за Мечето Падингтън, която беше любима на всички от издателството (а и на много малчугани), и покрай която се случваха прекрасно измислени неща – представяния, пърформанси, игри, забавления…    

Нарочно изреждам постиженията на Таня Петрова като издател, защото тя гореше в тази своя роля, там беше намерила пространството, в което да осъществи себе си. Тя и сестра ѝ Галя из литературните среди бяха известни като „агатките”, тъкмо заради името на издателството. А като се кажеше „агатките“, се разбираше стойност и ценност на изданието. Завършила в Русия, в Санкт Петербург (тогава все още Ленинград), Таня имаше широки контакти, сред които и едно от най-стойностните руски издателства – „Ad Marginem”. И нищо чудно тъкмо тези ѝ приятели да са ѝ препоръчали „Лед“ на Владимир Сорокин. На нея дължим и последната поява на български на грузински автори (есетата на Гоги Гвахария „Сълзи в очилата” са една от най-впечатлилите ме книги през последните години). Точно с Русия е свързано запознанството ми с нея: бяхме четирима български пишещи на литературен фестивал в Санкт Петербург (Мария Станкова, Силвия Чолева, Палми Ранчев и аз), по моя вина нещо се объркахме с билетите, закъсняхме за полета от града на Нева до Москва – разправии, притеснения, тревоги, ядове и нерви; който се е сблъсквал с руското чиновничество, знае за какво говоря – бездушно, високомерно, вбесяващо! Нашите руски домакини направиха и невъзможното, за да успеят все пак да ни качат навреме на самолет до столицата, за да си хванем полета до София. На летище „Шереметиево” обаче ядец: една руска тьотка се беше запънала като магарица на мост и макар че самолетът ни още не беше излетял, искаше от нас пак да си платим билетите и то с цялата сума. „Просто да падладееш!”, както се казва на „правилен” руски. Ние обаче се бяхме изхарчили до грош (или по-точно до копейка), откъде да ѝ намерим толкова пари?! И тогава като dеus ex machina се появи Таня и буквално ни отърва от тази змеица на бюрокращината: „С коя компания пътувате? – С „България еър”. – Ами тогава изобщо няма нужда да плащате отново, просто отивате на чекинга с билетите си и минавате, нашите ще ви пуснат”. Точно така и стана, пуснаха ни. Оттогава все си имах едно наум, че за трудни ситуации Таня винаги ще успее да намери някакъв изход. Както намираше изход и за издателството, което, както казах, финансово никога не е цъфтяло кой знае колко. Но пък ѝ беше любима рожба – непрестанно говореше за него, за книгите, които излизат в „Агата А”, за авторите, за оформлението, за сроковете и редактиранията. С часове можеше да разказва, гордееше се, че са едни от малкото, които никога не са имали фал при избора какво и кого да публикуват. С право се гордееше – „Агата А” е наистина бутиково издателство и не издава много, но каквото издаде – издава го с вкус и любов. Какво да кажем например за брилянтната поредица „Колекция в бяло” с томчета стихове на Емили Дикинсън, Хулио Кортасар и Николай Гумильов, съпроводени (първите две) с рисунки на един от любимите ѝ художници, съгражданина ѝ от Ямбол Цветан Казанджиев? Книгите на „Агата А” не бяха просто книги, книгите на „Агата А” бяха произведения на изкуството. И това дължим, разбира се, на художника на издателството Илко Грънчаров, но също така го дължим и на Таня, моята скъпа приятелка и издателка.

Убеден съм: името на Таня Петрова ще остане със златни букви в историята на българското книгоиздаване. Това обаче не може да намали тъгата ми – тъгата ми по един човек неуморен, който с всичката си енергия създаваше и издаваше красота и смисъл. Тъгата по скъп приятел, чиято смърт отвори поредната пустош (да опустее дано тази пуста 2020!) в душата ми…