Най-новата книга на Тимъти Снайдър, чиято световна премиера бе през март 2017 г., вече е издадена и на български от „Обсидиан“. Прочетете откъс от нея.
„За тиранията“ е предупреждение. Тя предлага двадесет урока от европейския ХХ век, адаптирани към днешната ситуация. И ни напомня, че „обществата могат да се разпадат, демокрациите могат да се сриват, етиката може да търпи провал“. Всичко това се е случвало със съучастието на обикновените хора, защото, подчертава авторът, те често доброволно предоставят властта на авторитаризма, изпреварвайки очакванията на тираните. Затова е необходимо да изучаваме историческия опит и чрез него да проумеем източниците на тиранията.
„Ние, американците, не сме по-мъдри от европейците, които са виждали как демокрацията отстъпва пред фашизма, нацизма или комунизма през ХХ век. Нашето предимство е, че можем да се учим от техния опит. Сега е времето да го направим“, пише Снайдър.
Неговата книга далеч надхвърля американската днешна реалност. Чрез препратки към събития и личности тя ни позволява да видим исторически модели и да направим оценки. Защото историята разкрива „възможните мрачни варианти на нашето бъдеще“, тя „ни представя структури, в пределите на които можем да търсим свобода. Тя разкрива моменти – всеки от тях различен, но не и съвършено уникален. Да разберем определен момент означава да видим възможност да бъдем съавтори на друг. Историята ни позволява да бъдем отговорни: не за всичко, но за някои неща“.
Една необходима книга, почти учебник, която в своята лаконична убедителност и тревожност, лесно влиза в диалог с читателите.
Тимъти Дейвид Снайдър (р.1969) е известен американски историк, професор в Йейлския университет в Ню Хейвън. Изследовател на историята на тоталитаризма, комунизма и Холокоста. Автор на книгите „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин” (изд. „Рива“, 2015 г.) и „Черна земя: Холокостът като история и предупреждение”. Книгите и статиите му са преведени на 33 езика. Гостувал е като лектор и в България.
Тимъти Снайдър, „За тиранията“ , изд. „Обсидиан“, превод Кольо Коев, 2017 г.
За тиранията
9
Бъдете грижливи към езика си
Избягвайте да произнасяте фразите, които всички повтарят. Потърсете собствен начин на изразяване, дори и когато говорите за нещата, за които говорят всички. Правете усилия да се откъсвате от интернет. Четете книги.
Виктор Клемперер, литературовед от еврейски произход, използва своята филологическа подготовка срещу нацистката пропаганда. Той забелязва как езикът на Хитлер отхвърля легитимната опозиция: народът винаги означава някои хора, но не и други (американският президент използва думите по същия начин), сблъсъците са винаги битки (президентът ги нарича победи), а всеки опит на свободните хора да разберат света по различен начин е клевета срещу лидера (или, както казва президентът, очерняне).
В днешно време политиците захранват телевизията със своите клишета и дори тези, които искат да изкажат несъгласие, ги повтарят от екрана. Телевизията претендира да бъде предизвикателство за политическия език, излъчвайки образи, но бързият преход от кадър към кадър може да замъгли резолюцията. Всичко се случва бързо, но всъщност нищо не се случва. Всяка новина, отразена от телевизиите, е „извънредна“, докато не бъде изместена от следващата. Вълните се стоварват върху нас, но ние така и не виждаме океана.
Опитът да се дефинират формата и значимостта на събитията изисква думи и понятия, които ни убягват, когато сме замаяни от визуалните стимули. Гледането на телевизионни новини понякога не е нищо повече от гледането на някого, който също гледа някаква картина. Ние приемаме този колективен транс за нещо нормално. И постепенно сме погълнати от него.
Преди повече от половин век класическите романи за тоталитаризма предупреждават за господството на екраните, за потискането на книгите, за обедняването на речника ни и за произтичащите от това затруднения да мислим. В романа на Рей Бредбъри „451° по Фаренхайт“, публикуван през 1953 г., пожарникарите търсят и изгарят книги, а повечето граждани гледат интерактивна телевизия. В роман „1984“ на Джордж Оруел, публикуван през 1949 г., книгите са забранени, а телевизията е двупосочна, позволявайки на властите да наблюдават гражданите през цялото време. В „1984“ езикът на визуалните медии е силно ограничен, за да ли-ши публиката от понятията, необходими, за да се оценява настоящето, да се помни миналото и да се мисли за бъдещето. Един от проектите на режима е езикът да се ограничи още повече, като във всяко следващо издание на официалния речник се елиминират все повече думи.
Вероятно е неизбежно екраните да бъдат отправна точка, но двуизмерният свят няма особен смисъл, ако не можем да разчитаме на ментално оръжие, което сме си изработили другаде. Когато повтаряме едни и същи думи и фрази, появяващи се във всекидневните медии, ние приемаме отсъствието на една по-широка рамка. Разполагането с подобна рамка изисква повече понятия, а наличието на повече понятия изисква четене. Така че изхвърлете екраните от стаята си и се обградете с книги. Героите от романите на Оруел и Бредбъри не са могли да направят това, но ние все още можем.
Какво да четем? Всеки добър роман съживява способността ни да мислим върху нееднозначни ситуации и да преценяваме намеренията на другите. „Братя Карамазови“ на Достоевски и „Непоносимата лекота на битието“ на Милан Кундера са подходящи за ситуацията, в която се намираме. Романът на Синклер Луис „Това не може да се случи тук“ вероятно не е шедьовър, но пък романът на Филип Рот „Заговорът срещу Америка“ е нещо по-добро.
Една книга, позната на милиони млади хора, която разказва за тиранията и съпротивата срещу нея, е „Хари Потър и Даровете на смъртта“ от Дж. К. Роулинг. Ако вие, вашите приятели или вашите деца не сте я разбрали по този начин, си струва да я прочетете отново.
Някои от политическите и историческите трудове, на които се уповава аргументацията тук, са есето „Политиката и английският език“ на Джордж Оруел (1946); „Езикът на Третия райх“ на Виктор Клемперер (1947); трилогията „Произходът на тоталитаризма“ на Хана Аренд (1951); „Разбунтуваният човек“ на Албер Камю (1951); „Поробеният разум“ на Чеслав Милош (1953); „Силата на безсилните“ на Вацлав Хавел (1978); „Как да бъдеш консервативно-либерален социалист“ на Лешек Колаковски (1978); „Ползата от бедата“ на Т. Гартън Аш (1989); „Бремето на отговорността“ на Тони Джуд (1998); „Обикновени хора“ на Кристофър Браунинг (1992) и „Нищо не е истина и всичко е възможно“ на Питър Померанцев (2014).
Християните биха могли да се върнат към своята Книга на книгите, която, както винаги, е много навременна. Както Исус проповядва, „по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство“. Трябва да бъдем скромни, защото „който превъзнесе себе си, ще бъде унизен, а който се смири, ще бъде въздигнат“. И, разбира се, трябва да сме загрижени за разликата между истина и лъжа: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“.
10
Вярвайте в истината
Да се обръща гръб на фактите е все едно да се обръща гръб на свободата. Ако нищо не е истина, тогава никой не може да критикува властта, защото няма основа, на която да стъпи. Ако нищо не е истина, тогава всичко е спектакъл. Най-дебелият портфейл пла-ща за най-заслепяващите светлини.
Вие ставате подвластни на тиранията, когато отричате разликата между онова, което искате да чуете, и реалното състояние на нещата. Оттеглянето от действителността може да ви изглежда естествено и приятно, но то ще доведе до смъртта ви като индивиди, а с това и до разпада на всяка политическа система, която зависи от индивидуализма. Както са забелязали анализаторите на тоталитаризма като Виктор Клемперер, истината умира по четири начина, на всеки от които вече сме били свидетели.
Първият начин е откритата враждебност към доказуемата истина под формата на представяне на измислиците и лъжите за факти. Американският президент прави това в голям процент от случаите и с много скоростно темпо. Едно изследване, проследяващо изказванията му по време на предизборната кампания през 2016 г., установява, че 78% от фактическите му твърдения са били лъжливи. Съотношението между истина и лъжа е толкова драстично, че прави всяко вярно твърдение да изглежда като неволен пропуск по пътя към тоталната измислица. Омаловажаването на света такъв, какъвто е той, е началото на създаване на фиктивен контрасвят.
Вторият начин е шаманското заклинание. Както отбелязва Клемперер, стилът на фашистите е зависим от „безкрайното повторение“, предназначено да направи измисленото достоверно и престъпното желано. Системното използване на прякори като „лъжливия Тед“ и „мошеничката Хилари“ внушава определени черти на характера, които много по-уместно могат да бъдат приписани на самия президент. Но чрез упоритото им повтаряне в Туитър нашият президент успява да превърне индивидите в стереотипи, които хората повтарят на висок глас. На митингите постоянните скандирания „Изградете тази стена!“ и „Пратете я в затвора!“ не описват нещо, което президентът е възнамерявал да направи, но тяхната фикционалност установява връзка между него и аудиторията му.
Следващият начин е магическото мислене, или откритото прегръщане на противоречията. Предизборната кампания на президента включваше обещания за намаляване на данъците на всички, ликвидиране на държавния дълг и увеличаване на разходите за социална политика и за национална отбрана. Тези обещания си противоречат. Все едно някой селянин да вземе яйце от полога, да го свари и да го поднесе на жена си, после да направи от него омлет за децата си, а накрая да го върне непокътнато на кокошката и да чака от него да се излюпи пиле.
Приемането на неистини от този радикален вид изисква пълен отказ от разума. Разказът на Клемперер как е изгубил приятели в Германия през 1933 г. звучи зловещо истинно и днес. Един от бившите му студенти го призовава: „остави се на чувствата си, фокусирай се постоянно над величието на фюрера вместо върху трудностите, които изпитваш в настоящето“. Дванадесет години по-късно, след всички зверства и в края на една война, която Германия безславно губи, войник с ампутиран крак казва на Клемперер, че Хитлер „никога не е лъгал. Аз вярвам в Хитлер“.
Последният начин е неуместната вяра. Тя се основава на себеобожествяващи изказвания, направени от президента, когато той заявява „Само аз мога да намеря решението“ или „Аз съм вашият глас“. Когато вярата се спуска от небето към земята по този начин, не остава никакво място за малките истини, плод на нашата прозорливост или на нашия опит. Клемперер се ужасява от видимата устойчивост на тази вяра. Когато истината стане оракулна вместо фактическа, доказателствата са без значение. В края на войната един работник казва на Клемперер, че „разбирането е безполезно, човек трябва да има вяра. Аз вярвам във фюрера“.
Големият румънски драматург Йожен Йонеско наблюдава как приятелите му един след друг се поддават на езика на фашизма през 30-те години. Този негов опит става основа на абсурдистката му пиеса от 1959 г. „Носорогът“, в която хората, станали плячка на пропагандата, са превърнати в гигантски носорози. Йонеско пише за личния си опит:
Един след друг университетски професори, студенти, интелектуалци ставаха нацисти, членове на Желязната гвардия. В началото те, разбира се, не бяха нацисти. Събирахме се петнайсетина души, разговаряхме и търсехме аргументи срещу нацистите. Не беше никак лесно… От време на време някой от нашите приятели казваше: „Не съм съгласен с тях, разбира се, но въпреки това в някои пунктове трябва да призная, че евреите…“ и т.н. А това вече беше симптом. Три седмици по-късно този човек ставаше нацист. Той ставаше пленник на механиз-ма, приемаше всичко, превръщаше се в носорог. Накрая само трима-четирима от приятелския ни кръг все още се съпротивлявахме.
Йонеско иска да ни помогне да видим колко ненормална всъщност е тази пропаганда, но колко естествена изглежда тя на онези, които ѝ се поддават. Като използва абсурдния образ на носорога, Йонеско се опитва да шокира хората, карайки ги да обърнат внимание на необичайността на онова, което се случва в действителност.
Носорозите бродят из нашите неврологични савани. Днес се оказваме сериозно загрижени за нещо, което наричаме „постистина“, като сме склонни да смятаме, че презрението на постистината към обективните факти и конструираните от нея алтернативни реалности са нещо ново или постмодерно. Тук обаче няма нищо, което Джордж Оруел да не е уловил преди десетилетия с понятието си „двумислие“. От неговата философия постистината възвръща тъкмо фашистката нагласа към истината – ето защо нищо от нашия свят не би изненадало Клемперер или Йонеско.
Фашистите презират малките истини на всекидневното съществуване, обичат лозунгите, които отекват като нова религия, и предпочитат сътворените митове пред историята или журналистиката. Те използват новите медии (каквато медия навремето е било радиото), за да правят шумна пропаганда, пораждаща емоции у хората, преди те да имат време да проверят фактите. И днес, както и тогава, много хора бъркат вярата си в един лидер с огромни недостатъци с истината за света, в който всички живеем.
Постистината е предфашизъм.
