Разговор с чешкия режисьор Ондржей Провазник за филма му „Диригентът“ и как се разказва подобна история, без да се търсят сензации
„Диригентът“ (Broken Voices, 2025 г., Чехия-Словакия) на режисьора Ондржей Провазник започна международния си път в основния конкурс на фестивала в Карлови Вари и впоследствие продължи успешното си фестивално присъствие, отличено с редица награди, сред които и отличията на София Филм Фест 2026 и ФИПРЕССИ. Филмът, вдъхновен от скандала около прочутия детски хор Bambini di Praga и неговия диригент Бохумил Кулински, поставя в центъра си не толкова самия акт на насилие, колкото механизмите, които го предхождат – властта, доверието, манипулацията и мълчанието в една затворена среда.
Междувременно „Диригентът“ се оказа и в центъра на сериозен обществен и юридически спор в Чехия. Жена, разпознала в историята елементи от собствения си опит като една от жертвите, заведе дело срещу продуцентите с твърдението, че филмът нарушава правата ѝ на защита на личността. През март 2026 г. съдът временно забрани телевизионното излъчване на филма в Чехия. През юни спорът приключи със съдебно одобрено споразумение между страните, а филмът предстои да бъде излъчен и по телевизията.
Така въпросите, които Провазник поставя в самия филм – за травмата, отговорността, правото да говориш и трудността да превърнеш реалното преживяване в разказ – неочаквано получиха продължение и извън екрана. Разговаряхме с режисьора за това как се разказва подобна история, без да се търсят сензации, за реалния случай зад филма, за работата с младите актриси и за отговорността на възрастните в среда, в която доверието може да се превърне в инструмент за власт.
Филмът ви получи много добри отзиви, включително от международната преса. В един от тях прочетох следното: „В творба, напълно лишена от сензации, вие демонстрирате изключителна сдържаност и чувствителност към тези съвсем млади актриси, които представят един затворен свят, в който желанието за престиж върви ръка за ръка с преждевременното порастване“. Разпознавате ли филма в това описание?
Напълно. Мисля, че са го уловили много точно. Темата е тежка, изключително сериозна. Основната ми цел обаче не беше да направя филм за травмата и за онова, което се случва, след като тя вече е нанесена. Исках да покажа събитията, които я предхождат. Самата травма всъщност е едва финалната част на филма.
Много повече ме интересуваше какво се случва преди това, какъв е характерът на подобна среда. Исках да покажа на зрителя всички пластове на тази история и особено – поне в Чехия, макар че вероятно това важи и за други страни – защо за жертвите, свидетелите или за всеки, който по някакъв начин е въвлечен в подобен случай, е толкова трудно да проговори. Постоянно чуваме клиширания въпрос: „Защо тя или той не е отишъл в полицията още на следващия ден?“.
А да отидеш в полицията изобщо не е толкова лесно. Особено когато става дума за дете.
Именно. Исках да покажа колко сложна е подобна ситуация, колко трудно е човек да се справи с нея, особено когато това му се е случило като тийнейджър. Напълно разбираемо е понякога да са необходими години, за да успееш да осмислиш случилото се, да се изправиш срещу него и едва тогава евентуално да проговориш или да се обърнеш към полицията.
Но аз не казвам, че всеки непременно трябва да отиде в полицията. Всеки има право да се справя с травмата по свой начин – сам, с помощта на психиатър или чрез терапия. Не е задължително да се обръща към полицията. Всеки е свободен да намери собствения си начин според мен.
Съществува и риск самото преминаване през полицията и съдебната система да се превърне във вторична виктимизация. Процедурите могат да бъдат изключително тежки за човек, преживял насилие. Особено за дете.
Да, но бих казал, че поне в Чехия има известен напредък в начина, по който се подхожда към подобни случаи. Случаят в Прага, от който тръгнах, е от 2004 г., тринадесет години преди движението MeToo. Имаше огромен скандал и процесът срещу диригента беше много тежък. Той получи присъда от пет години и половина, а след три години беше освободен.
Онова, което ме порази тогава, беше, че бившите момичета от хора се разделиха на две групи. Едната остана изключително лоялна към диригента, а другата го обвини в престъпления, за които в крайна сметка беше установено, че действително са извършени. Тази противоречивост, тази двусмисленост ме заинтересува още тогава. Върнах се към нея през 2018 г., когато започна движението MeToo.
А с какво се отличаваше процесът?
По онова време самият процес не беше проведен по най-добрия начин. Свидетелките и жертвите трябваше да говорят пред съда, пред обществеността, пред журналистите и всичко това се превърна в история за таблоидите. Не беше правилно. През последните две години в Чехия имахме още един-два подобни големи случая и съдиите подходиха много по-подготвено. Така че има известен напредък. Чешкото общество постепенно започва да се отнася по-добре към жертвите на подобни престъпления, но въпреки това е изключително трудно.
Това е глобален проблем. На Запад понякога сме склонни да сочим с пръст други общества, но подобни неща се случват и у нас, ние също трябва да се грижим по-добре за децата си. В този смисъл ми се струва, че „Диригентът“ не е лишен от превантивно измерение.
Да. Разбира се, филмът ми не е образователен. Първоначалното ми намерение беше преди всичко да създам произведение на изкуството. Но мисля, че филмът придоби и подобно измерение. Зрителят следва историята през погледа на едно тринадесетгодишно момиче – аутсайдер, което попада в тази среда и иска да успее в нея. То не знае как функционира системата. Стъпка по стъпка навлизаме все по-дълбоко в нея. Затова мисля, че всеки зрител, но особено младият, може емоционално да усети как е възможно да се стигне дотам.
Има моменти, в които можеш да си кажеш: „Добре, това вече отива прекалено далеч“ или „Това е предупредителен сигнал, трябва да внимавам“. В този смисъл филмът със сигурност има и образователен момент. Ала дебатът, който започна след премиерата на филма в Чехия, показа и друго – и аз съм напълно съгласен с това. Филмът не е само за младите. Той е и за четиридесетгодишните като мен самия. За да видят колко разрушително може да бъде неправилното поведение в подобна ситуация и колко голяма е отговорността на възрастните в такива колективи.
Имате журналистически опит и сте учили сценарно писане. Колко трудно беше да напишете тази история?
Да се напише какъвто и да било сценарий е много, много трудна работа. В този случай направих огромно проучване още преди да започна да пиша. Разговарях с някои от бившите членове на пражкия хор, вдъхновил историята. Проучвах подобни случаи, гледах документални филми като Leaving Neverland и Jeffrey Epstein: Filthy Rich. Четох и основна литература за груминга. Исках да познавам темата и от тази страна. След това трябваше да проуча и самата хорова среда от музикална гледна точка. Едва след около година проучване започнах да пиша.
И всъщност само след седмица блокирах. Имах трийтмънт, всичко изглеждаше наред, но не можех да продължа. Филмът е преди всичко за две сестри и първоначално започнах да пиша от гледната точка на по-голямата. Мислех, че именно в нея се крие драмата – ревността ѝ, която влиза в конфликт с желанието ѝ да защити по-малката си сестра. Това обаче не проработи. Тогава смених гледната точка и започнах да разказвам през по-малката сестра – тази, която има ясна цел, която иска да попадне в хора. И изведнъж историята потръгна много бързо. Написах сценария за сравнително кратко време, за около месец. Това беше решаващият момент в процеса.
А колко сложна беше самата продукция?
За чешките мащаби това е филм с доста висок бюджет – около два милиона и половина евро. Имахме няколко сложни локации. Едната беше в планината, а другата – в Ню Йорк, който беше особено важен, защото исках турнето на хора да изглежда като нещо наистина голямо и момичетата действително биха се борили, за да попаднат в групата, която заминава на турне. Това беше сложно и разбира се, доста скъпо.
Освен това работехме с много млади момичета. Снимахме на 16-милиметрова лента и имахме специален подход към записването на звука, защото исках филмът да бъде максимално автентичен. Не обичам плейбека във филмите, затова всички музикални сцени бяха заснети с изпълнение на живо. Хорът във филма всъщност е съставен от членове на истински първокласен чешки детски хор. Там открих и главната си актриса.
Значи тя действително е пяла в хор? Как я открихте?
Да. Направих голям кастинг в детския филхармоничен хор. Сред около двеста момичета открих нея. Тя нямаше никакъв опит в киното – това беше първата ѝ роля и беше абсолютно блестяща. След това намерих актрисата, която играе сестра ѝ, тя вече имаше един филмов опит. И двете бяха точно на възрастта от сценария – на тринадесет и петнадесет години, когато снимахме. Това беше невероятно, но същевременно направи работата доста сложна.
Колко дълго продължиха снимките?
Около половин година, може би седем месеца.
Колко трудно беше да работите с толкова млади момичета върху история с подобна тема? Потърсихте ли външна професионална помощ?
Да, използвахме всички възможни средства. Знаехме, че снимаме филм за травма, и именно затова не искахме да травмираме никого по време на снимките – най-малко децата. Първо разговарях с родителите. Настоявах всички родители да прочетат сценария и да знаят съвсем точно за какво се разказва. И родителите, и момичетата трябваше да разбират контекста и рисковете от участието в подобен филм – не само по време на самите снимки, но и след това. Трябваше да бъдат подготвени и за реакциите на публиката. Никога не знаеш предварително дали филмът ще бъде добър, или лош и как хората ще реагират.
Имахме координаторка по интимните сцени, която беше едновременно и педагог на актьори. Работихме с нея върху много от сцените. Преди снимките организирахме и актьорски уъркшопи с всички изпълнители. Имахме и психологическа подкрепа.
Направих и още нещо специално. Осъзнавах, че съществува опасност самият снимачен процес да започне да отразява темата на филма. Защото аз също съм около четиридесетгодишен режисьор, решавам кой ще попадне във филма и кой не. Затова партньорката ми, която обикновено работи като локационен мениджър, този път си взе отпуск и прекара един месец с нас по време на снимките като асистентка на двете главни актриси. Така и момичетата, и родителите им се чувстваха по-сигурни. Ние самите имаме малки деца и присъствието ѝ създаваше допълнително чувство за безопасност.
Забраних и шегите на снимачната площадка, когато можеха по някакъв начин да бъдат свързани с темата на филма. Не исках момичетата да бъдат наранени дори по този начин. Разбира се, не е лесно да кажеш на снимачен екип да не се шегува – понякога започват да се шегуват още повече, но в крайна сметка това проработи.
На много различни нива се опитвахме да направим снимките възможно най-безопасни и комфортни. А интимните сцени предварително конструирахме заедно с оператора така, че младите актриси да не бъдат реално докосвани. Използвахме и дубльори. Искахме по никакъв начин да не нараним главната героиня и момичето, което играе сестра ѝ.
Говорихме много за трудностите и отговорността, свързани с този филм. Затова искам да ви попитам обратното: когато гледате вече завършения Broken Voices, какво ви носи най-голяма радост?
По време на работата имаше много предизвикателства, но всъщност ми харесваше да снимам този филм. Трудно е да се каже подобно нещо при такава тема, но хората наистина се радваха на снимките. Момичетата също. Във филма няма чак толкова много наистина тежки сцени. Голяма част от времето беше свързана с пеене, с планината. Екипът и децата бяха щастливи да участват.
Най-голямото удоволствие за мен е, че смятам филма за добър и че целият екип може да бъде доволен от него. Това всъщност беше и най-голямото ми притеснение. Защото този път не бях единствено в позицията на режисьор. Разбира се, като режисьор искаш филмът ти да бъде възможно най-добър. Но този път се чувствах и като човек, който води деца на летен лагер и иска те да запазят хубави спомени от преживяното.
Затова успехът на филма в Карлови Вари и последвалите международни награди, и начинът, по който чешките медии пишат за него, ми носят огромно удоволствие. Но най-голямата ми радост е, че всички момичета са добре и виждат, че е имало смисъл да направим този филм, че той означава нещо.
А как реагираха двете главни актриси, когато за първи път видяха готовия филм?
Плакаха около петнадесет минути, без да кажат нито дума.
И накрая – какво идва след Broken Voices? Работите ли вече върху нов филм?
Имам няколко проекта. За един конкретно се надявам да намерим финансиране с продуцента ми Иржи Конечни, искам да напиша и сценария му. Историята е за антрополог, университетски преподавател, който заминава със студентите си на теренна експедиция в Алпите по следите на ледения човек Йоци. По време на пътуването високо в планината преподавателят изпада в своеобразна криза на средната възраст. Започва да го преследва нещо от собственото му минало и той преживява истинска лична криза. Идеята е неговата история да върви като своеобразен паралел с онова, което може би е преследвало ловеца, живял там преди пет хиляди години. История за човек в криза, високо в планината.
Ондржей Провазник, роден през 1978 г. в Прага, е чешки режисьор и сценарист. Завършва журналистика в Карловия университет и сценаристика и драматургия във FAMU. Започва професионалния си път като журналист в културната редакция на Lidové noviny, а впоследствие работи в документалното и игралното кино. Заедно с Мартин Душек режисира документалните „Градът, наречен Ермитаж“ (2007) и „Въглища в душата“ (2010), както и игралния „Ветерани“ (2019). „Диригентът“ (2025) е вторият му пълнометражен игрален филм и първият, който режисира самостоятелно.
