Неотдавна, може би откакто социалните мрежи се разраснаха в глобален мащаб, се заговори с особена тревога за фалшивите новини. Няма как преди това да ги е нямало, но като че ли не са ставали толкова важна тема в публичния разговор. Защо?
Най-вероятно защото публичният разговор е бил модериран или направо доминиран от сили, които са определяли неговия съдържателен обхват и са поставяли свой критерий за истина, без да допускат намесата на твърдения, изказвани от неоторизирани лица.
Дали изнасяната информация е била обективно вярна, или не, е нямало голямо значение, доколкото тя е представлявала наложеният официален възглед, според който се е подреждал животът на обществото.
В строг смисъл дебатът за истината, за познанието, за неговите източници и употреби е бил тясно философско занимание. Неговите въпроси и отговори са засягали по-големи групи от хора само тогава, когато политиците са превръщали наученото в инструмент за управление.
Така или иначе, докато достъпът до информация е бил ограничен, а възможността за интерактивно участие – минимална, е било по-просто да се отделя зърното от плявата. Зърното е идвало от управляващите, гласът на плявата не се е чувал.
Секуларизацията и демократизацията, съчетани с техническото усъвършенстване на информационните средства, доведоха до по-различна обществена ситуация и скритите в старите гардероби на историята скелети излязоха навън.
Плявата се смеси със зърното до такава степен, че едното стана неразличимо от другото. И как не? Откъде накъде истината ще се нарича истина, при положение че тя е не друго, а обслужваща властта измислица? Обаче вече властта е на всички и истините са безброй.
Да се доказва, че зърното не е измислица, че има реални характеристики и предимства пред плявата, е професионален ангажимент на философите и на политиците, които търсят начин за установяване на смислова или властова йерархия. Но и едните, и другите срещат трудности.
Първите са свикнали с проблемите, защото открай време се питат кое какво е и защо е, като намерените решения подлежат да непрекъснато преразглеждане и критика. Утешението проблясва в сентенцията, че въпросите са по-важни от отговорите.
Вторите не могат да се утешават така лесно, защото полето на тяхната работа не е вечността, а ежедневието, в което трябва да се заемат категорични позиции и да се въдворява ред. Иначе настъпва хаос, а в хаоса не се знае кой печели, кой губи.
Вероятно с носталгия и скрита симпатия се гледа към времената и местата, когато и където репресиите са били и са основен аргумент във философските спорове. Ретроградно или не, юмручното право внася една оперативно необходима яснота в иначе безпределно мъглявата територия.
Да се върнат навсякъде твърдите порядки е изкушаващо, но все още е останала някаква енергия да се изследват и експлоатират благата на либерално-демократичния механизъм, който дава думата на всеки и политическата власт зависи от индивидуалното щастие.
Само като се изрече тази формулировка – политическата власт зависи от индивидуалното щастие, веднага се разбира и чак физически се усеща в колко несигурна и обезпокоителна посока е отишло цивилизованото човечество, по колко тънък лед е тръгнало.
Защото човек е щастлив по различни причини и често щастието на един е за сметка на друг. За да се уеднакви представата за щастие така че да няма противоречия, пораждащи сблъсъци, отново трябва да се употреби натиск – в пряк или в преносен смисъл.
Политиците, които се опитват да генерират влияние чрез удовлетворяване на индивидуалните нужди, са принудени да играят много сложна игра. Те трябва да поощряват многообразието и едновременно с това да възпитават общ културен светоглед, за да сдобряват взаимно отричащите се различия.
Най-добре би било всеки да е щастлив по правилния начин, обаче за нещастие хората се дърпат и не искат да чуят мъдрите ти съвети. И като не слушат, да ги убиеш ли? А може пък ти нещо да бъркаш и те да са по-щастливи от тебе. Кой знае?
Неизбежно подобни съображения зазвучават комично, но пред тях са изправени тези, които пробват да установят социални отношения далеч от деспотизма на идеологическите директиви и буквалното насилие.
В този ред на мисли се стига и до разбирането, че фалшивите новини са част от личното щастие… Като под фалшиви новини се имат предвид не клеветите и целенасоченото подменяне на фактите, а производството и разпространението на информация без санкцията на главен редактор.
Една идеализирана представа би очаквала реалната демокрация и свободата на словото да означават победа на разума и доброто над глупостта и лошото, но по-скоро резултатът е изчезването на дефинитивните граници помежду им, доколкото няма централна власт, която да ги определя.
Оказва се (без изненада), че не съществува авторитетна инстанция, която да валидира само една точна интерпретация на случващото се в света. В широк мащаб такава роля могат да играят църковни или политически ръководства, които налагат своята версия със силата на наказанието.
Новините, произвеждани от тези ръководства, също биха били фалшиви, но да ги атакуваш открито, би било престъпление, така че в публичното пространство на такъв режим отсъства подобна дискусия, има я само неофициално, на витрината всичко е истина.
Обсъждането на новините като евентуално фалшиви новини е демократично завоевание. То създава неудобството всяка новина да бъде разглеждана като фалшива, ако не задоволява нечия индивидуална потребност и не прави някого щастлив, но демократите би трябвало да са готови да платят цената.
Не просто обсъждането на фалшивите новини, а борбата срещу тях също е демократично завоевание. Само че трябва да се внимава как се води и да не би нейните цели да включват желанието за тоталитарен контрол.
Благородното алиби на борците е научната експертиза, необоримото установяване на фактите, математическата прецизност на доказателствата. Проблемът на тази позиция е естеството на самата наука, която в развитието си може да отрича собствените си теории.
Дори теориите да оставаха непроменимо верни (макар една от дефинициите на научно да е именно това, което може да бъде оборено), то човек няма как да разчита на тях, за да получи удовлетворение. Фактът, че Земята се върти около Слънцето не е ощастливил много хора.
Затова може да се подозира, че тези, които ползват науката като аргумент, имат собствен интерес да го правят – те или са учени, или учените им вършат някаква работа. Но почитателите на окултното, конспирациите, астрологията и хюмън дизайна също имат право да отстояват своето щастие.
Разбира се, етическите постулати също влизат в боя с фалшивите новини. И правилно – ако говорим за злонамерена подмяна на истината, то тя е морално недопустима и юридически подсъдна. Но иначе няма действително основание, с което да заклеймиш някого заради суеверие или невежество.
Но предмодерните нагласи създават поводи за сериозни конфликти в съвременния свят. Необразованите маси се поддават на лесни манипулации и стават опасно оръжие в ръцете на користни манипулатори. Това е причината с такава тревога да се повдига въпросът за фалшивите новини.
Така е. Отвсякъде се чува, че човечеството е разделено като никога досега. И да, твърди се, че настръхналите една срещу друга групи са тази на мислещите и тази на немислещите. Първите сякаш са потомци на Просвещението, а вторите тънат в средновековен мрак.
Обаче възможно е пак да говорим за фалшива новина. И спасението да се състои в това да не ѝ повярваш – да подложиш на съмнение разликата между така наречените „мислещи“ и „немислещи“, да откриеш общото и да дискредитираш разделението.
В популярен филм американка посещава шаман на екзотичен остров и го заварва да успокоява ревящо пеленаче. Детето е обладано от бесове – казва помощничката на шамана. Глупости, растат му зъби – апострофира я американката. То е едно и също – отвръща помощничката.
Приемането и разбирането на метафорите е важно за мира.
