Заглавието „Седем кратки беседи по физика” не е подвеждащо – да, наистина става въпрос за лекции по физика. Но също и за лекции, в които се говори и за философия, и за история, за астрономия и за математика, защото е ясно, че нито една наука не съществува сама за себе си, затворена в своя свят.
И второ – италианският физик Карло Ровели посочва, че тези беседи са предназначени за читатели, които са много далеч от съвременната наука. Тази книга не е за специалисти, а за онези, които обичат да задават въпроси. За онези, които се съмняват, но също и за любителите на парадокси, за всички, които споменаването на законите на квантовата механика, строежа на Вселената, архитектурата на космоса или за топлинното излъчване на черните дупки, не ги плаши, а им звучи като обещаващо начало на разказ.
Затова е предвидимо, че Карло Ровели не се придържа към един строг научен език – още повече, че за първи път лекциите се появяват не в научните списания, а на вестникарските страници. Те излизат първоначално в неделната притурка на един италиански вестник и следователно целта на италианския физик е да запали хората по науката, а не да ги откаже завинаги от нея.
Физиката отваря прозореца, за да погледнем надалеч. Онова, което виждаме, не спира да ни удивлява. Даваме си сметка, че сме пълни с предразсъдъци и нашата интуитивна представа за нещата е пристрастна, ограничена, неадекватна. Светът продължава да се променя пред очите ни, докато лека-полека го провиждаме по-отчетливо, пише Карло Ровели в „Седем кратки беседи по физика“.
Очевидно е, че тези текстове не натежават от научна терминология, теореми, математически задачи. Все пак, за протокола – тук присъства една-единствена формула за цвят, няколко диаграми и още няколко графики, но това, което е по-важно, е, че имаме история, имаме хубав разказ. Благодарение и на внимателния превод на Нева, Мичева, разбира се.
Карло Ровели говори за разширяващата се вселена, за несъществуването на времето, разказва ни за учени, които цял живот дълбаят в една теория, която се оказва погрешна. Или напротив – споменава за споровете между Алберт Айнщайн и Нилс Бор, които дълги години си пишат писма, спорят и се убеждават взаимно върху основите на квантовата теория. И колко пуст става светът, когато тези учени един по един си тръгват и дискусията се прекъсне.
Когато Айнщайн умира, вечният му опонент Бор със затрогващи думи изразява възхитата си от него. Когато няколко години по-късно си отива и самият Бор, някой фотографира черната дъска в кабинета му. На нея има чертеж. Той представлява „кутията със светлина“ от мисловния експеримент на Айнщайн. До последен дъх – желанието за дебат и по-добро разбиране. До последен дъх – съмнението.
Тук е и историята на австрийския физик Лудвиг Болцман, който вкарва във физиката понятието за вероятност, което колегите му първоначално отхвърлят, а той така и не доживява времето, за да види как по-късно идеите му ще бъдат признати. Защото въпросът тук е не просто как функционира Вселената, а „какво място имаме ние, човешките същества, които чувстват, вземат решения, смеят се и плачат, в голямата фреска на света, рисувана от съвременната физика“.
И накрая – трябва да кажем, че в тази книга има и достатъчно хумор, любов към парадоксите в света, достатъчно ирония. „Защото науката ни дава представа как най-добре да разбираме света, но и ни показва необятността на всичко, което още не сме си изяснили“, пише Ровели.
Колкото до това дали можем да научим много за голямата революция, настъпила във физиката през ХХ век, от тези седем лекции, отговорът е – да, много вероятно. Но по-вероятно е да открием, че светът на науката е може би една от последните области днес, където все още продължават да се случват чудеса.
