Начало Книги Изборът За философията
Изборът

За философията

съст. Добрин Тодоров
15.01.2024
2745
Айзая Бърлин, фотография Wikipedia

Публикуваме текста на Айзая Бърлин „Целта на философията“ от новия сборник във Философската библиотека „Семинар 333“

Сборникът съдържа кратки текстове, емблематични за творчеството на влиятелни европейски философи. Те имат различна националност, живели са и са творили през ХХ век, като са оказали съществено влияние върху търсенията на философията. Представени са разнообразна палитра от възгледи относно предмета, предназначението, спецификата на нейното познание и взаимоотношенията на философията с науката, както и на нейното отношение към света и потенциалния ù край. Достъпът до тези текстове днес е затруднен, затова те са събрани в сборник.

Философската библиотека „Семинар 333“ включва кратки емблематични за развоя на философската култура текстове и коментари към тях. Тя е особено полезна за обучението по философските дисциплини в средните и висши училища у нас.

„За философията“, философи от ХХ век, съставител Добрин Тодоров, София, 2023 г.

ЦЕЛТА НА ФИЛОСОФИЯТА

Айзая Бърлин

Какъв е предметът на философията? Няма универсално приет отговор на този въпрос. Мненията се различават: от тези, които я смятат за разсъждение върху цялото време и цялото съществуване – като кралица на науките, като крайъгълен камък на цялата арка на човешкото познание – до тези, които искат да я отхвърлят като псевдонаука, вглъбяваща се във вербалните неясноти, симптом на интелектуална незрялост, която заслужава заедно с теологията и другите спекулативни дисциплини да бъде отпратена в музея на любопитните антики, като астрологията и алхимията, отдавна изхвърлени от победния ход на природните науки.

Все пак съществуват определени въпроси, които не се вместват лесно в тази проста класификация. „Какво е окапи?“ е въпрос, на който достатъчно лесно се отговаря чрез акта на емпиричното наблюдение. По същия начин въпросът „Колко е корен кубичен от 729?“ се разрешава чрез малко изчисления съгласно приетите правила. Но ако задам въпроса „Какво е времето?“, „Какво е числото?“, „Каква е целта на човешкия живот на земята?“, „Как познавам миналите факти, които вече ги няма – няма къде?“, „Всички хора истински братя ли са?“, къде трябва да потърся отговора? Ако запитам „Къде е палтото ми?“, един възможен отговор (правилен или неправилен) би бил „В гардероба“, и всички ние ще знаем къде да го търсим. Но ако едно дете ме попита „Къде е образът в огледалото?“, няма да е от голяма полза да погледнем в самото огледало, което ще се окаже, че се състои от плътно стъкло; или върху повърхността на огледалото, защото образът не е по никакъв начин на повърхността в смисъла, по който би била една марка, залепена на него; или зад огледалото (където като че ли образът изглежда, че се намира), защото ако погледнете зад огледалото, няма да откриете никакъв образ – и така нататък.

Много хора, мислейки достатъчно дълго и задълбочено върху въпроси като „Какво е времето?“ или „Може ли времето да спре?“, „Когато виждам двойно, какво двойно нещо виждам?“, „Откъде знам, че другите хора (или материалните неща) не са просто плод на въображението на моето съзнание?“, изпадат в състояние на безнадеждно объркване. Граматиците могат да отговорят на въпроса „Какво е значението на „бъдещото време“?“, като механично приложат формалните правила; но ако запитам „Какво е значението на „бъдеще“?“, къде трябва да потърся отговора?

Има нещо странно във всички тези въпроси – толкова различни един от друг като например въпроса за двойното зрение, или за числото, или за братството между хората, или за целите на живота; те се различават от въпросите в другата кошница по това, че във въпроса изглежда няма нищо, което да ни насочи към пътя, по който може да се намери отговорът му. Другите, по-обикновените въпроси, съдържат именно такова нещо – вградена техника за намиране на техните отговори. Въпросите за времето, за съществуването на другите хора и така нататък водят до объркване у задаващия ги и раздразнение у практичните хора, именно защото те изглежда не водят към ясни отговори или към каквото и да е полезно знание.

Това показва, че между двете кошници, които първоначално определихме, емпиричната и формалната, има поне още една междинна кошница, в която се помещават всички онези въпроси, които не могат лесно да се отпратят към другите две. Това са въпроси с най-разнообразна природа; някои изглеждат като въпроси за факти, други като въпроси за ценности; някои са въпроси относно думи и някои символи; други са относно методи, задавани от тези, които ги използват; други пък са за отношения между различни области на познанието; някои се занимават с предпоставките на мисленето, други с природата и целите на моралното, социалното или политическото действие.

Единствената обща характеристика, която очевидно всички тези въпроси притежават, е, че на тях не може да се отговори нито чрез наблюдение, нито чрез изчисление, нито посредством индуктивни, нито посредством дедуктивни методи; и като съществен резултат от това задаващите ги са изправени пред затруднение от самото начало – те не знаят къде да търсят отговорите им; няма речници, енциклопедии, компендиуми на знанието, няма експерти, няма и общоприетост, на която можем да се позовем с увереност, че притежава неоспорим авторитет или познание в тези области. Нещо повече, някои от тези въпроси се отличават от другите по това, че са общи или че се отнасят към основните принципи; а други, които не са сами по себе си общи, водят и лесно повдигат въпроси относно принципите.

Такива въпроси се наричат философски. Обикновените хора се отнасят към тях с презрение, със страхопочитание или с подозрение в зависимост от темперамента си. Поради тази причина, ако не поради някаква друга, съществува естествена тенденция тези въпроси да се преформулират по такъв начин, че на всички или поне на част от тях да може да се отговори или чрез емпирични, или чрез формални твърдения; правят се така да се каже усилия, понякога отчаяни, те да се поместят или в кошницата с емпиричните, или в кошницата с формалните въпроси, в които общоприети методи, разработени в продължение на векове, дават съответно резултати, чиято истинност може да бъде проверена посредством общоприети средства.

По подобен начин в днешно време дисциплини като икономиката, психологията, семантиката, самата логика постепенно се отърсват от всичко, което нито е зависимо от наблюдението, нито е формално; ако и когато те успешно завършат този процес, те най-накрая ще поемат пътя на независимата си кариера като природни или формални науки, с богато философско минало, но с емпирично и/или формално настояще или бъдеще. Така историята на мисълта е една дълга серия от отцеубийства, в която новите дисциплини постигат свободата си, като убиват темите на родителите си и изкореняват от себе си следите на битуващите още в тях „философски“ проблеми, т.е. типа въпроси, които не носят в собствената си структура ясно указание за техниката на собственото си решение.

Това е, във всеки случай, идеалът на тези науки; доколкото някои от техните проблеми (например в съвременната космология) не са формулирани в чисто емпирични или математически термини, областите им по необходимост се припокриват с част от философията. В действителност би било прибързано да се каже за всички добре развити науки, че вече са изкоренили своите философски проблеми. Във физиката например съществуват фундаментални въпроси и в днешно време, които изглеждат философски – въпроси, които засягат самата структура на понятията, посредством които се формулират хипотези и се интерпретират наблюденията. Как са свързани вълновият модел и корпускулярният модел? Неопределеността основна черта ли е на субатомната теория? Това са философски въпроси; по-специално никаква дедуктивна програма или програма на наблюдението не води пряко към разрешаването им. От друга страна, очевидно вярно е, че онези, които се опитват да отговорят на тези въпроси, трябва да са обучени и способни физици и че всеки един от тези отговори ще съставлява напредък в науката физика като такава. Въпреки че с постепенното разделяне на точните науки въпросите на философите вече не са въпроси на физическата наука, някои въпроси на физиците са все още философски.

Това е една причина, но само една, поради която обхватът и съдържанието на философията очевидно не са особено намалели поради процеса на изтриването. Защото независимо от това колко въпроси могат да се трансформират, така че да могат да се тълкуват емпирично или формално, броят на въпросите, които изглежда не подлежат на подобна интерпретация, не намалява. Този факт би разстроил философите на Просвещението, които били убедени, че всички действителни въпроси могат да се разрешат чрез методите, постигнали такъв триумф в ръцете на природните изследователи от XVII и началото на XVIII век.

Истина е, че дори в онези безоблачни времена хората не изглеждали по-близо до разрешаването на такива централни, несъмнено философски въпроси, защото очевидно нямали отговор на въпроси като тези: дали хората и нещата в света са били създадени, за да осъществят някаква цел, от Бога или от природата; и ако това е така каква цел; дали хората са свободни да избират или противно на това са строго детерминирани от законите на причинността, които ръководят неодушевената природа; дали етическите и естетическите истини са универсални и обективни, или релативни и субективни; дали хората са само снопове от плът, кръв, кост и нервна тъкан, или са земното обиталище на безсмъртните души; дали човешката история има установим модел, или е повтарящо се причинно следване, или поредица от причинни и непонятни случайности. Тези древни въпроси измъчвали тях, както и техните предшественици в Гърция, Рим, Палестина и средновековния Запад.

Физиката и химията не им казвала защо едни хора трябва да се подчиняват на други, при какви обстоятелства това се налага и каква е природата на тази принуда; какво е добро и зло; дали щастието и знанието, справедливостта и милосърдието, свободата и равенството, производителността и индивидуалната независимост са еднакво обосновани цели на човешкото действие и ако това е така, дали те са съизмерими една с друга, а ако не, коя от тях следва да се избере и кои са обоснованите критерии за подобен избор, и как можем да сме сигурни за обосноваността им, и какво означава самото понятие за обоснованост; и много още въпроси от този тип.

Но – както твърдят много философи от XVIII век – подобно състояние на хаос и съмнение е господствало и в царството на природните науки; въпреки това човешкият гений в края на краищата е победил и създал ред.

Природата и природните закони лежат скрити в нощта: Бог каза „Да живее Нютон!“ и всичко блесна в светлина.

Ако Исак Нютон е могъл с няколко на брой основни закони поне на теория да ни даде възможност да определим положението и движението на всеки физически обект във Вселената и по този начин е премахнал с един удар една огромна, безформена маса от противоречащи си, неясни и наполовина понятни емпирични правила, които дотогава са минавали за природно познание, не е ли било разумно да се очаква, че посредством приложението на подобни принципи към човешкото поведение и анализа на природата на човека ние ще сме в състояние да постигнем подобно изясняване и да поставим науките за човека на също толкова здрави основи?

Философията се подхранвала от безпорядъка и неяснотите на езика; ако те се разчистели, очевидно щяло да се разбере, че единственият въпрос, който остава, ще се отнася до подлежащите на проверка човешки убеждения или изразите на идентифицируемите всекидневни човешки нужди, надежди, страхове или интереси. Това било същностното изследване на психолози, антрополози, социолози, икономисти. Това, което било нужно, бил един Нютон или поредица от нютоновци за науката за човека; по такъв начин неяснотите на метафизиката можело веднъж завинаги да бъдат изкоренени и на така разчистената територия да се издигне ясното и здраво здание на природната наука.

Това била надеждата на всички известни философи на Просвещението, от Томас Хобс и Дейвид Хюм до Клод Адриан Хелвеций, Пол Холбах, Жан Антоан Кондорсе, Джереми Бентам, Анри Сен Симон, Огюст Конт и техните последователи. Въпреки това тази програма била обречена на провал, царството на философията не било разделено на поредица от научни заместители. Философските въпроси продължавали (и продължават) да очароват и измъчват търсещите умове.

Защо това е така? Проникновен отговор на този въпрос дава Имануел Кант, първият мислител, който направи ясното разграничение между въпросите за факти, от една страна, и от друга, въпросите за начина, по който тези факти ни се представят – начини, които сами по себе си не се променят, независимо от степента, в която самите факти или нашето познание за тях се променя. Тези начини или категории, или форми на опита не са сами по себе си предмет на една възможна природна наука.

Кант е първият, който направи същественото разграничение между фактите – данните на опита, такива каквито са, нещата, хората, събитията, качествата, отношенията, които наблюдаваме или мислим, или до които стигаме чрез разсъждение – и категориите, посредством които ние сетивно възприемаме, представяме си и разсъждаваме за тях. За него те са независими от различните космически нагласи – религиозната или метафизическата рамка, която принадлежи на различните епохи и цивилизации. Така мнозинството от древногръцките философи и преди всичко Аристотел мислели, че всички неща имат цели, вменени им от природата – цели или идеали, които те по необходимост осъществяват. Средновековните християни гледали на света като на йерархия, в която на всеки предмет и човек било вменено в дълг да изпълнява определена функция от Божествения създател; само Той разбирал целта на целия модел и правел така, че щастието и несгодите на Неговите творения да зависят от степента, в която те изпълнявали неговите заповеди, следствие от различните цели, за които всяко същество било създадено – целите, които в своето постигане осъществявали универсалната хармония, върховния модел, тоталността на който бил скрит от божиите творения и понятен само на Създателя.

Рационалистите на XVIII и ХIХ век виждали цел само в сътвореното от самия човек, за да служи на неговите собствени цели, и разглеждали всичко останало като подвластно на законите на причината и следствието, така че повечето неща според тях не следват никакви цели, а са това, което са, и се движат и променят по начина, по който това става само като въпрос на „грубите” факти.

Това били коренно различни един от друг възгледи. Но все пак тези, които ги изповядвали, виждали много подобни неща във Вселената, подобни цветове, вкусове, фигури, форми на движение и покой, изпитвали подобни чувства, преследвали подобни цели, действали по сходни начини.

Кант в учението си за познанието на външния свят ни учи, че категориите, посредством които ние го виждаме, са еднакви за всички сетивни същества, постоянни и непроменящи се; всъщност това е, което прави нашия свят един, а комуникацията възможна. Но някои от онези, които разсъждавали върху историята, морала, естетиката, виждали промяна и различие; различието се състояло не в това, което тези последователни цивилизации виждали или чували, или върху което разсъждавали, а в основния модел, в който те ги възприемат, моделите, посредством които те си ги представят, понятийните очила, посредством които те ги съзерцават.

Светът на човека, който вярва, че Бог го е създал с определена цел, че той има безсмъртна душа, че има отвъден живот, в който ще получи наказание за греховете си, е радикално различен от света на човека, който не вярва в тези неща; и основанията за действие, моралните кодекси, политическите убеждения, вкусовете, личните взаимоотношения на първия ще се различават дълбоко и систематично от тези на втория.

Възгледите на хората един за друг ще се различават дълбоко като следствие от техния общ възглед за света: понятията за причина и цел, добро и зло, свобода и робство, неща и хора, права, задължения, закони, справедливост, истина, неистина, ако вземем произволно някои централни идеи, зависят непосредствено от общата рамка, в която те формират централния си смисъл. Въпреки че фактите, които се обединяват и организират под тези понятия, не са идентични за всички хора по всяко време, все пак тези различия – които изучават науките – не са същите като по-дълбоките различия, които, носейки различни очила, използвайки различни категории, мислейки чрез различни модели, хората от различно време и място, култура и светоглед, имат помежду си.

Философията тогава не е емпирично изследване: не е критично изследване на това, което съществува или което е съществувало, или ще съществува – с това се занимава здравият разум и убеждението и методите на природните науки. Нито е някакъв вид формална дедукция като математиката или логиката. Неин предмет в голяма степен не са нещата от опита, а начините, по които те се съзерцават, постоянните или полупостоянни категории, чрез които опитът се възприема и класифицира. Целта срещу механичната причинност; организмът срещу простата амалгама; системите срещу простата свързаност; пространствено-времевият ред срещу безвремевото битие; дългът срещу апетита; ценността срещу факта – това са категории, модели, очила. Някои от тях са стари колкото човешкия опит; други са по-преходни. С по-преходните задачите на философа придобиват по-динамичен и исторически аспект. В различни периоди възникват различни модели и рамки със съпътстващите ги неясноти и трудности. Случаят със съвременните проблеми в обяснителната рамка на физиката, които споменах, са пример за това. Но има и други примери, които оказват въздействие не само на мисълта на физиците или на другите специалисти, а на мислещия човек въобще.

Преводът е направен от Мария Стойчева.

Този текст е публикуван в сп. „Философия“, 1998, бр. 4, 27–31.

Айзая БЪРЛИН (1909–1997) – британски философ, историк на идеите и есеист. Преподавал е социална и политическа теория в Оксфордския университет.

съст. Добрин Тодоров
15.01.2024

Свързани статии