Откъс от сборника с текстове на немския философ, излязъл във Философската библиотека Семинар 333
Роберт Шпеман (1927–2018), философ и католически теолог, е сред най-видните фигури в областта на философията в Германия от втората половина на миналия век и сред философите, трайно ангажирани с проблемите на етиката. Роден е на 5 май 1927 г. в Берлин в семейство на артисти, които през 1930 г. приемат католицизма. След ранната смърт на майката е отгледан от своя баща, католически пастор. Шпеман изучава философия, теология и романистика в университетите на Мюнстер, Мюнхен и Фрибург. През 1952 г. при Йоахим Ритер защитава докторска дисертация върху Луи дьо Боналд „Раждането на социологията от духа на Реставрацията“. Няколко години работи като лектор в издателство „Колхамер“, а след това е асистент на Ритер в Мюнстер. През 1962 г. се хабилитира по философия и педагогика с изследване, посветено на френския теолог, философ, педагог и писател Франсоа Фенелон. Преподава философия първоначално в Техническото висше училище в Щутгарт, за кратко поема катедрата на Гадамер в Хайделберг и близо двадесет години, до 1992 г., е професор по философия в Мюнхен.
Философското творчество на Шпеман обхваща широк кръг теми и проблеми. Подчертавани обикновено са приносите му към философията на природата, етиката, политическата философия и философията на религията. Две големи основни съчинения – „Щастие и доброжелателство. Опит за етика“ (1989) и „Личности. Опити за различаване на ‹нещо› и ‹някой›“ (1996) са посветени на проблеми на етиката, разгледани в тясна връзка с идеи на онтологията и антропологията. Приносът му към етиката е както с по-големите изследвания, така и с многобройните по-малки текстове по актуални проблеми и дискусии в етиката и биоетиката, събрани най-вече в „Граници. Към етическото измерение на действието“ (2001), където се проявяват проницателността и полемичният му талант.
„За философската етика и образование“, Роберт Шпеман, превод и коментар Валентина Кънева, редактор Добрин Тодоров, Философска библиотека Семинар 333, 2025 г.
Семинар 333 включва кратки емблематични за развоя на философската култура текстове и коментари към тях. Библиотеката е адресирана както до вече изкусени във философията читатели, така и до тези, които сега навлизат в нейните лабиринти. Подборът и обемът на текстовете я правят особено полезна за обучението по философските дисциплини в средните и висшите училища у нас. Редакционна колегия: проф. Цочо Бояджиев, проф. Атанас Стаматов, проф. Добрин Тодоров и проф. Недялка Видева (покойник).
КОЙ Е ОБРАЗОВАН ЧОВЕК?
(Из една промоционална реч, 1994)[1]
Образованите хора не са по-полезни от необразованите и шансовете им за кариера не са по-добри. Обществените училища не са заинтересовани да възпитават образовани хора. За образованите хора това не е възражение. Защо не е? Какъв е образованият човек?
1) Образованият човек е оставил зад себе си анималистичния егоцентризъм. Първоначално всеки от нас е в центъра на своя свят. Той поставя всичко, което намира като „околен свят“, по-ниско от себе си и му придава значение, което отразява потребностите на собствената му природа. Образованият човек е започнал да възприема действителността както самия себе си. „Образовам“ означава събуждам обективни интереси, „да се образоваш“ означава „да направиш себе си обективен“. Гьоте пише: „Да общуваш е естествено. Да усвояваш съобщеното така, както то е дадено, е образование“[2]. Нещо „да приемеш, както е предадено“, предполага, че ние знаем: извън нас има други центрове на света и други перспективи към него. Другите са не само част от моя свят, аз също съм част от техните светове. Образован е този, който се интересува как изглежда светът в очите на другите и който се е научил да разширява по този начин собствения си свят.
2) Образованият човек е в състояние съзнателно да го прави. Собственото му чувство за ценност не страда от това, а пораства с него. Необразованият възприема себе си твърде сериозно и като много важен, в същото време чувството му за собствена ценност обикновено е слабо. Образованият знае, че е само „още един“. Той не се взема твърде на сериозно и не се смята за много важен. Но тъй като собственото му чувство за ценност не е обвързано със сравнението с другите, той има изявено самочувствие за собствената си ценност. Себерелативирането и себеуважението не са противоречие за него. Точно тази парадоксалност е характерна за отношението му към света. Почти няма нещо, което да не е от интерес за него, но малко неща са му наистина важни.
3) Знанието на образованите хора е структурирано. Това, което образованият знае, е вътрешно свързано. И там, където връзката се губи, той се опитва да изгради връзка, или най-малкото да разбере защо това трудно му се удава. Той не живее в различни светове, така че несъзнателно да прехожда от един в друг. Може да играе различни роли, но той е винаги този, който ги играе.
4) Образованият човек говори диференциран, богато нюансиран разговорен език. Той често владее езика на една наука, но не му е подвластен и не се нуждае от научната терминология като патерица, за да се ориентира в живота и за да се разбира с другите. Той казва: „Аз бих искал“ или „Аз искам“, а не „Аз съм мотивиран“. Преди всичко образованият човек избягва психологическия жаргон. Психологията – както всяка наука – изхожда от условията на взаимозависимостите. Тя е в същината си пасивна. Спонтанността, въпреки уверенията в обратното, не е предмет на психологията. Този, чийто жизнен свят е дотолкова колонизиран от науката, че той не се доверява на самия себе простичко да изразява елементарни отношения към нещата и да казва, когато това не му е по силите, не е образован. Не е образован и този, който макар и отхвърлил патериците на научната терминология, изпада във възвишен или заповеден тон.
5) Образованият човек се отличава по способността си да изпитва наслада и с дистанцията по отношение на консумацията. Още Епикур е знаел, че тези две неща са тясно обвързани. Този, който може истински да се радва на това, което му предлага действителността, не се нуждае от много неща. А който се задоволява с малко, разполага с по-голяма сигурност, че на него рядко ще му липсва нещо. Отсъствието на някое удобство няма да възмущава този, който знае, че Гьоте и Николай от Куза не са го притежавали, а те са хора, общуването с които той би предпочел пред това с повечето от съвременниците, които разполагат с удобството на едно мокро помещение (Н. Гомес Давила).
6) Образованият човек може да се идентифицира с нещо, без при това да е наивен или сляп. Той може да се идентифицира с приятели, без да отрича грешките им. Може да обича отечеството си, без да пренебрегва отечествата на другите хора, и преди всичко онези отечества, които са обичани от своите граждани. Чуждото за него е обогатяване, без което не би искал да живее, а не причина, за да се срамува от своето. Идентификацията не означава разграничаване, а oikeiosis, сродство или да направиш нещо собствено. И когато в християнската литургия в нощта срещу Великден се казва, че Господ, „Бог на отците ни, преведе децата Израилеви тая нощ сухи през водите на Червено море“, не му е трудно да каже нито „отците ни“, нито „тая нощ“. Биологичната връзка за него не е условие за идентификация.
7) Образованият човек може да се удивлява, да се възхищава, без страх, че ще предаде себе си. В това отношение той е всъщност точно обратното на типа на ressentiment, за който говори Ницше, който трябва всичко да направи малко, за да не изглежда той самият твърде нищожен. Образованият може без злоба да се удивлява и да се радва на достойнства, които той самият не притежава. Защото той не извежда чувството за собствена ценност от сравнението с другите. Той също така не се страхува, че чрез благодарността ще попадне в зависимост. Да, той няма нищо против зависимостта от хората, на които се доверява. Той предпочита риска да бъде разочарован от приятелите си пред низостта да не им се доверява.
8) Образованият човек не се стеснява да оценява и смята ценностните оценки за нещо повече от израз на субективно предпочитание. Той приписва на собствените си ценностни оценки обективна валидност. Точно затова е готов и да ги коригира. Защото това, което няма претенция за обективна валидност, няма нужда и да бъде коригирано. Образованият човек се смята за способен да бъде прав, но не за безпогрешен. Кант е смятал естетическите оценки за обективно валидни също толкова, колкото и недоказуеми. Образованите хора са развили в общуването си със света различителна способност в достатъчна степен, за да се доверяват на оценката си за качество. Те знаят, че има творби на изкуството, които са по-значими от други, и хора, които са по-добри от други. И дори когато не могат да докажат това, се оказва, че образованите хора стигат до едно свободно от принуда и съвсем не произволно съгласие по отношение на повечето от тези оценки.
9) Образованият човек знае, че образованието не е най-важното. Един образован човек може много лесно да стане предател. Вътрешната дистанция, която го отличава, прави за него предателството даже по-лесно, отколкото за останалите. Образованието формира една човешки достойна нормалност. То не подготвя човека за случай на опасност и да решава за него. Шилер е разграничил в писмата върху естетическото възпитание „моралната“ и „цялостната антропологическа оценка“[3]. Някой може да е добър човек и въпреки това да се поддаде на изкушението да не удържи на думата си. Някой може да е беден или да е негодник, но в решаващия миг да се запази почтен и да не изостави другите в беда. Не всеки, който в изключителна ситуация постъпва нравствено, става с това добър човек.
Образованият човек не е склонен да прави доброто с усилие. Понякога доброто не изглежда красиво, и тогава той лесно се плаши. Наистина образован е само този, който го знае. И ако сам не отдръпва ръката си и не отвръща поглед, за да встъпи в небесното царство, той въпреки всичко цени този, който го прави, не по-малко от онзи, който се е отправил към ада.
10) Но има едно място, в което това да бъдеш образован и да бъдеш добър съвпадат. Образованият човек обича приятелството, преди всичко приятелството с другите образовани хора. Образованите хора изпитват радост един за друг, както казва Аристотел. Те изобщо се радват повече, отколкото другите. И това е, заради което си заслужава – независимо от случайностите на обществените ценностни оценки – да бъдеш образован човек.
Превод от немски Валентина Кънева по Spaemann, R. „Wer ist ein gebilderter Mensch? Aus einer Promotionsrede“//Spaemann, R. 2001, Grenzen. Zur ethischen Dimension des Handelns, Klett-Kotta: Stuttgart, S. 513–516.
БЕЛЕЖКИ
[1] Текстът е публикуван с това заглавие в: Scheidewege. Jahresschrift für skeptisches Denken, 24. Jahrgang 1994/95, S. 34–37. Настоящият превод е публикуван на български език за първи път в ИЗВЕСТИЯ на Хуманитарния департамент в МГУ „Св. Иван Рилски“, Т. ХIII, 2013, с. 67–70.
[2] Преводът се различава от този в българското издание. Вж. Гьоте, Й. В. Родства по избор //Гьоте, Й. В. 1980, Избрани творби, Т. 4, София: „Народна култура“, с. 318 (бел. пр.).
[3] Шилер, Ф. Върху естетическото възпитание на човека в поредица писма//Шилер, Ф. 1981, Естетика, София: „Наука и изкуство“, с. 456 (бел. пр.).
