0
2034

За хората, шараните и Златната рибка

„Златната рибка“

Спектакълът на VOX POPULI „Златната рибка“ е един от първите театрални факти в постепидемично време.

Спектаклите на Неда Соколовска са като моментна снимка, уловила хора, обществени и социални групи, парчета живот, които иначе няма как да срещнеш, да (съ)преживееш. Проектите на режисьорката, реализирани съвместно със Студио за документален театър VOX POPULI, са колкото театър, толкова и антропология, социология, журналистика. Те вадят от анонимност иначе „невидимите“: хора с двигателни увреждания („Невидими № 1“), политическите и социални имигранти у нас („Мир вам“, „Невидимите №2: Фу“), отмиращи диалекти и техните носители („Яце форкаш“). Вадят наяве маргинализирани общности, неудобни теми и проблеми, които в съгласие между общество и власт по традиция се замитат под килима и там си престояват до пълната им забрава. Вадят публиката от зоната ѝ на комфорт. Вадят актьорите от обичайната рутина на репертоарните театри. Казано с една дума, тия спектакли (терминът е компромисен поради липса на по-подходящ за вербатим театъра) са като камъче в обувката сред общата полусънна немара на нашия театър и будната кома на медиите ни.

С най-новия си проект „Златната рибка“ Неда Соколовска и VOX POPULI отново осветяват „невидимите“: доскорошните заложници на Националната лотария, за които търкането на билетчета се беше превърнало буквално в наркозависимост. Този опиат правеше по-поносимо болезненото им съществуване, притъпяваше чувствителността им, свиваше живеенето от билетче до билетче. Но най-главното – даваше надежда. Най-дефицитната стока в наше време. Затова тези хора бяха приковани от заложническия Стокхолмски синдром към онези, които им продаваха надежда. С пълното съзнание колко ефимерна е тя и колко нищожни са шансовете им. Нали точно заради това по няколко пъти дневно по телевизора им показваха щастливците, на които Златната рибка е проговорила.

„Златната рибка“

Спектакълът не се занимава с трусовете по високите етажи, довели до спирането на Националната лотария, а с „тихите“ хора, благодарение на които тя съществуваше. Неда Соколовска и екипът на това представление са открили своите реални персонажи на пазара в Красна поляна. Този документален спектакъл отново е построен на базата на знаковата за студиото вербатим техника: актьорите дословно (verbatim, дума по дума) възпроизвеждат словото, интонацията, емоцията от аудиозаписите на интервюираните по темата. Но това е само техническата страна. Всъщност Мила Банчева, Зоя Шопова, Живко Гущеров и Петко Каменов в рамките на час и нещо се претопяват в действителните персонажи, върху чиито истории се гради спектакълът.

На пръв поглед в документалния театър съществува някакво отстранение на представящите го, сякаш липсва авторската гледна точка, думата има единствено документът. Като в оная шокираща, спечелила Пулицър снимка на Кевин Картър с гаснещото, измършавяло от глад момиченце и лешояда до него, който търпеливо очаква угощението си. Но това е само на пръв поглед. Вниманието към тези „невидими“ вече говори само по себе си. Емоционалната топлина, с която актьорите живеят своите персонажи – също. В общия тон на спектакъла няма дори нотка на осъждане, само съпричастност, разбиране, протегната ръка.

А междувременно събитията през последните месеци натрупаха огромен материал за следващ спектакъл на Неда Соколовска и студиото за документален театър. „Невидими 5: COVID-19“?

„Златната рибка“ може да гледате на 30 юни от 19 и 21 ч. в Камерната зала на Националния студентски дом, пл. Народно събрание 10.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияЕрозиращата българска демокрация (I)
Следваща статияКръстопътищата на душата