Беше преди точно три недели. Излизахме от църква след литургията и както винаги се уговаряхме къде да отидем да изпием по едно кафе, да се видим и да си поговорим. Пред вратата на храма се въртяха „дежурните“ просякини – всичко беше както обикновено. И ето изведнъж отдолу по улицата почти тичешком се зададе млад мъж: с налуден поглед, с мръсна, разкъсана по ръкавите риза, със синина и съсирена кръв под едното око, с полусмъкнати панталони. Защо и накъде тичаше не беше ясно – ясно беше само, че е абсолютен „прошляк“, полуумен и може би не съвсем трезвен. Почти ни отмина, но внезапно спря, върна се, застана право пред вратата на храма, втренчи се в иконата и започна оглушително да крещи – „Господи!…“, и последва отвратителна гръмогласна псувня, след това още една. Макар над вратата да нямаше изображение на Св. Богородица, той се сети и за нея, изпсува я, изпсува и Господа и Майка Му, след което се олюля, тръгна напред, залитна, блъсна се в стената на съседната сграда и зарева с цяло гърло. Всички стояхме стъписани. Беше толкова, толкова отвратително, че не можехме да реагираме. Трябваше да минат няколко минути, докато някои от по-възрастните госпожи произнесат с потресен глас: „Той си подписа смъртната присъда!“, „Не го е срам!“, „Пропаднал тип! Въобще не прилича на човек!“, „Пълна, пълна деградация!“

… Късно вечерта същата неделя се видях с мой близък, с когото често водим религиозни и философски разговори. Седнахме в тиха, закътана алея в Борисовата градина и аз започнах да му разказвам за случката пред храма. Потресението не ме бе напуснало през целия ден. „Сигурно е бил луд и все пак, това си е направо бесовство!“ – казах му – „Имах усещането, че направо въздухът наоколо изпищя от ужас. А и до този момент не ме напуска чувството, че съм извършил престъпление дори с това, че ушите ми чуха това богохулство. А какво пък ще сполети него, не мога и да си представя“. И започнахме да си говорим за това как човек може да пропадне напълно, как може да стигне до самото дъно.

„Мисля, че познавам момчето, за което си говорите“ – прозвуча внезапно глас от съседната пейка. Да, в тъмнината не бяхме усетили, че там седи някой, а и сега не го виждахме, освен като тъмно петно на крачка от нас. Гласът обаче беше толкова мелодично спокоен и необяснимо привличащ, че нямаше как да не се обърнем към него, нямаше как да му откажем намесата в нашия разговор.

„Това момче наистина е болно – продължи гласът. Преди дванадесет години майка му – наркоманка, родила го от случайна връзка и гледала го до прогимназиална възраст, след скандал наръга с нож своя „колежка“ от уличния бранш и я уби на място. Дадоха ѝ десет години затвор, а момчето изпратиха в дом. В едно от ония села, където обикновено са тези домове у нас. По-големите момчета там обаче от самото начало започнали редовно да го пребиват и изнасилват и то се „повредило“ психически. На осемнадесет години според закона трябвало да напусне дома и тук, в града, където се върна бързо го наеха за уличен продавач на дрога и точно защото беше вече психически нестабилно, „шефовете“ му взимаха практически всички припечелени пари. Всъщност вчера го хванаха, че е скрил за себе си десетина лева и след като го пребиха, го изгониха от таванската стаичка, където преди това му бяха позволили да се прибира нощем. Мисля, че знам защо се е спрял тази сутрин пред църквата. Още докато живеело в дома в онова село свещеникът от селската църква, когато от време на време идвал за някое опело или панихида, го взимал да премете в храма и да подреди свещите на масичката пред касата. И му разказвал за Иисус Христос и Света Богородица. Казвал му, че те са най-най-добрите на света, а Иисус Христос е Бога и Той е всемогъщ – всичко зависи от Неговата воля и Той управлява всичко, което става на земята. Та най-вероятно след като са го набили и изгонили тази сутрин, минавайки покрай църквата момчето си е спомнило за тогава и…“

„Добре, разбираме, че е било отчаяно. И все пак това, което крещеше беше неадекватно, беше ужасно – неусетно бяхме влезли в разговор с непознатия (и невидим) от пейката до нас. – Защо ще хули Христос? За това, че се е свързало с престъпници, че е продавало дрога, че не е направило и минимално усилие да се интегрира в нормалността? Ще ви кажем честно, че като религиозни хора ние – колкото и да сме склонни да разбираме такива нещастници, все пак не можем да не се ужасим, когато се ругае Христос. В това има нещо демонично.“

„Аз пък ще си позволя да не се съглася напълно с вас – прозвуча отново мелодично-спокойният глас от съседната пейка. – Ще ви попитам дали си спомняте какво отвърна Христос от Кръста на онези, които Го хулеха тогава, когато бе разпънат на него: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лук. 23:34). Да, ще ви кажа, че те наистина не знаеха тогава какво правят. Мнозина от тях, казвам ви, бяха тогава също отчаяни. И не, не всички бяха доволни фарисеи. Сред тях имаше много от ония, които Го бяха слушали да им говори за Царството Си, които бяха чули (че и видели с очите си) чудесата, които бе направил. И ето: вместо Царството, в оня ден те присъстваха и не се съмняваха в това – на пълния крах на своите надежди. Мислеха, че са видели Месията-Христос, а ето, оказваше се, че пред тях е подуто от бичуване тяло, приковано на дървото като последния разбойник. И те крещяха – казвам ви, че крещяха в отчаяние; и разбойникът, агонизирайки крещеше „Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас“ (Лук. 23:39).“

Не можехме да не се изненадаме, че думите му неусетно бяха изоставили обичайното преизказно наклонение, с което се говори на евангелски теми. Не беше ли малко горделиво това сякаш „свидетелско“ говорене?

„Пак ще ви припомня какво отговори на крясъците им Христос – продължи гласът: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят“. И знаете ли какво собствено не знаеха хулещите Го тогава? Ами май това същото, за което не се сещате днес и вие. Защо, защо Христос, Бога, Който „управлява всичко“, прие да бъде разпънат и да бъде наказан като разбойниците, да бъде хулен, да бъде руган. Всъщност, ако позволите, ще почна малко по-отдалеч. Когато създаваше хората – знаете това – Бог им даде свобода, призова ги към добро, но не ги накара да бъдат добри, да бъдат прекрасни – като полските цветове, като небесата и звездите. И ето с това пое страшен риск – риска свободните да изберат злото, вместо да извършват добро, да се предадат на злото, да станат – някои от тях – страшни престъпници, а значи да произведат и жертвите на своите престъпления, да произведат отчаяните от злото на света. Та ето – питам ви сега – хората, да, хората възцариха в света злото, хората произведоха и жертвите на злото (каквито са всъщност всички), но нали Онзи, Който пое риска злото да се възцари, бе Богът. Как би могъл да се оправдае Той за поетия от самото начало риск, за онова, което, да – не Той, а свободните Му създания извършиха? Виждам, че сте начетени хора и със сигурност познавате онзи философски жанр, който наричат „теодицея“ или „богооправдание“. Знаете обаче колко трудно, безкрайно трудно е това „богооправдание“ за всички, които са се опитвали да го извършат. Как се оправдава Бог, ще трябва да обяснят те – и нека се върнем към нашия случай, – че не е спрял ръката на майката на това момче, когато е убила; как се оправдава Той, трябва да обяснят – че не е спрял ръцете на ония други, подивели момчета в дома, които са го прекършили; как се оправдава за това, че не го е тласнал към друго поприще освен онова, което то почти автоматично е поело? Защото злото и жертвите на злото не би ги имало въобще и само ако Бог не бе дал на човека свобода, ако не бе поел риска да го направи свободен, ако бе го създал растение или минерал. Или би го направил растение или минерал тутакси след неговото падение. А това… разбира се, изобщо не би било добро. И за да не стори Сам Бог това не-добро, Той прие и отговорността за този риск. Прие последицата от злоупотребата със свободата (която безукорно бе дал на човека) – т.е. злото и страданието да претърпи… сам Той. Прие, както знаете Кръста. И сега ще ви попитам нещо още по-просто. Ако този свят наистина нямаше Бог, Създател и Всевластител, ако имаше само атоми и молекули – както твърдят някои „знаещи“, – колко по-страшно би било тогава отчаянието например на това момче, което видяхте да проклина тази сутрин? Защото на вихъра от атоми и молекули, дайте си сметка, не можеш да изкрещиш, не можеш да го прокълнеш за съдбата си. В свят, състоящ се само от атоми и молекули, не би имало „Ти“, на когото да хвърлиш проклятието за съдбата си. И отчаянието ти би станало абсолютно. В този свят то не е абсолютно именно защото – това отчаяните усещат – има един последен „Ти“, Който е приел да отговаря и за онова, което не Той е извършил; приел е да отговаря – последен – за онова, за което няма кой, няма кой да отговори. Приел е да понесе отчаянието, което иначе, заедно със злото би потъвало във вихъра от атоми и молекули. Приел е да бъде – казвам ви – „Ти“, на Когото можеш да стовариш онова, което въобще на никого вече не можеш да стовариш. Да, хулата, която днес чухте от момчето е ужасна – ужасна е с това, че тя всъщност казва: „Теб Те няма, Господи!“ И даже по-точно: „Да Те няма, Господи! Да Те няма, щом с мен нещата се случиха така!“ Но тя наистина, наистина е незнание какво правиш, понеже ако това „Да те няма, Господи!“ наистина би се изпълнило (както безумно крещи не само момчето), бездната би станала абсолютна. Би се случило точно онова, което всъщност стана в онези три часа тогава, когато Христос изпусна дух от Кръста и в света, в онези часове наистина… сякаш престана да има Бог, наистина остана само, само светът и ето „настана мрак по цялата земя… и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лук. 23:43–44). Всъщност на Кръста Господ каза на всички хулещи Го – Аз няма да сляза от Кръста дори за това, за да има Кого да проклинате в отчаянието си, за да имате „козел отпущения“, за да имате „Ти“, Когото да похулите за съдбите си.“

След кратка пауза гласът от съседната пейка изведнъж стана строг и аз дори усетих да ме побиват тръпки.

„Да не мислите – чухме го ясно – че Христос, Когото днес обсъждате и за Чийто възможен отговор на хулата на момчето се питате, вече не е чул проклятието му, че едва днес, видите ли, то Го наранява? Не, драги, Той го чу още в онзи ден – още в онзи ден Той чу и прие ударите на всички хули от създание мира. Защото тогава и не слезе от Кръста, именно за да не загине света от отчаяние, че няма кому да извика. За да има той като последно един „Ти“, а не едно глухо „То“.

Гласът от съседната пейка замлъкна. Бяхме замлъкнали отдавна и ние, така и не усетили откога целите сме станали само слух за този невидим и неусетно увлякъл ни със своя говор глас. Но ето защо и внезапно настъпилата тишина сега по-скоро ни стресна.

„Да се запознаем в края на краищата“ – плахо казах аз. Станахме. Направихме крачка в мрака. Не. На пейката нямаше никой. И май… никой въобще и не бе имало. Най-малкото тук – в това пространство и в това време.