Начало Книги Философията на съвременния Херкулес
Книги

Философията на съвременния Херкулес

9951
Фр. Пикабия, Физическа култура, 1913, Philadelphia Museum of Art, The Louise and Walter Arensberg Collection, 1950-134-157 © Artists Rights Society (ARS), New York / ADAGP, Paris / 2016, ProLitteris, Zurich

„Човекът-машина е много стар и много експлоатиран термин във философията“, уточнява още в началото Боряна Ангелова-Игова и в това изследване дава достатъчно примери как се оформя и променя разбирането за човека-машина и отношението към тялото-машина – като се започне от схващанията на Рене Декарт и провежданите някога публични аутопсии с научна цел, които се организират като театрални спектакли, през интереса към човешкото тяло от страна на художници и скулптори, през идеите на френския материализъм и философията на Новото време, за да се стигне до критиката срещу превръщането на човешкото тяло в машина за производство.

През ХХ век обаче идва времето на един нов култ – към силното, здравото и издръжливо тяло, възвеличавано още по времето на древните гърци, но този път това внимание към тялото е пряко свързано с появата на професионалния спорт. Още повече, че през ХХ век спортът става масов и достъпен за всички, а на сцената триумфално излиза и нов герой – въплъщаващ в себе си „божественото и земното“ – съвременният Херкулес, гениалният спортист, който прави физически немислими неща, надскача човешките телесни способности и е толкова прецизен и точен в движенията си, че е наричан от всички „машина“.

Това изследване всъщност не само въвежда нова тема в българската философия на спорта, която години наред е пренебрегвана, но и свързва философското разбиране за човека-машина с образа за спортиста, и функционирането му в периода на тоталитарните режими в Европа – тема, която е не само недостатъчно изследвана, но като че ли и неособено популярна у нас.

Боряна Ангелова-Игова пише, че тялото-машина на спортиста е уникално за ХХ век.

Тогава организираният спорт става факт, възраждат се олимпийските игри и на пръв поглед непроизводителното тяло-машина на спортиста започва да произвежда символен капитал, който постепенно и по-късно, в годините на съревнование между Източния и Западния блок, на световни войни, във времената на възход на нациите и национализма, в епохата на новопоявилите се тоталитаризми започва да създава изключително ценен „продукт“. То самото става ценно и бива особено ценено от пропагандните политически апарати.

Така спортистите и най-вече техните победи и спортни постижения, започват да произвеждат ценния символен капитал за нациите и „свързаните с тях национализми“. Само че тук се открива и едно противоречие – с набиращата в края на XIX век идеята за „спорт за всички“ и възраждането на олимпийските игри и философията на олимпизма на барон Пиер дьо Кубертен, според когото не победата е важна, а участието в игрите.

Кубертен е застъпник и на разбирането, че усилията на спортистите трябва да служат за пример и мотивация на младите хора. Според него спортът трябва да възпитава добродетели и в никакъв случай не бива да се допуска да бъде политически обвързан или да носи финансови облаги. В същото време обаче, пише Боряна Ангелова-Игова, спортистите в тоталитарните общества се произвеждат като машини за производство на „злато“, „сребро“ и „бронз. И в името на победата, а не на олимпийския принцип на участието – по Кубертен, се стига дори до отнемането на основни човешки права на спортистите в тоталитарните държави, до обезличаването и превръщането им в машини за производство на медали и рекорди – символен капитал за държавата

Навсякъде по света професионалните спортисти подчиняват живота си на определен режим – от хранене до тренировки, но при тоталитарните режими личните предпочитания на хората наистина нямат никакво значение в преследването на победата. Но според авторката тази тенденция не се отнася само до професионалния спорт на Изток, но има и примери от същия исторически период и със Западна Германия. А пък допингът въобще не е запазена марка само на Източна Европа. Само дето на Изток допингът е държавна политика, където спортистите често нямат избор, докато на Запад спортистите могат да бъдат изкушени с облагите, които допингът и по-вероятната победа могат да им донесат.

Примерите за използването на тялото като машина, за злоупотребите с него преди и днес, са много – като се започне от скандалния случай на европейската шампионка по тласкане на гюле Хайди Кригер от ГДР, която заради огромните количества анаболни стероиди се превръща в Андреас Кригер, и още преди да е навършила 30 години получава инвалидна пенсия заради здравословни проблеми. И се стигне до въпросите защо има нужда от две олимпиади и защо съществува толкова голяма разлика между наградните фондове на олимпиадата и състезанията за параолимпийци, които са буквален пример за симбиоза между машина и човек. Според Боряна Ангелова-Игова на „пара“ хората се плаща по-малко за една и съща дейност, която при техния физически статут е даже значително по-трудоемка. Каква е причината? Тя е в това, че телата им не произвеждат необходимия символен капитал и затова са отделени и подценени.

Разбира се, символният капитал на победите не служи само на нацията и национализмите. Очевидно е, че и днес победите носят висок символен капитал – на производителите на различни спортни стоки, фармацевтичните компании или банките, които ползват постиженията и победите на спортистите за изграждането на обществения си образ.

Изследването „Изобретяване на човека-машина“ повдига въпроси не само за тялото и за образа на спортистите днес и в миналото, но и за преодоляването на човешките граници, за рекордите и идеологиите. Но и за начините, по които технологиите могат да се използват, за да подобрят човешкото тяло и достиженията му, и каква е етичната граница, която не трябва да се преминава сега, а и в бъдеще.

 

Оля Стоянова е доктор по журналистика, поет, писател и драматург. Два пъти е носител на наградата „Аскеер“ за съвременна драматургия – през 2014 г. за „Покана за вечеря“, която от 11 години е на сцената на театър „София“, и през 2018 г. за „Цветът на дълбоките води“, която се играе и досега в Народния театър „Иван Вазов“. На сцена е също и пиесата ѝ „Страх за опитомяване“ в Народния театър. Оля е автор на сборника с драматургия „Малки ритуали за сбогуване“ и на сборника с документални истории „Смелостта да бъдеш родител“. А също и на документалните книги „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“. Има два сборника с разкази – „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“. За стихосбирката „Улица „Щастие“ получи националните награди „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“. Най-новата ѝ книга е стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“. Главен редактор е на програма „Христо Ботев“ на БНР и хоноруван преподавател в Софийския университет.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display