Предговор към второто преработено издание на книгата „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“, което предстои да излезе.

 

Проблемът за човека и неговата участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров  предполага и лично изстрадване. И аз като другите изпитвам проблематичността на живота, на това, което е собствената ми участ. Мислейки за човека и живота, ангажирали вниманието на тримата поети, неизбежно мисля за себе си и моите представи. Размишлявайки върху преживяното от мен, мисля и за  споделеното на тази тема в литературата и философията. Така и написаното тук е себевглеждане и път към знанието за човека, който не е константа, а противоречив процес.

Докато човекът съхранява своето рефлектиращо съзнание,  той  ще се  интересува от себе си, незабравящ истината, че притежава двойнствена природа, че част от него принадлежи на природата,  а друга на съзнанието,  на духа.  Човекът ще остане зависим  от природата, която е в него, но и занапред ще я надхвърля, заради творческото си въображение. С него той е преобразявал себе си и света, но може и да се погуби. Осъзнал  своята тленност,  той ще изживява и занапред  двубоя между живота и смъртта. Той няма  да се примири, че е смъртен и ще продължи да търси смисъл. Най-дълбокото в нагласата му ще го насочва към вечността и същевременно ще знае винаги,  че е прикован към участта си на тленно същество.Той ще иска да се спаси от своята крайност,  от противоречията,  които са в него.  Ще усеща своята  безпомощност пред тайните на света и пред себе си като тайна. Просветлен, отхвърлил  чувството си за самодостатъчност, той може да се завърне  в родината на духа си,  в най-чистото и поетичното.  Но  възможно е и да не се завърне.  Херман Хесе казва, че човекът не е “здраво и трайно образувание“. Той е  “по-скоро опит и преход,  не е  нищо друго  освен тесен,  опасен  мост между природа и дух“. И в това е същината на проблема за човека. Той  е преход,  който може да продължи и в още по-трагична посока, тъй като вътрешните му опустошения все по-трудно  му позволяват да пази  равновесие  между  природата  и духа,  между доброто и злото. Тук ще се позова и на  Албер  Камю, според когото “в човешката участ – а тя неизменно е предмет на всяка литература – се съдържа изначална абсурдност, съчетана с неукротимо величие.  Двете неща се препокриват по най-естествен начин. И двете се изразяват, нека го повторим, в смехотворното разделение между нашата духовна необузданост и преходните наслади на тялото”. Не може да се отхвърли правотата на тази мисъл. Тя опира до проблема за човека. Духовна необузданост и природата в нас,  принуждаваща ни да искаме непрекъснато: това сме ние. Според друга мисъл на Камю ние  създаваме парадоксите на живота си,  сами  пораждаме неговите противоречия и страдания.

Блез Паскал казва:  “каква химера е човекът?  Каква новост,  каква уродливост, какъв хаос, какъв обект на противоречия, какво чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей; хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената.” Какво повече може да се каже за противоречивата природа на човека, способен да превърне кожата на ближния си в абажур за лампа? Способен обаче и на мъченичество заради ближния. Но Паскал е казал и това, че “трябва да познаваме себе си; дори и да не стигнем до истината,  поне ще внесем ред  в собственото си съществуване,  а едва ли има нещо по-важно “. И тази мисъл се отнася до разглеждания проблем.  Това е проблем за страданието, за болката и вечната неудовлетвореност, за пътищата на познанието и самопознанието.

Мрачните интонации ги има още библейските текстове и в учението на Буда, посочил пътища за отстраняване на страданието и за пробуждането на човека. От ХІХ век насам песимистичният възглед за човека е преобладаващ. Човекът иска да има  повече,   да  бъде    повече.  Той  иска ненаситно, а така възниква и страданието му. Човек предизвиква собствените си страдания и страданията  на другия.  Затова препоръката на Буда е да отстраним желанието. Шопенхауер е прав,  твърдейки,  че “колкото по-малко се възбужда волята, толкова  по-редки  са  и страданията “. Човекът страда, тъй като разполага с фантазията и въображението. Той не може или не иска да ги овладее. Те са неговото предимство на духовно и творческо същество, но същевременно са източник и на злото в човешкия свят. Те го превръщат в  създател на красота и възвишени идеи,  но те са и причина за некачественото му съществуване.

Човекът се стреми към тоталност, но не му е съдено да я постигне. Тя се притежава  единствено от неговите богове,  от представата  му  за  Абсолютното. И най-дълбокото мистично преживяване е само мимолетно сливане с тоталното. В останалите случаи, а това е целият ни живот, ние сме с чувството за непреодолима дистанция и отчужденост.  Далчев го е казал точно: човек преминава през света като чужденец; той  не  може да бъде “навсякъде, където/могъщо и безкрайно бий животът“ ( “Вечер”).  У човека постоянно блика желанието,  но той не притежава напълно дори себе си, тъй като самопознанието му е ограничено. Човекът иска, а не може да властва над времето и пространството.  И най-големите му завоевания в тази насока остават недостатъчни.  Човекът иска тайната на битието, иска да чуе  “гласа от отвъдното,  другия глас, гласа на началото”, за който говори Октавио Пас, но стига пак до невъзможното. Човекът е реалност и възможност на живота, която желае невъзможното. Защото и желанието му за  възможното  в повечето  случаи  е обречено  на провал.

В “Митът за Сизиф” Албер Камю казва: “случва се декорите да се сгромолясат“. Той има предвид преживяването, когато човек внезапно разбира, че съществуването му е абсурдно. След такова преживяване човек  усеща, че животът му е само в тесните граници на обичайното. Той осъзнава, че е живял в плен на какви ли не заблуди, проумява, че и занапред всичко ще бъде в полето на баналното. Човекът разбира, че е в ситуацията на обреченост. Той изпитва умора и досада, предчувствайки, че наистина няма какво повече  да очаква. Така според  Камю се ражда абсурдът,  при който човек може да стигне до съществени прозрения, способни да го променят. Изборът е съдбовен, което означава примирение или плодотворен прелом. Тогава, пак според Камю, “съдбата на човека добива своя окончателен смисъл“. Човек  проумява, че се намира в  свят, равнодушен към неговото съществуване. Той трябва да отстъпи, да се примири с участта си или да продължи напред, потърсил основания за живот въпреки връхлетялото го  безсмислие. Позовах се на Камю и заради  неговия образ на  срутените декори, означаващ осъзнаването на неистинското и съответните последствия: да се сведеш малодушно глава или да се разбунтуваш.

Сгромолясването на декорите – това е всъщност и случилото през ХХ век с неговата криза на човешкото, на морала и духа. Това “сгромолясване” е събитие,  което  може да се случи на всеки и по всяко време. Изпадането в тази ситуация, когато изведнъж се ражда чувството за безсмислие, е познавал и човекът на отминалите времена. Човекът винаги е разбирал, че той е в положението на някаква  противопоставеност. Когато и да живее, той приема наготово или пък сътворява сам някакъв смисъл на живота си, за да го понася по-леко и за да има удовлетворение от себе си. Но и когато да живее, нека да го повторя, той може да пропадне в бездната на изгубения смисъл. Навярно това се дължи на изначалната му раздвоеност, на факта, че в съзнанието му се борят за надмощие  положителното и отрицателното. Това е сблъсъкът между нуждата от вяра и безверието. Това е сблъсъкът между рационалното и ирационалното,  между волята ни  за порядък и скептицизма,  разяждащ духовната ни  същност.  В  това е човешката драма или,  както пише Паул Тилих, във  “всяка цивилизация над човека тегне гнетът на небитието и той се нуждае от мъжество,  за да се утвърди въпреки  своята угнетеност “.

Албер Камю твърди, че “усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица”. Но това  усещане поразява и едно цяло столетие. Поразява го на един от най-абсурдните завои на историята. Тогава, както случилото се го показва,  нито една от формите му на живот няма да бъде  пощадена. Характерът и големият мащаб на това поражение са повод за мъчителен размисъл, за навлизането в лабиринт от въпроси, на които не се отговаря лесно. Твърде често  в сътвореното от писателите на ХХ век се чуват  воплите на тяхното  угнетено или поразено от песимизма съзнание. Но често воплите им са примесени и с чувството, че въпреки всичко, още има надежда. Отричаща и съмняваща се, литературата ще следва насоката и на едно жизнеутвърждаване. Пронизана от убеждението за абсурдността на съществуването  (както е в ранното творчество на Камю),  наситена с тревога и песимизъм, открояваща мрачната парадоксалност на човешкия живот, литературата ще брани плодотворната  идея за човека. Тя се опълчва  на попълзновенията в лицето на  ширещия се нихилизъм.  Гадамер се изповядва в заника на своето дълголетие, че “животът живее от надеждата“.  Неговата мисъл ще отнеса и до живота на художественото слово през ХХ век. То също живее от надеждата и  проправя нейния  път. Имайки предвид агонията на ХХ век,  Октавио Пас твърди, че “нито една цивилизация в миналото не е била управлявана от толкова сляпа, механична и разрушителна съдба“. А Чеслав Милош казва, че “човекът се нуждае от истина,  нуждае се от вяра,  не може да живее върху подвижни пясъци“. Привеждам споделеното от двамата поети и  заради моето разбиране, че отминалият век трябва да се мисли като трагедия.  И защото смятам,  че художественото слово  култивира у човека и тогава  нуждата от истина и вяра. Най-малкото това слово продължава да бъде все същият  източник на познание, в което са гърчовете на човека,  но и възможната формула за неговото спасение.

Нищо не е решено окончателното и едва ли някога ще бъде решено.  Човекът винаги ще се подлага сам на различни изпитания. Винаги ще има и занапред нещо в неговото дилемно съществуване,  заставящо го да се връща назад, да се срива в собствените си очи,  позволил да го споходи не само чувството за абсурд, но да направи  и собствения си живот, и животът другите  трагедия.  В това е трагедията на човека. Едва ли бъдещето ще му предостави някога трайно гарантиран смисъл на живота му,  който да го води само напред.  Защото смисълът на човешкото съществуване и смисълът на света са неща, които трябва непрекъснато да се завоюват. Смисълът не се дава наготово. Дори и дълбоко вярващият, разполагащ с  предимствата на абсолютната си убеденост  в наличието на окончателния смисъл, би могъл да  има съмнения и терзания. Нужна е постоянната и градивна дейност на духа и вярата. Така човекът е обречен да бъде върху  неспокойна сцена, където изиграва  сюжетите на отреденото му време. Те се оказват блудкав фарс или театър на абсурда,  както е в повечето случаи. Но ако са обвързани с идеята за цел и смисъл, с плодотворната представа  за онези ценности, които превръщат  незавидната ни участ в помнеща се съдба, тогава всеки ще се увери в целта и смисъла на своето предназначение. Отвоювал правото си на смисъл и духовна идентичност, отстоявал го с “мъжеството да бъдеш“, за което Паул Тилих говори,  човекът може да стане свободен и просветлен.

В  “Манифест на персонализма“ Еманюел Муние казва, че “личността е духовно същество, конституируемо като такова с начина на съществованието си и самостоятелността в своето битие; тя поддържа това съществование посредством приемането на някоя йерархия на свободно прилагани и вътрешено преживени ценности, посредством отговорното си включване в дейност и постоянно осъществявано общуване; по този начин тя реализира дейността си в свободата и освен това развива посредством творчески актове своеобразието си в цялото му своеобразие “. Френският философ обвързва кризата на времето с разпада на културата, която е неотменимо  условие при формирането на личността. В  меркантилното общество, изградено на основата на всеобщия прагматизъм,  духовната култура е обречена на стагнация. Сходна е съдбата на културата и в тоталитарното общество, където се забранява създаването на изкуство извън догмата на господстващата доктрина. Онези  “вътрешно преживени ценности“ на творческата личност са предварително отречени от тираничната власт. При подобни  обстоятелства художникът изгубва свободата си да се развива и въздейства.  Неговата личност трябва да се адаптира към наложените правила. В противен случай тя ще бъде преследвана.

В своите есета и в поезията си Александър  Вутимски акцентира върху идеята за необходимостта от едно самостоятелно, свободно битие, с каквото трябва да разполага личността и най-вече творецът. Размишленията му са в духа на Муние и когато казва, че личността не трябва да следва готовите предписания. Нейните духовни актове, мотивирани от възприемането и осъзнаването  на определени  ценности, са доказателство, че тя съществува истински.  Вижда се, че във Франция,  а също и у нас,  се артикулира все същата идея за личността и свободата,  за това какво трябва да бъде културата. Муние заявява в своя “Манифест”, че културата може да бъде само личностна и метафизическа. “Метафизическа означава,  казва той , че нейните цели са над човека, над чувството за удовлетвореност, полезност и социална функционалност. Личностна означава, че само вътрешното обогатяване на субекта, а не порастването на неговите умения, действия или начин на говорене заслужават да се нарекат култура“. Александър  Вутимски също оспорва полезността, както я разбира  тенденциозното  изкуство. За него  изкуството и въобще  духовната  култура на човека трябва да са подчертано личностни, изцяло в противовес на обществената и политическата конюнктура. За него тези изисквания са императив на улицата, на бързопреходната мода, на политическата догма,  на това,  което времето забравя.

Атанас Далчев също мисли  в тази насока, но това не означава, че  творбите му са  бягство от драмата на времето и  драматичната човешка участ. Той също мисли,  че  личността и културата са над  “чувството за удовлетвореност, полезност и социална функционалност“. Метафизическото при Далчев е в това одухотворяване на света, който в поезията му заема две пространства – на необходимостта и свободата. Далчев и Вутимски, както и Александър Геров, следват принципа на това одухотворяване,  свързвайки  сътворените от тях образи на човека с  мисълта, че сред многото и различни ценности човекът е най-голямата. Атанас Далчев, Александър Вутимски и  Александър Геров са в съзвучие с мисленето на  екзистенциалната философия, в частност и с идеите на  Муние, тъй като и те се опълчват срещу деперсонализацията, срещу дехуманизирането на живота през ХХ век.  Словото им   отстоява възгледа, че никой  не трябва да контролира душата и ума на човека и твореца. За тях човекът и човешката личност са над всичко.

Големият художник претворява в слово, образ и внушение собствената си участ, драмата на историята, жребия на безброй люде. Човекът, личността, човешката участ, съдбата като пробив в човешките зависимости  –  всички те съхраняват в творчеството му своята истинност, с каквато са по-напред в реалния свят. Но в художествената реалност те се сдобиват с допълнителна истинност, с многостранната правда на обобщението, на понятието, на концепцията.

Така човекът в творчеството на Атанас Далчев е образ на човека от изминалия век.  Но същевременно той представлява и човек,  който е  само на поета.  В  битността си на художествен образ той е строго индивидуална представа и проекция. Човекът на Далчев е сътворен в  съответствие с известни  мирогледни схващания  и мисловни  прозрения,  подсещащи за интуициите на философията.  Поради това  сътвореното от поета настоява и за прочит от допълнителна гледна точка. Само да не забравяме, че “философстването“ на Далчев е поетическо, тоест според правилата на изкуството, което не търпи систематизации и “твърди“ понятия. Нещо подобно бих казал и за  “философстването“ на  Вутимски и  Александър Геров,  и въобще за  творците, чието слово е в насоките и на философската проблематика. Затова   трябва да се мисли и за своеобразието  на този дискурс,  в който поезията и философията се срещат. У значимия творец поетическото и философското  често се допълват,  за да съградят неповторимата органика на едно въздействащо изкуство.

Далчевата поезия, неговите “фрагменти“, критическите му текстове са визия за “мястото на човека“ в света.  Познанието, което се съдържа в това творчество, е почерпано от много извори и не на последно място от философията, към която Далчев изпитва пристрастие. Завидната философска култура на поета е не само  подробност от биографията му. Тя се вплита органично  и в биографията на творбите му като възникване и  въздействие. Далчевото слово извън многото си достойнства  има и стойността на своеобразна философия за човешката участ.

Голяма част от творбите на Вутимски и Геров ни дават основание да кажем същото и за тяхното  слово. Та какво друго са онези стихотворения на Вутимски, където интимната тоналност се слива с тоналността на една разтревожена мисъл за трагизма на човешкото битие, за смисъла и ценностите на живота, за ограбените времена и пространства на личността. Философски интонирани са и неговите есета.  В повестта му “Очите,  които плачат“  има  страници,  в които размислите за човешката участ, за съдбата на света, за смисъла на изкуството, за драмата на личността в едно хищническо време са по същество философски. Съдържанието на есетата напомня за някои схващания, застъпвани от мислители, чиито идеи поетът е познавал добре. Като цяло творчеството на  Вутимски обговаря някои основни теми  в литературата и философията на столетието. Отчуждението, самотата на човека, крайността на човешкото съществуване, но и спасителните  възможности на трансцендиращото съзнание – това е само част от най-характерното за поета.

Философски са и много от темите на Александър Геров. Неговата поезия има приносно значение с оригиналната си интерпретация на темата за смъртта и безсмъртието. В дълбоко изстраданите му представи за моралните провали на човека и обществото  се усеща  мъката на един философски устроен ум, губещ своите ориентири, за да ги намери отвъд спекулите на познанието – в онези мистични състояния на изпразненото от логика съзнание.

И тримата поети имат своя траен афинитет към екзистенциалната проблематика. Те се интересуват преди всичко от сложните въпроси на човешката участ,  от всичко,  което извежда субекта  до опорните точки на смисъла и вярата.  И тримата разкриват човешката участ като безпокойство и конфликт, като обреченост и път към духовното просветление. Творчеството и на тримата ни въвежда в света на големите идеи, посредством които  търсим тайната на човека и света,  на живота и смъртта. А тези идеи са по същество философски. Те се раждат от мъдростта на твореца. В големия творец винаги  живее  философът, който неуморно задава своите въпроси. Неговото слово съдържа откритията, които е направил, четейки “Тайнствената книга на битието“ (“Кукувица“ на Далчев). Освен това мъдростта, както пише Томас Елиът, е “основен елемент в поетическото творчество, която трябва да възприемаме като поезия,  за да може да ни въздейства като мъдрост“. Тази мъдрост ни предизвиква и ние да философстваме, да съпоставяме, там където е необходимо,  истината на поета с истината на философията. От друга страна поезията, отново според Елиът, “винаги ни предава някакво ново изживяване,  някакво ново тълкуване на познатото или дава израз на неща, които сме изживявали,  но не сме имали думи да изразим“. Това  “ново тълкуване”  произтича от вечното  любопитство на твореца, от неговото   убеждение, че в света се раждат постоянно нови истини  и животът го заставя да гледа на него винаги по нов начин. Ако философията се ражда  и от удивлението на човека, и в удивлението на  поета има малко или много философия.  Да си припомним за необикновената способност на Далчев и Геров да откриват чудото на живота в толкова неща, на които друг не би обърнал внимание.  Философското начало в поезията се дължи и на онзи потрес от ужасите на живота, от вечното безпокойство заради смъртта. Поетът усеща по-дълбоко неспирното стълкновение между битието и нищото.  В неспирния и противоречив живот той може да открие неизменното и появилото се за първи път. Той има сетивата да усети първи  настъпилата промяна в съзнанието, да предвиди зараждането на онези опасности, заплашващи духовното в човека. А всичко това потвърждава основанието да четем творчеството на някои автори и  с мисълта, че техните идеи са художествен еквивалент на казаното от философията.

Размишлявайки върху тримата наши поети, трябва да изтъкна у тях  и наличието на един проблем за неизразения вътрешен опит,  който търси и намира своето изразяване в тяхното слово. Споменатият опит е същинският източник на сложността, каквато са техните представи за живота и човешката участ. Това е опитът на духовната екзистенция, съграден върху основата на конкретните преживявания. При този опит различните житейски факти и въобще контактът на поета и неговият сблъсък с живота губят очертанията си на емпирично събитие. Те се преобразуват в душевно състояние, сътворяват специфичното  в душевната и духовната нагласа на твореца, обуславят до известна степен  формирането на определен тип мировъзрение. Останалото,  както знаем, се изгражда с идеите, от които авторът е повлиян. Залежите на вътрешния опит са емоционално и мисловно богатство. Поетът  ги изкарва на повърхността, превръщайки ги в образ и метафора, в това, което е художествената и смисловата структура на неговото творчество. При тримата ни поети това означава и създаването на духовно пространство, в което човекът е основна фигура.  За каквото и да пишат те,  всичко се подчинява на идеята им за човека, произлиза от техните нагласи, според които говорят за човека и неговата участ. Това понятие има при тях  мощна притегателна способност. То подчинява останалите понятия, зарежда ги с допълнителен смисъл,  навежда на основателната мисъл за техния безспорен персонализъм.

Пиер Сулаж, композиция, 1970 г. 

Човекът в творчеството на Далчев, Вутимски и Геров е концептуална метафора. Тя съдържа в дълбините си останалите метафори на тяхното екзистенциално мислене. Да изчерпим значенията на тази основна метафора, означава да прочетем творчеството им като израз на техния хуманизъм,  отхвърлящ идеята за края на човека. Да се декодират посланията на техния хуманизъм, значи да се разкрие напрежението между вярата и скептицизма им по отношение на човека. Да се проектира този хуманизъм върху фона на философските  и  екзистенциалните  тревоги на ХХ век, означава да разберем, че тези послания  не са изолирано явление. Болката им за човека е болката на хуманизма и болката на модерното слово, издържано в персоналистичен дух. Истините за човека и неговата участ, както ги разкриват тримата поети, имат известно – по-малко или по-голямо сходство – с истината за човека, както я разбират някои от големите имена в литературата и философията на столетието. В този смисъл те са влог на словото ни  в познанието за човека.

Албер Камю казва, че “от всички школи на търпение и проницателност творението е най-сигурната. То е също така смущаващо свидетелство за едничкото достойнство на човека: упоритият бунт срещу участта, постоянството в едно очевидно безплодно усилие“. Модерната литература е форма на този може би наистина безплоден, но при всички случаи смислозадаващ бунт. Албер Камю го определя като метафизичен. Човекът,  респективно неговото творчество, се опълчват срещу смъртната участ: “протестиращ срещу незавършения характер на човешката участ поради смъртта и срещу нейната разкъсаност, причинена от болката, метафизичният бунт е мотивирано искане за щастливо единство срещу страданието да живееш и да умреш “. Много от стиховете на Далчев,  в които се говори за смъртта и страданието, за участта на човека да премине през света като “чужденец“, са художествен израз на този бунт. Преобладаващото чувство в тези творби е трагично. Далчев усеща не само трагизма на човешката участ, но и трагизма на цялото битие, в което няма нищо трайно. Трагичното му чувство се родее с чувствителността на Яворов, който вижда субстанцията на битието в страданието. Смъртта е  препятствието,  което никой не може  да преодолее. Нищо не може да ни опази от нейната отложена, но предрешена победа. Остава ни единствено достойнството на изкуството, което се бунтува.

Метафизичният бунт в поезията на Александър Геров е пак срещу “кървавата математика” (Камю), обуславяща човешката участ. В модерната ни поезия Геров изразява с най-много ненавист чувствата си, предизвикани от мисълта за смъртта. Също като Елиас Канети, смятал за противоестествено смирението пред смъртта,  и Александър  Геров я обглежда от всички страни, тълкува я с нейните положителни и отрицателни значения, добира се до утехата на мистичното смирение, за да я отхвърли в крайна сметка с  омраза. Метафизичният бунт на поета задава основния тон на цялото му творчество и на споделеното в неговия дневник.  Геров осмисля човешката участ като борба и страдание, като бунт в името на  смисъла. Творчеството му носи огромната тежест на познанието за човека, който в бунта си за смисъл стига до безсмислието и отчаянието. Последната  утеха поетът  намира в тишината на отхвърленото знание, в онази  “празнота“, в която няма “ заплетени въпроси “ и неясни чувства. Образец за Геров  стават птиците и животните, в които той усеща една по-смислена проекция на вездесъщото битие. Но гневен и спокоен, ангажиран с тревогите на живота или резигниращ, Александър Геров остава верен на своя  метафизичен  бунт. Отвратен от историята и човека, повален от страданията си, понякога и  в плен на един  краен песимизъм, каквото и да пише, то е  все  заради “незавършения характер на човешката участ “.

Метафизичният бунт има своето присъствие и в творчеството на  Александър Вутимски. Най-напред тежката му лична участ, после дарбата му да мисли човешката участ  с понятията  на дълбокия ум, който не храни илюзии спрямо нищетата на света – това са предпоставките  за раждането на творбите му,  оспорващи  съществуването. Човекът на  Вутимски най-често е  в ситуацията на изгнаник, осъзнал цялата противоестественост на дехуманизирания живот. Той не открива в него  нищо поетично, освен  “здравия разум“ на  “болното човечество“. Човешкият свят е пренаселен от маргиналните съществувания, за които поетът говори в цикъла си “De profundis“. В поетическите пространства на Вутимски властва тъгата, неизличимата скръб по онзи истински живот, за който Артюр Рембо казва, че е отсъстващ. При Вутимски бунтът е значително по-овладян като тоналност, тъй като в нагласата му няма нищо борческо. Но въпреки това бунтът, за който става дума, го има и помнещ се пример в това отношение е известната му творба   “Европа хищница“.  Метафизичният бунт на Вутимски така отчетливо присъства и в неговия стих “Не съм затворен кръг“ (“Радостен монолог”), разкриващ онзи  стремеж на човека  да  отхвърли тегобата на затворената си  и безрадостна  участ.

Италианският философ Абаняно твърди, че “достойнството на отделната личност зависи от смелостта, с която тя застава в лице с вечната незавършеност, нестабилност, променливост и откритост на човешката участ“. Поетът Жорж Алда нарича тази смелост “битийна“. И действително, без нейното притежание човекът е обречен на своята пасивност и неудовлетвореност, тоест на своята непревъзмогната участ. Незавършена, но и откриваща перспективи към съдбата, човешката участ е винаги самопредизвикателство. В същността си безпокойство и прозаичност, тя жадува за поетичност и невинност, които може да притежава само като съдба. Съдбата е, ако мога да си послужа пак с едно определение на Алда, “битийно нарастване“. Това е движението на духа, при което човекът израства постепенно до своята личност, но дори и когато личността е завоювана, движението не секва. Защото нарастването на духа е увеличаване на битийната мощ, която и в човека няма предел. Това е безпределната мощ на творческото начало у човека, който моделира съдбата си не само в противовес на битийната непълнота в историята и социума. Той я моделира и като поетичност, съгражда я като способност за изживяването на поетичните и метафизичните състояния, за които говори Жорж Алда в книгата си “Щастливите минути“.  Докато траят, човекът притежава напълно себе си, той става тъжденствен на съдбата, преживявайки състоянието, което Вутимски разкрива в стихотворението си “Радостен монолог“. Тогава кръгът на последните ни остатъци от участ и обреченост се разтваря, човешкото съзание се открива за необозримите пространства на поетичното. Това самопостигане се чувства всеки път различно, но това, което се усеща, е чувството за невинност и светлина, за  първозданност, към която се завръщаме пречистени и възродени.

Намек за съдбата като подобно поетично състояние откривам и в стиховете на Александър Геров:  “душата ми беше невинна/и бе истински моя живот!“ (“Равносметка “). За това състояние на невинност и поетичност, на озарение и бликнали интуиции за изначалния смисъл на човешкото съществуване говори и Атанас Далчев в стихотворението си “Ангелът на Шартър“. От онази  “зла измислица“, каквато е човешката участ в ранната му поезия, не остава и следа. Едно дълбоко преживяване на поетичното и онтологичното разкрива пред вътрешния взор измеренията на друга, по-истинска реалност и това е поетичната реалност на човека и света, пронизана от добро, красота и безгреховност: “Светът блести, цъфти пред мене/като старинна стъклопис“. Онова “битийно нарастване“ причинява раждането на съдбата като поетично състояние, а нейната същност в този смисъл е, че човекът осъществява себе си като акт на “досег с Другия у нас“.  Понятието за  “Другия“ поетът Жорж Алда  осмисля в различни аспекти, но основният означава връзката, която трябва да се възстанови между човека и съкровеното, божественото, най-човечното в него. Това е “Другия” – една метафора на поетичното, на другото в човека, което е по-високо и по-голямо, по-широко и по-дълбоко от самия него.То представя безкрайните посоки и възможности на съдбата. Това са възможностите на невинното, пречистено съзнание, на съдбата като белота, като градина без “ цветята на злото “, като онези градини,  “където са играели деца “ ( “Сняг” на Далчев).

Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров не остават чужди и на това разбиране за съдбата. Тяхното слово я разкрива като поетично състояние, особено изживяване, което е изстрадана привилегия на духовното и лиричното в човека и твореца. За тях съдбата е същевременно и преди всичко хоризонт и път към трансцендентното, насока на метафизичното утвърждаване на човека и живота отвъд социалната и моралната мизерия, отвъд отчуждението, отвъд ужаса от предстоящата смърт. Това е най- смирената и най-мощната “тиха победа“ на превъплътения в словото им дух.  Без възможността на съдбата да бъде и в такова измерение, тоест без волята на човека да постигне поетичното в себе си, декорите на човешката участ ще се срутват и занапред. Светът ще продължи да бъде под непрестанната заплаха от това, на което е способно човешкото чувство за безсмислие. И ХХ век, през който се видя на какво е способно безсмислието, няма да свърши никога.