В съвременното ускорено общество и култура сме непрекъснато поставени в ситуации на съревнование и конкуренция с другите. Кандидатстваме за работа редом с десетки други хора; участваме в конкурси, които се надяваме да спечелим; сравняваме собствените си постижения с тези на околните; често измерваме успеха си спрямо нечии чужди биографии. Постепенно започваме да възприемаме живота и себе си като поредица от оценки, класации и непрестанна необходимост да доказваме собствената си стойност (като отделни и независими индивиди) винаги в отношение на конкуренция с останалите. Често остава усещането, че нещо не ни достига, че някой друг е по-успешен, по-подготвен, по-достоен. Тази логика не е просто личностна психологическа особеност или ментално състояние. Тя е структурна констелация и принцип на съвременния ускорен капитализъм, който превръща човека в (само)предприемач на самия себе си. Индивидът е призован постоянно да инвестира в собственото си развитие, да оптимизира времето си, да гледа на себе си като на проект-в-развитие, който повишава стойността си на пазара и се конкурира с останалите. Отношенията на взаимност, сътрудничество и кооперация са заменени от отношения на конкуренция и съревнование, а другият постепенно престава да бъде събеседник и се превръща в съперник и противник, а дори и във враг. Парадоксално, колкото повече възможности за развитие предлага тази система, толкова по-дълбоко тя поражда чувство за фрагментарност, изолираност, неудовлетвореност, несигурност и меланхолия. Изправен пред безкрайно множество избори, субектът все по-трудно открива собственото си място, лутайки се в каверните на пазарната корнукопия. Така самият човек постепенно започва да функционира като стока сред останалите стоки; като продукт, оценяван според собствената си пазарна конкурентоспособност.

Но може ли човешкото да бъде мислено извън тази пазарна икономика? Можем ли да си представим човека не като затворена, автономна единица, а като същество, което възниква чрез отношенията си с другите и по този начин създава самото себе си? Можем ли да мислим общността не като сбор от отделни (конкуриращи се) индивиди, а като пространство, в което самата индивидуалност непрестанно се конституира, деконституира, реконституира? Как бихме могли да мислим човешкото отвъд идеята за херметизираната и затворена самосиндикалност? Тук се открива една различна перспектива, по-близка до философията на Еманюел Левинас, според която Другият не е външно (трансцендентно) допълнение към субекта, а условието за неговото етическо съществуване. Азът не предхожда отношението. Той възниква чрез него. Именно около тези въпроси се изгражда концептуалното ядро на видеоинсталацията „Репетиция“ на Калин Серапионов и кураторката Весела Ножарова, която можем да видим (до 16 август 2026 г.) в Зала 19 на Квадрат 500 в Националната галерия.

1. Инсталацията на Калин Серапионов като ключ за критика на съвременното общество на индивидуализма 

Видеоинсталацията на Калин Серапионов е представена в Националната галерия като част от поредицата „Постфактум“, която показва проектите, класирани на второ и трето място в конкурса за национално участие на България във Венецианското биенале за изкуство през 2026 г. Първата ѝ реализация е в Балабановата къща в рамките на проекта „Частица от река“, куриран от Весела Ножарова за Националните есенни изложби в Пловдив през 2025 г.

Произведението представлява триканална видеоинсталация, проследяваща взаимодействието между 14 души, поставени в пространството на репетиционна зала. Липсват предварително написан сценарий, драматургия или хореография. Вместо да изпълняват сценични и предварително зададени роли, участниците реагират един на друг в реално време. Самият перформативен акт на осъществяване на репетицията (или поне спектакуларизираната и документирана нейна видеорепрезентация) не е пропедевтика за бъдещо представление, а самото произведение. Именно това осъществяване тук-и-сега превръща телесната среща между участниците в основен художествен материал на произведението. Докосвания, погледи, колебания, приближавания и отдръпвания постепенно изграждат своеобразна мрежа и хореография на отношенията. Жестовете не илюстрират предварително режисиран и предзададен разказ, а произвеждат самото пространство на общуването. В тази непрестанна размяна на реакции, отношения и физическа тактилност всеки участник едновременно влияе на останалите и се (само)променя от тяхното присъствие. Телата престават да функционират като отделни центрове на действие и постепенно започват да образуват един общ пулсиращ релационен организъм.

Тъкмо тук произведението проявява своя критически потенциал. Серапионов не представя общността като идилично единство, съставено от отделни части, а като непрекъснат процес на взаимно преобразяване, договаряне, приближаване и нестабилност. Индивидуалността не изчезва, но престава да бъде самодостатъчна. Тя съществува единствено чрез отношенията, които я изграждат и пораждат. Тази идея намира израз и в самото визуално решение на произведението. Камерата рядко изолира отделна фигура. Композицията постоянно флуктуира между различни групи, погледи и взаимодействия, така че вниманието на зрителя никога не остава фиксирано върху един-единствен персонаж. Няма централна фигура на репетицията, липсва централен персонаж. Погледът се движи през цялата мрежа от отношения, а не през отделните личности. Дори когато даден участник временно остава сам в кадъра, неговото присъствие продължава да бъде определяно от останалите, които току-що са били до него или предстои да се появят.

Телата изграждат фигурални композиции, които визуализират основни общочовешки интерсубективни отношения като доверие, напрежение, близост, ревност, грижа, самота и очакване. Всички тези състояния се случват без необходимост от вербализация. Именно телесността се превръща в първичната форма на комуникация. Докосването измества думите, а физическата близост започва да функционира като възможност за взаимно разпознаване. Особено важен е мотивът за стената, която присъства както буквално в пространството на репетицията (видеоинсталацията е разделена от три различни канални стени, през които образът прелива една в друга), така и символично като образ на вътрешните граници, които изграждаме в отношенията си с другите. Персонажите непрекъснато се приближават до тези граници, преминават през тях или ги преодоляват чрез собственото си движение. Така стената престава да бъде единствено архитектурен и физически елемент от инсталацията и се превръща в метафора на преградите (ментални, социални, исторически, физически) в отношенията между хората.

Звуковата среда допълва тази органистична динамика. Вместо да насочва зрителя към определена емоция, звукът изгражда усещане за общо пространство, в което всяко движение отеква в останалите. Подобно на телата, които се преплитат едно в друго, звукът отказва да принадлежи на един конкретен персонаж. Той съществува между тях, сплотявайки и обединявайки ги. В края на произведението голям плат постепенно покрива всички участници. Под него отделните фигури престават да бъдат различими. Остава един пулсиращ обем, който диша, променя формата си и се движи като жив организъм. Това не е заличаване на различието, а образ на възможността множеството да съществува като общност, без да се превръща в еднообразна маса.

Именно тук произведението се среща с етиката на Еманюел Левинас^[1]. За френския философ субектът никога не е самозатворена и самодостатъчна същност. Азът възниква едва в срещата с Другия, защото именно тази първична среща поражда отговорност, грижа и етическо отношение. По сходен начин и в инсталацията на Серапионов никой не може да бъде мислен извън мрежата от отношения, които го изграждат. Индивидуалността не предхожда общността, а непрекъснато се ражда чрез и в нея.

Същата идея може да бъде разчетена и през философията на Мартин Бубер^[2]. Неговото разграничение между отношенията „Аз-То“ и „Аз-Ти“ предлага ключ към разбирането на произведението. Докато първото отношение третира другия като обект (комодификация, пазарен механизъм), второто го мисли като равностоен участник в една взаимна среща. В репетицията на Серапионов никой не използва другия като инструмент или средство за постигане на цел. Общуването не е инструментализирано, а открито, несигурно и постоянно променящо се, самосъздаващо се. Именно тази взаимност изгражда възможността за общност. Срещу фигурата на автономния, конкурентен и самодостатъчен субект е противопоставен образът на човека като същество на отношенията. Не човекът поражда общността, а общността непрестанно поражда и пренарежда човека и човешкото като такова.

2. Да бъдем заедно

Инсталацията на Калин Серапионов не предлага утопичен образ за общността като безпроблемно органично единство. Тя показва свързаността като процес, който изисква постоянно усилие, присъствие и готовност за среща с Другия. Четиринадесетте тела в репетиционната зала не се превръщат в едно цяло чрез заличаване на различията помежду си (физически, поколенчески, полови). Те остават отделни, но съществуват в непрекъснато отношение, в мрежа от жестове, реакции и взаимни влияния. Именно тук се намира и критическият потенциал на произведението. В свят, в който човешката стойност все по-често се измерва чрез индивидуални постижения, конкурентоспособност и способност за самоутвърждаване, Серапионов предлага различна визия за субекта. Човекът не е затворена система или единица, която съществува независимо от останалите, а същество, което се формира чрез отношенията си. Азът не предхожда срещата с Другия, а възниква в и чрез нея.

Тази перспектива поставя под въпрос един от фундиращите принципи на модерното мислене, според който индивидът е автономен и самодостатъчен център на света. Срещу Декартовата когиталност, която поставя съзнанието като основа на съществуването, инсталацията предлага една етика на взаимност и съжителство, близка до философията на Левинас. Човекът не се открива чрез изолация от света, а чрез отговорността към Другия. Другият не е препятствие пред собствената ми свобода и конкурент на моето (само)усъвършенстване, а условие за моето собствено съществуване. В този смисъл сценичното действие в произведението може да бъде разбрано като репетиция не просто за театър или произведение на изкуството, а за самото човешко съвместно съществуване като такова. Всеки участник търси път към другия, преодолявайки физически, ментални и символични граници. Докосването се превръща в акт на доверие, близостта в акт на познание, а тялото в пространство, в което индивидуалното и общото постоянно се срещат.

Въпросът, който произведението оставя отворен, е не дали можем да съществуваме сами, защото съвременният свят вече ни е научил на това. По-трудният въпрос е дали все още можем да бъдем заедно. Не абстрактно, не само като идея за общност, а реално, физически и телесно. Във време, в което всеки е насърчаван да изгражда собствената си отделност, инсталацията на Серапионов ни връща към една проста, но фундаментална възможност: че човекът не е сам по себе си, а винаги е част от някакво сплотено и първично „ние“.

Участници във видеото: Алекс Флавие, Боряна Петкова, Даниела Христова, Емилия Тончева, Габи Григорова, Ина Добрева, Кирил Буховски, Марин Пенев, Невелин Иванов, Симеон Марков, Цвета Дойчева, Уша Цонкова, Васил Атанасов и Виктор Анчев.

^[1] Виж: Еманюел Левинас, Тоталност и безкрайност, прев. Мария Димитрова (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000).
^[2] Виж: Мартин Бубер, Аз и ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение, прев. Радосвета Теохарова и Владимир Теохаров (Варна: ИК „Стено“, 1992).