Разговор с македонската художничка Калиопи Тръпчева
Още в етимологията на името ви е заложена гръцката дума за красота, как мислите – дали е случайно, че се раждате с това име, цял живот търсите красотата в света и я създавате там, където я няма?
Не мисля, че е случайно. Още като дете чувствах потребност да забелязвам красотата в малките неща – в цветовете, в природата, в хората и техните емоции. Може би името Калиопи несъзнателно ме е водело към изкуството и към постоянното търсене на красота и смисъл. За мен красотата не е просто нещо идеално или декоративно. Тя съществува и в тъгата, в несъвършенствата, в нежните моменти, които често пренебрегваме. Именно затова чрез илюстрацията и рисуването се опитвам да създам светове, които носят топлина, надежда и чувство – като напомняне, че красотата може да проникне дори там, където на пръв поглед я няма.
Раждаме ли се с усет и очи за красивото, или възпитаваме това чувство?
Може би още с раждането носим в себе си част от чувството за красота като някаква интуиция – начина, по който реагираме на цвят, светлина, форма или емоция. Но също така вярвам, че това чувство се отглежда и расте с живота, с изкуствата, с любопитството и способността да наблюдаваме. Творчеството, природата, книгите, хората, които срещаме – всичко това възпитава окото ни за красотата, за да я виждаме дори в най-малките и обикновени неща.
Помните ли момента, в който усетихте, че вашият живот ще е свързан с рисуването?
Това усещане не дойде еднократно, а постепенно растеше с мен. Като дете постоянно рисувах – по тетрадки, листове, стени, навсякъде, където имаше място за линия и цвят. Запомнила съм чувството, че докато рисувам, времето спира и светът става по-тих и по-разбираем. По-късно разбрах, че живописта и илюстрацията не са само неща, които искам да работя, но и начин, по който мисля, чувствам и комуникирам със света. Когато започнах по-сериозно да създавам и претворявам емоциите, историите и сънищата на визуален език, тогава разбрах, че изкуството няма да бъде само част от моя живот, а ще бъде моят житейски път. Но и до днес го имам това усещане както като дете: че през рисуването мога да кажа неща, които понякога с думи не могат да бъдат назовани и обяснени.
Какво е за вас акта на рисуването?
За мен актът на рисуването е много повече от създаване на картина. Той е начин на мислене, чувство и тих разговор със самата себе си. Когато рисувам, имам чувството че претворявам емоциите, спомените, сънищата в нещо видимо и живо. За мен рисуването е и простор на свобода – място, където мога да създавам светове, които не съществуват, но и да откривам красотата в реалния свят. Понякога е радост, друг път – смирение, а понякога начин да бъдат разбрани тъгата и страховете. Най-много обичам, когато чрез една линия, цвят или образ може да се пренесе чувството, което не може да се обясни с думи. Тъкмо в тази тишина на рисунката често се крие най-силната история.
Имате много срещи с деца, илюстрирате детски книги. Какво бихте казали на възрастните хора, които възпитават децата, че има правилни и погрешни рисунки? Вас как ви възпитаваха?
Мисля, че когато говорим за детска рисунка, няма правилно и погрешно. Съществуват искреност, въображение и детски поглед към света. Когато възрастните се опитват да коригират – как „трябва“ да изглежда слънцето, дървото или човека, – често несъзнателно, но те отнемат свободата на децата да изследват и да създават. Бих казала на тези родители и учители повече да окуражават децата да чувстват и по-малко да ги учат да рисуват „правилно“. Най-хубавите детски рисунки често са тъкмо ония несъвършени, чудни и смели, именно защото в тях наистина има емоция и фантазия.
Имах щастието да раста с много свобода в рисуването и създаването. Още като малка постоянно рисувах, а моето семейство ме подкрепяше вместо да ме ограничава. Мисля, че точно тази свобода ми помогна да отгледам любопитство и радост от изкуството.
Необходимо ли е университетско образование, за да бъде човек художник, доколко талантът се поддава на лекции и упражнения?
Според мен човекът на изкуството преди всичко трябва да има вътрешна потребност да създава – нещо, което не може целенасочено да се научи. Талантът е важен, но той е само началото. Без работа, любопитство и постоянно изследване талантът лесно може да стане неизползваем. Университетското образование, от друга страна, може много да помогне. То, разбира се, не може да превърне някого автоматично в творец, но може да му даде простор да се развива, да експериментира, да учи техники, история на изкуството, да познае различни гледни точки и критики. За мен лекциите бяха важни, защото ми помогнаха по-дълбоко да разбера визуалния език и по-сериозно да пристъпя към собствен стил. Но също така вярвам, че истинският творец никога не престава да учи – без разлика дали това ще е в академия, в ателие, сред природата, или просто в ежедневието. Талантът не се развива само с преподаване и упражнения, но и през начина, по който човек гледа, чувства и живее.
Как се отнасяте към намесата на изкуствения интелект в работата на художниците?
Изкуственият интелект е инструмент на нашето време – нещо, което носи и възможности, и предизвикателства. Може да помага в процеса на работа, в търсенето на идеи и отварянето към нови начини на визуално мислене. Но същевременно има голяма разлика между картина, създадена от алгоритъм, и творба, зад която стоят несъвършенството, чувството, ръката на автора, момента, който е преминал, докато е създавал. Тези неща, поне засега, не могат да бъдат изцяло заменени. Мисля, че всяко време е идвало със своите нови технологии, които са предизвиквали страх сред артистите. Но в крайна сметка истинската стойност на изкуството винаги е била в автентичността и способността да докосне хората. Затова вярвам, че бъдещето няма да бъде борба между човека и технологиите, а въпрос как да ги използваме, без да губим от човешката си същност да създаваме.
Мислили ли сте за емиграция – да работите в чужбина? Какво ви задържа в родината?
Както повечето хора, които се занимават с изкуство, и аз съм се замисляла за възможността да работя навън. Артистите често търсят нова среда, вдъхновение и по-големи възможности. При всички случаи в чужбина съществуват по-развити пазари, по-голяма подкрепа за талантливите, по-широка публика. В същото време чувствам силна привързаност с родината – с езика, хората, детството, цветовете и атмосферата, които несъзнателно се появяват и в моите произведения. Мисля, че мястото, от което идваме, оставя дълбока следа в нашето изкуство. Това, което понякога ми тежи, е чувството, че културата и изкуството невинаги получават простор и подкрепа. Все пак вярвам, че тъкмо затова е важно да останем активни, да създаваме и да допринасяме. За мен най-хубавото е, когато мога чрез творбите си да създам нещо, което да докосне хората – и в Македония, и извън нея.
Съвременният автор е изправен пред много трудности, как бихте ги описали?
Покрай творческия процес артистът днес трябва да бъде и свой мениджър, фотограф, отдел маркетинг, да е постоянно активен в социалните мрежи. Понякога това отдалечава вниманието от самото създаване. Съществува и несигурността – финансова, професионална, емоционална. Много автори се борят да останат верни на своя стил и чувствителност, а същевременно са принудени да са в система, която често търси бързина, трендове и постоянна продуктивност. Но въпреки всички тези предизвикателства изкуството остава необходимост. В свят, пълен с информация и шум, хората все повече имат потребност от нещо искрено, човешко и емоционално. Тъкмо затова вярвам, че ролята на твореца днес е може би по-трудна, но и много по-важна.
Кое е най-милото нещо, което сте чували за ваши картини?
Най-хубавото нещо, което съм чувала за моите картини, е когато хората ми казват, че моят колорит ги прави щастливи. Това за мен има специална стойност, защото цветът е емоция – и ако чрез него мога да принеса радост или топлина, тогава чувствам, че изкуството наистина изпълнява своята цел. Също така, когато някой каже, че в моите илюстрации е намерил мир, носталгия или собствен спомен. В тези моменти разбирам, че картината не принадлежи само на мен, а е част и от нечий друг личен свят.
До каква степен сте самокритична, когато творите? Случвало ли ви се е да унищожите картина и да не можете да я възстановите след това?
Доста съм самокритична, когато създавам, дори прекалено самокритична. Понякога се губя в детайлите и чувствам, че нещо не диша както трябва, че цветът не носи емоция или че историята не е цялостна. Тогава, в момент на недоволство, се е случвало да унищожа рисунка или картина. И ако понякога изглежда драматично – като малка катастрофа, след време разбирам, че и това е част от процеса и ми помага за по-доброто разбиране на работата ми. Опитвам се тази самокритичност да не ме блокира, а да ме насочва. В крайна сметка изкуството е и малко хаос, малко дисциплина – и очевидно, малко търпение към самия себе си.
Кой е любимият ви художник и защо?
Любим ми е Густав Климт, защото творбите му са белязани с невероятна чувствителност и разкош в цветовете и орнамента. Очарова ме това как успява да спои интимната човешка емоция с декоративен, магичен визуален свят. След него бих поставила Жан-Мишел Баския заради суровата му енергия и искреност, Фрида Кало, която през болката създава силна, символна и лична визуалност, Василий Кандински, който ме вдъхновява с абстракцията и идеята, че цветът и формата могат да съществуват като чисто чувство и музика върху платното. Всеки един от тях по различен начин ми показва, че изкуството може да бъде и изповед, и свобода, и чисто чувство, преведено с цветове.
Калиопи Тръпчева (1987 г., гр. Кочани) е македонска художничка, илюстраторка и авторка на социални игри. Завършва Факултета по изящни изкуства в Скопие със специалност „Живопис“ в класа на проф. Благоя Маневски. Именно там изгражда своя художествен израз, отличаващ се със силна колористика, емоционалност и наративна дълбочина. Допълнително специализира в областта на модния дизайн. Професионалните ѝ ангажименти включват илюстрация на детски книги, авторски илюстровани издания, визуален дизайн и разработване на образователни и сюжетни игри. Нейни илюстрации откриваме в емблематични за Северна Македония издания, сред които „Приказки“ от Братя Грим, „Момиченцето с двете имена“, „Басни“ от Езоп, „Моят приятел А“, „Рибарят и златната рибка“ от А. С. Пушкин и много други. Автор е на книгите „Радостчица за креативни родители“ и „Шила“, в които чрез пряк визуален и символен език изследва темите за личностното израстване, творчеството и вътрешната сила. Успоредно с работата си по книгите, Калиопи Тръпчева създава и авторски социални игри със силна визуална и повествователна концепция. Сред тях са Project Frankenstein, Silver Screen Sleuths, Aria and the Secret of Light и Medrano Circus. Игрите ѝ съчетават мистерия, приказна атмосфера и силно визуално въздействие, изграждайки интерактивни светове, които стимулират изследването и въображението. Участвала е в редица групови изложби, както и в самостоятелната експозиция под наслов „Пътуване“, в която разглежда концепцията за вътрешната и външната трансформация чрез преплитането на цвят, символ и движение. В творчеството си художничката залага на живи, контрастни цветове и експресивен, но деликатен визуален език. Произведенията ѝ често носят тиха повествователност и фина символика, разкривайки светове, в които фантазията и емоцията се преплитат. Работи в областта на кавалетната живопис и илюстрацията, създавайки разпознаваем авторски стил, който свързва изящното изкуство с детското въображение.
