1
3420

За шегата с ядрения апокалипсис

Карикатура на Сергей Йолкин

Имам скъп приятел с иронично чувство за хумор, който тези дни каза, че искрено се надява най-после ядреният апокалипсис да се случи, за да се свърши с тая повсевместна мъка. А той, животът, някога отново щял да се завърне, тревата пак щяла да поникне, да се появят пчелите и всичко бавно да започне отначало. Без нас – за щастие без нас…

Ужас – има неща, с които човек не трябва да се шегува. Как е възможно?

Добре! А как е възможно да се търпи заплахата, че някой ще натисне копчето и край? Как е възможно въобще да се водят каквито и да било сражения и преговори, при положение че има страна, която вади тази карта – или се съгласявате с нас, или ще унищожим света? Какво изобщо има да се приказва? Ако ни е мил светът, приемаме исканията и няма защо да се правим, че разполагаме с някакъв друг вариант. Защото докато се правим, умират хора.

Щом така или иначе финално се отстъпва пред „ще натисна копчето”, нека не се дават излишни жертви по пътя към капитулацията пред агресора. Нали искаме да съхраним живота, а бавенето в спорове и противоборства, от които в крайна сметка ще се откажем, е съпроводено от загуба на животи. Безсмислена загуба на животи.

След като в името на достойнството не сме готови да жертваме всичко и се подчиняваме на такова изнудване, по-добре да не жертваме нищо. Или не? Все пак е по-приемливо от кумова срама да се поведе битка, в която да загине някаква част, пък после да се отстъпи, за да се запази цялото. А няма как да не се отстъпи, дори да сме по-силни, защото уж победеният все пак с последни сили ще натисне копчето.

Но вярно ли, ако се зададе въпросът един човек ли да бъде унищожен, или целият свят, може лесно да се избере по-малката загуба?

Ако е така, разбирам защо моят скъп приятел очаква ядрения апокалипсис като спасение от моралната катастрофа, която вече е сполетяла човечеството. То е фактически унищожено, тъй като съществуването без достойнство не е съществуване. Как се живее, ако си избрал да жертваш някого, за да запазиш себе си?

Затова поне трябва да се настоява и най-после да се вземе окончателно решение никой да не се жертва, направо всички да се предаваме без бой пред „ще натисна копчето” и заедно да живеем в съхраняващо подчинение.

Е, ама то това няма да е живот. Ще е някакво жалко оцеляване, някакво безгръбначно живуркане.

Глупости! Животът е ценен сам по себе си. Не е необходимо да му придаваш морални стойности, които да го осмислят. Той трябва да се обича и да се пази безусловно – така или иначе свободата е относителна, а смисълът е съмнителен, няма го даден със сигурност, въпрос на гледна точка е. Освен това точно моралът води до фанатизъм и току-виж някой пак запалил всичко, защото такава била моралната му присъда.  

В този ред на мисли е призивът да не се стига до кръвопролития, а веднага да се кляка пред заплахата за ядрен удар и тихо да се продължава нататък – така, както заплашващият пожелае. Християнското учение помага в тази посока.

Да, смирението.

Обаче, като стана дума, не е ли точно християнското смирение проява на безстрашие пред смъртта и унищожението? Не оставя ли Бог собствения си син да загине и така да победи смъртта със смърт? Не загива ли заедно с него и целият свят, който е създаден от него и е в него, за да възкръсне, пречистен от греха и малодушието? И не е ли това запазването на истинския живот, а обратно – страхът и подчинението не са ли неговото погубване?

Тогава трябва ли да се боим и да отстъпваме пред този, който казва, че ще натисне копчето? Нима тази заплаха може да бъде сериозна? Нима трябва да се плашим, сякаш сме изправени пред унищожителния Божи гняв, и да молим за милост?

Не. Защото заплахата не идва от Бога, колкото и агресорът да смята, че много си приличат. От Бога идват смелостта и готовността за саможертва.

Агресията е гняв, горделивост, алчност, завист – все смъртни грехове. Ако се огънеш пред нея, си победен от смъртта. Ако ѝ отговориш с агресия, тя те е превзела. Можеш само спокойно и непоколебимо да отстояваш същинското кредо на живота с убеждението, че никакви заплахи за унищожение няма с нищо да му навредят, дори да се изпълнят.

Моят скъп приятел, дето се шегува, че искрено желае ядрения апокалипсис, не е религиозен. Той не се позовава на библейски послания, нито пък иска да морализаторства, но просто вижда, че така, както я караме, не е ОК. Не може светът да се върти около едно копче, или пък ако е паднал дотам, то – майната му, по-добре без него и без нас, щом сме допуснали такава низост.

Сигурно много други също така го виждат. Но нямат кураж дори да се пошегуват. А иронията, знаем, е трамплин към вярата.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияДа танцуваш в епохата на без-бъдеще
Следваща статияОдемоняването на Русия

1 коментар

  1. Авторе, ползването на библейски послания е обида за 21 век, обида към живота към цивилизоваността. Онзи с копчето се е спретнал да ходи в Рая. Той защитава религия, вярвания, скудоумия. Ех ако можеше заедно със себе си да прати в Рая и религиозните…. Но хайде да се върнем към хуманноста. И теистите са хора все пак. май не до там, но е разбираемо – демос и социалната инженерия. Авторе, теизма не е интелектуалност и интелектуалността не е теизъм. Дори и демосът нема да те хване. Какво безтрашие,смиреност, смътра и там божии син. Демоса се връзва на козунак, яйца, агне… вино. За какво се хабиш изобще? А политоса ще те прати да Света го духа или на обратното…..