В края на октомври 2014 г. Културният център на Софийски университет „Св. Климент Охридски” навършва пет години от своето създаване.
Пет години е особен период от време. Няма закръглеността на годишнините, които се делят на десет; няма нумерологичния ореол на седем; няма символната стойност на три, четири или девет. Петте години нямат такова външно оправдание. Но този конкретен период не бива да се мисли и като празно, абстрактно време; тези пет години не са кои да е пет години. Те бяха изпълнени със сътресения, протести, избори, природни и не толкова природни бедствия, и подложиха на изпитание вярата – отдавна разколебана – във възможното съхранение на автономността на културното поле в България. И точно през тези пет години, като аргумент срещу разколебаването и загубата на надежда, успява да се създаде, да се наложи и да се развие Културният център на Софийския университет. Нека безличната форма на изказ не подвежда. Защото зад това усилие стоят конкретни хора, екип не само намерил добра форма на вътрешно сработване, но и постигнал завидно ниво на комуникация с други институции, медии, хора на изкуството и науката. За събирането на този екип и неговата работоспособност отговорността несъмнено е на директора на Културния център – професор Александър Кьосев, и на главния координатор, Румяна Каишева.
Става дума за една нова институция. Нова не само защото е млада – едва на пет години, – а и защото е институция от нов тип, която си позволява аристократично изглеждащия лукс да мисли културата във високия смисъл на думата и дава, създава пространство както за различните изкуства, така и за научни форуми, за публични дебати по актуални проблеми, а също и за трансверсални срещи между отделните изкуства, между изкуство и критика, между изкуство и наука, между различните науки. Организатор или съорганизатор на изложби, представления, конференции, прожекции на филми, пърформанси, представяния на книги, поетични четения, публични лекции, семинари, Културният център се превърна в жива и жизнена алтернатива на масово налаганата представа за безизходица пред лицето на доминираната от пазарни принципи културна индустрия, затлачваща съзнанието на сведените до потребители хора с „приемлива” чалга и „риалити” формати. И би трябвало да се подчертае не само полифоничността в отношението към културата, но и начинът, по който духовността изобщо не е приета за нещо дадено и различните събития са постоянно съпътствани от критически дискусии, които показват как всеки път става дума за постижение, чиито крехки социални условия трябва да мислим. В този смисъл трябва да се обърне специално внимание и на ежегодната международна интердисциплинарна конференция в Априлци, организирана от Културния център от момента на създаването му, където културолози, антрополози, философи, литературоведи, социолози, изкуствоведи и специалисти по медии обсъждат актуални проблеми на съвремието. Тази конференция има за залог една задълбочена и непрекъсната рефлексия върху настоящето (критическа онтология на настоящето, би казал някой), която да съумее да зададе правилните въпроси по отношение на днешната култура, все по-ясно управлявана от често външни й принципи като ефикасност, успеваемост, бързина, оптимизиране, реализация и т.н. Подобна критическа рефлексия е едно от малкото неща, които могат да спасят не просто културата, но и условията за нейното поддържане и развитие.
Така, напук на ширещия се негативен национализъм, неуморно оплакващ се от това, че в България нищо не се прави както трябва, Културният център показа, че в България някои неща се правят както трябва, а когато се случва нещо хубаво, то не е по случайност. Кратката (но в някакъв смисъл невероятно дълга) история на тази институция обаче говори за нещо повече от това, че хубави неща се случват и тук; тя говори за нуждата от постоянство, от устояване, от упорство въпреки течението и въпреки несравнимо по-лесния отказ от поемане на ангажимент към културата днес. Това постоянстващо устояване срещу един до голяма степен враждебен – и в икономически, и в политически, и в социален план – контекст е онова, което празнуваме, когато празнуваме петата годишнина на Културния център.
Културният център е особено място в рамките на Софийския университет, място, което отваря университета навън, към други публики, към други аудитории, като същевременно въвежда в университетското пространство всичко онова, което би могло да превърне университета в нещо повече от училище там, където думата „образованост” пази спомена за изграждането на свободната личност. В това отношение трябва да се подчертае отвореността на Културния център към други (при това не само български) места и институции, които работят в областта на културата, науката и изкуството. И най-беглият поглед към събитията на Културния център ще се убеди, че взаимодействието с други институции е част от промислена стратегия, стратегия, според която да се защитава каузата на културния живот е задача, която изисква създаване на общо социално пространство на разговор и дебат, надхвърлящо границите на всеки отделен център или организация.
Така тези пет години на упорстващо устояване са и пет години на неспирен диалог, обещание, че разговорът ще продължи и ще въвлече нови участници в отстояването на доброто в онова, което сме.
Дарин Тенев е доцент по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“ и директор на Института за критически социални изследвания към ПУ „Паисий Хилендарски“. Интересите му са в областта на литературната теория, съвременната философия, критическата теория, литературата на модернизма. Има две издадени книги: Фикция и образ. Модели (2012) и Отклонения. Опити върху Жак Дерида (2013).
