След Всичко свое нося със себе си (2010), На тоя свят човекът е голям фазан (2011) и Още тогава лисицата е била ловец (2012) издателство „Сиела” отново ни среща с носителката на Нобелова награда за литература за 2009 г. Херта Мюлер. Романът Зверчето в сърцето ти свидетелства за това как в крайна сметка „всеки се превръща в недоразумение за самия себе си“.
Херта Мюлер е родена на 17 август 1953 г. в немското селце Ницкидорф, в Западна Румъния. От 1973 до 1976 г. учи германистика и румънска литература в университета в Тимишоара. Там се сближава с неформалната група от немскоезични литератори, наречена Aktionsgruppe Banat. Първата й книга, „Низини“, излиза в Румъния през 1982 г. Произведенията й са цензурирани, тъй като критикува властта. През 1987 г. емигрира във ФРГ и се установява в Западен Берлин. През 2009 г. получава Нобеловата награда за литература. Книгите й са преведени на повече от 20 езика.
Днес Мюлер споделя, че всяко посещение в Румъния за нея означава и връщане в друго време. „Време, през което никога не съм знаела кое в собствения ми живот е случайност и кое – инсценировка.” И все още има чувството, че я наблюдават. Упреква румънците в „колективна амнезия” – забрава на ужасите и позора на диктатурата. Отрича събитията в романите й да са от документален характер, но признава, че личният й опит придава реалистичност, необходима за този вид литература. Произведенията й, били те есета или романи, свидетелстват за начина на живот в условия на диктатура, за тоталитарния режим, за страха, отчуждението, насилието. Публикуваме откъс от романа Зверчето в сърцето ти, издание на „Сиела”, отново в превод на Мария Дерменджиева.
Херта Мюлер, „Зверчето в сърцето ти”, изд. „Сиела”, 2012, първо издание, превод от немски Мария Дерменджиева, 12 лв.
Зверчето в сърцето ти
Във всяко облаче приятел всеки вижда
Така е то с приятелите в свят, изпълнен
С ужаси и страх
И мама все ни казваше, нормално е това
За приятели изобщо не помисляй,
Мисли за по-сериозните неща
Гелу Наум*
„Когато мълчим, сме неприятни”, каза Едгар, „когато заговорим, ставаме смешни.”
Седяхме вече прекалено дълго пред снимките на пода. От седенето краката ми бяха изтръпнали.
С думи в устата можеш да стъпчеш всичко така, както тъпчеш и с крака в тревата. Но същото е и с мълчанието.
Едгар мълчеше.
„Все още не мога да си представя гроб. Само колан, прозорец, орех и въже. При всяка смърт си представям чувал.”
„Ако някой те чуе”, каза Едгар, „ще те помисли за луда.”
„А когато аз си мисля това, имам чувството, че всеки мъртвец оставя след себе си по един чувал с думи. Винаги се сещам за бръснаря и ножицата, защото мъртвите вече нямат нужда от тях. Също и че на мъртвите никога вече няма да им се скъса копче.”
„Може би са усещали по-различно от нас, че Диктаторът е едно недоразумение”, каза Едгар.
„Имали са доказателства, защото и ние сами за себе си бяхме едно недоразумение. Защото в тази страна бяхме обречени да се движим, да ядем, да спим и да обичаме в страх до момента, в който вече не се нуждаем от бръснар и ножица.”
„Ако някой само защото се движи, яде, спи и обича, копае гробища”, каза Едгар, „то тогава той е по-голямо недоразумение от нас. Недоразумение за всички, всевластващо недоразумение.”
„Тревата никне в главите ни. Когато говорим, сякаш някой я коси. Но също и когато мълчим. А тя никне ли никне, както си ще. И все пак имаме късмет.
Лола беше от южната част на страната, и си личеше, че идва от беден, изоставен край. Не знам по какво, може би по скулите или по извивките около устата, или някъде в зениците й. Трудно е да се каже такова нещо – както за един край, така и за едно лице. Всички краища в страната бяха бедни, това си личеше по всяко лице. Но родният край на Лола, както се виждаше по скулите й, или по устните, или в зениците, беше може би по-беден. По-скоро просто място, отколкото природа.
„Сушата изяжда всичко”, пише Лола, „с изключение на овцете, пъпешите и черничевите дървета.”
Но не бедният край прогони Лола в града. „На сушата не й пука какво ще уча”, пише Лола в тетрадката си. „Сушата не знае колко аз знам. Само каква съм, по-точно коя съм. Да стана някоя в града”, пише Лола, „и след четири години да се върна на село. Но не долу по прашния път, а горе по клоните на черничевите дървета.”
И в града имаше черничеви дървета. Но не край улиците. Растяха във вътрешните дворове. Не във всички. Само в дворовете на стари хора. А под дърветата все имаше някакъв стол. Седалката му беше тапицирана с кадифе. Кадифето обаче беше изцапано и скъсано. В дупката отдолу беше затъкнато снопче слама. Сламата беше сплескана от седенето. Изпод седалката висеше като плитка.
Когато човек се приближеше до овехтелия стол, можеше да различи отделните вплетени стръкове. И да види, че някога са били зелени.
В дворовете с черничеви дървета сянката падаше като покой върху нечие старческо лице, седнало на стола. Като покой, защото понякога неочаквано за самата себе си свървах в тези дворове, но рядко се отбивах повторно там. В тези редки случаи лъч светлина, попаднал от върха на дървото върху старческото лице, разкриваше един далечен роден край. Гледах надолу и нагоре по лъча. Побиваха ме тръпки, защото този покой не идваше от клоните на черничевото дърво, а от самотата в очите на лицето. Не исках никой да ме вижда в тези дворове. Нито да ме пита какво търся там. Не търсех нищо повече от това, което виждах. Дълго съзерцавах черничевите дървета. И после, преди да си тръгна – поглеждах още веднъж лицето, което седеше на стола. По лицето бе изписан родният край. Виждах как млад мъж или млада жена напускат родния си край, понесли чувал с черничево дърво. Виждах многобройните черничеви дървета, донесени в дворовете на града.
По-късно прочетох в тетрадката на Лола: „Каквото отнесеш от родния си край, изписва ти се по лицето.”
Лола искаше да следва четири години руски език. Приемният изпит беше лесен, защото имаше достатъчно места –колкото в училищата в цялата страна, толкова и в университета. А и малцина желаеха да учат руски. „Желанията са трудно изпълними”, пише Лола, „целите са по-лесно постижими. Мъж, който следва”, пише Лола, „има чисти нокти. След четири години ще дойде с мен, защото такъв като него знае, че на село ще се чувства като истински господин. Че бръснарят ще му идва на крака и ще си събува обувките пред вратата. Никакви овце повече”, пише Лола, „и никакви пъпеши, само черничеви дървета, защото листа имаме всички.”
Четириъгълна кутийка за стая, един прозорец, шест момичета, шест легла, под всяко легло по един куфар. До вратата гардероб, вграден в стената, над вратата на тавана – радиоточка. Работнически хорове запращаха песните си от тавана към стената, от стената към леглата, докато настъпи нощта. След това замлъкваха като улицата под прозореца и буренясалия парк, през който вече никой не минаваше. Във всяко общежитие имаше по четиридесет малки четириъгълници.
Някой каза, че радиоточките виждат и чуват всичко, което правим.
Дрехите на шестте момичета висяха, натъпкани в гардероба. Лола имаше най-малко дрехи. Обличаше роклите на другите момичета. Чорапогащите на момичетата бяха в куфарите под леглата.
Някой запя:
Майка ми казва,
че щом се заженя,
ще ми даде
двайсет големи възглавници
натъпкани с комари
двайсет малки възглавници
натъпкани с мравки
двайсет меки възглавници
натъпкани с гнили листа…
…а Лола седна на пода до леглото и отвори куфара си. Разрови чорапите и вдигна пред лицето си кълбо омотани прасци и бедра, пръсти и пети. Пусна чорапите на пода. Ръцете на Лола затрепериха, по лицето си усети повече от две очи. Замаха с повече от две празни ръце във въздуха. Почти толкова ръце стърчаха във въздуха, колкото чорапи лежаха на пода.
Очи, ръце и чорапи не можеха да понесат една песен, долитаща през две легла. Пееше я малка главица, която се поклащаше със сбръчкано от скръб чело. Песен, от която бръчката внезапно пак изчезна.
Под всяко легло имаше куфар с памучни чорапи, навити на кълбета. В цялата страна ги наричаха рипсени чорапи. Рипсени чорапи за момичета, на които им се искаше да имат чорапогащи, гладки и фини като паяжина. И лак за коса им се искаше на момичетата, също и туш за мигли и лак за нокти.
Под възглавниците на леглата имаше шест кутийки с туш за мигли. Шест момичета плюеха в кутийките и разбъркваха саждите с клечка за зъби, докато гъстата чернилка залепнеше по нея. След това широко разтваряха очи. Клечката за зъби дращеше по клепача, миглите ставаха черни и гъсти. Но час по-късно в миглите се появяваха сиви дупки. Плюнката беше изсъхнала и саждите полепваха по бузите.
Момичетата искаха сажди по бузите си, сажди за мигли по лицето си, но никога вече сажди от фабриката. Само безброй тънки като паяжина чорапогащи, защото толкова лесно им се пускат бримки, които момичетата хващаха на глезена и на бедрото. Хващаха и залепваха с лак за нокти.
„Ще е трудно да се поддържат бели ризите на един истински господин. Но това ще е знак за любов, моята любов, щом след четири години той ме последва в родната суша. Ако успее да заслепи с белите си ризи хората в селото, това ще е знак за любов, моята любов. И ако е истински господин, при когото бръснарят идва на крака и си събува обувките пред вратата. Ще е трудно да се поддържат бели ризите при цялата мръсотия, която бъка от бълхи”, пише Лола.
Лола беше казала: Бълхи – дори по кората на дърветата. А друг отвърна: „Това не са бълхи, въшки са, листни въшки”. Лола записва в тетрадката си: „Листните бълхи са дори по-лоши”. Някой каза: „Те не ходят по хората, защото хората нямат листа.” Лола пише: „По всичко ходят, когато слънцето пече до премала, дори по вятъра. А листа имаме всички. Те окапват, когато спреш да растеш, защото детството е отминало. И се появяват отново, когато се сбръчкаш, защото любовта е отминала. Листата никнат, както си щат”, пише Лола, „както високата трева. Има две-три деца в селото, които нямат листа, но имат дълго детство. Те нямат братя и сестри, защото имат образовани майки и бащи. Листните бълхи правят от по-големите деца по-малки: от четиригодишното – тригодишно, от тригодишното – на една годинка. И още едно на шест месеца”, пише Лола, „и едно пеленаче. Колкото повече братя и сестри правят листните бълхи, толкова по-кратко е детството.”
Дядото казва: „Лозарската ми ножица. Остарявам и всеки ден се смалявам и отслабвам. Но ноктите ми растат по-бързо и стават по-дебели.” Отряза ноктите си с лозарската ножица.
Детето не позволява да му режат ноктите. „Боли”, казва то. Майка му го връзва с коланчетата от роклите си за стола. Очите на детето са премрежени от сълзи, то пищи. Ножичката за нокти често се изплъзва от ръката на майката. „Заради всеки пръст ножичката пада на пода”, мисли си детето.
По един от коланите, по тревистозеления, капе кръв. Детето знае: когато кървиш, умираш. Очите му са влажни и виждат само неясните очертания на майката. Майката обича детето си. Обича го като наркотик и не може да обуздае страстта си, защото разумът й е вързан за любовта й точно както детето за стола. Детето знае: в своята обвързана любов майката е длъжна да разсече ръцете. Да пъхне отрязаните пръсти в джоба на домашната си роба и да излезе на двора, сякаш пръстите са за боклука. В двора, където вече никой не я вижда, да изяде пръстите на детето.
Детето си знае, че вечерта майка му ще излъже и ще кима с глава, когато дядо му попита изхвърлила ли е пръстите.
Знае си и какво ще направи самото то вечерта. Ще каже „у нея са пръстите”, и ще опише всичко:
„С пръстите излезе отвън на плочника. Стъпи и в тревата. Беше и в градината, на пътеката и в лехата. Мина покрай стената и зави зад нея. Стигна до шкафа за инструменти. Също и до гардероба. Вътре в гардероба плака. С едната ръка си избърса бузата. А другата вадеше от джоба на робата и я пъхаше в устата. Отново и отново.”
Дядо му закрива уста с ръка. „Може би иска тук, в стаята, да покаже как се ядат пръсти на двора”, мисли си детето. Но ръката на дядо му застива.
Детето продължава да говори. Нещо остава да лежи на езика му, докато говори. Мисли си: „Това може да е само истината, полегнала на езика като костилка от череша, която не иска да попадне в гърлото. Докато гласът се изкачи в ухото, той чака истината. Но със замлъкването”, мисли си детето, „всичко се превръща в лъжа, защото истината е попаднала в гърлото. Защото устата не е произнесла думата изяла.
Думата не се отронва от устните на детето. То казва само:
„Тя беше при сливовото дърво. Не стъпка гъсеницата на пътеката, тя се изплъзна от обувката й.”
Дядо му притваря очи.
Майка му се разсейва и взима игла и конец от шкафа. Сяда на стола и приглажда домашната си роба, докато се открои джобът. Прави възел на конеца. „Майка ми послъгва”, мисли си детето.
Тя зашива едно копче. Новият конец покрива стария. Има нещо вярно в послъгването на майка му, щом копчето на робата й се е разхлабило. Зашива го с най-дебелия конец. В светлината на електрическата крушка също личат нишки като от конец.
Детето затваря очи. Зад клепачите му висват майка му и дядо му на въже, усукано от светлина и конци над масата.
„Копчето, зашито с най-дебелия конец, ще издържи най-дълго. На майка ми никога няма да й се скъса копчето”, мисли си детето, „по-скоро то ще се счупи”.
Майка му хвърля ножицата в шкафа за бельо. На следващия ден и всяка сряда от този момент нататък бръснарят идва в стаята на дядо му.
Дядо му казва: „Моят бръснар.”
Бръснарят казва: „Моята ножица.”
„По време на Първата световна война имах косопад”, казва дядото. „Когато цялата ми глава оплешивя, бръснарят втри в кожата на главата ми сок от листа. Косата ми порасна отново. По-хубава e от преди – каза ми бръснарят на ротата. Той обичаше да играе шах. Сети се за сока от листа, защото донесох клони, гъсто разлистени, от които издялках фигури за шах. По клоните на дървото имаше пепелявосиви и червени листа. Шарена като листата беше и дървесината му. Издялках половината шахматни фигури от тъмното дърво, другата половина – от светлото. Светлите листа потъмняваха чак в късна есен. Дърветата бяха разноцветни, защото в растежа си пепелявосивите клони всяка година много изоставаха. Двата цвята бяха точно като за шахматните ми фигури”, каза дядото.
Най-напред бръснарят подстригва косата му. Дядото седи на стола без да мърда глава. Бръснарят казва: „Ако човек не си подстригва косата, главата му обрасва като шубрак.” Докато трае подстригването, майката връзва с коланчетата си детето за стола. Бръснарят казва: „Ако човек не си реже ноктите, пръстите му стават като лопати. Само на мъртвите им е позволено да не си ги режат.”
„Развържи ме, развържи ме.”
От шестте момичета в четириъгълника Лола имаше най-малко тънки като паяжина чорапогащи. И всички бяха залепени с лак за нокти на глезените и на бедрата. И на прасците. Когато Лола не можеше да ги хване, бримките се пускаха стремглаво, защото самата тя трябваше да тича стремглаво по тротоара или през буренясалия парк.
Да преследва копнежа си по бели ризи, но и да бяга от него. И в най-добрия случай той си оставаше блед и безкръвен като родния край, изписан на лицето й.
Понякога Лола не успяваше да хване пусналите се бримки, защото беше на лекции. „В университета”, казваше Лола, без да знае, колко много й харесва тази дума.
Вечер Лола простираше чорапогащите си на прозореца. От тях не капеше вода, защото никога не ги переше. Чорапогащите висяха от прозореца сякаш стъпалата и краката на Лола бяха в тях, пръстите на краката и втвърдените пети, издутите прасци и колене. Биха могли да тръгнат без Лола през буренясалия парк към градa, потънал в мрак.
Някой в четириъгълника попита: „Къде ми е ножичката”. Лола каза: „В джоба на палтото”. Някой попита: „В кое палто, в твоето, нали, защо вчера пак си я взела”. Лола каза: „Взех я за в трамвая.” И остави ножичката на леглото.
Лола винаги си режеше ноктите в трамвая. Често пътуваше без цел. Режеше и пилеше ноктите си в пътуващия вагон и със зъби избутваше кожичките им назад, докато белият кръг на всеки нокът станеше голям колкото бяло бобено зърно.
На спирките Лола прибираше ножичката в джоба си и гледаше към вратата, когато някой се качва. „Защото през деня все някой се качва така, сякаш ме познава”, пише в тетрадката си. „А когато е нощ, същият този се качва така, сякаш ме търси.”
През нощта, когато навън вече никой не минаваше по улицата и през буренясалия парк, когато вятърът се чуваше и небето се превръщаше единствено в свистене на вятър, Лола обуваше ефирните си чорапогащи. И преди да затвори вратата отвън, в светлината на четириъгълника се открояваха краката й, сякаш бяха двойни. Някой питаше: „Къде отиваш”. Но стъпките на Лола вече отекваха по дългия празен коридор.
Може би през първите три години в този четириъгълник аз се казвах някой. Защото тогава всяка от нас с изключение на Лола можеше да се казва някой. Защото някой в светлия четириъгълник не обичаше Лола. Това бяха всички.
Някой отиде до прозореца и не видя долу никаква улица, нито Лола да преминава. Само малко подскачащо петно.
Лола тръгна към трамвая. Щом някой се качеше на поредната спирка, тя разтваряше широко очи.
В полунощ се качваха само мъже, които се прибираха след вечерната смяна от фабриката за прах за пране и от кланицата. „Изскачат от нощта право в светлината на вагона”, пише Лола, „и аз виждам мъж, който е толкова уморен от деня, че в дрехите му се е сгушила само една сянка. А в главата му нито капка любов, нито в джоба му пари. Само откраднат прах за пране или карантии от заклани животни: говежди език, свински бъбреци или телешки дроб.”
Лолините мъже сядаха на първите седалки. Задрямваха в светлината, главите им увисваха и потрепваха от стърженето на релсите. „По някое време здраво притискат чантите си”, пише Лола, „виждам мръсните им ръце. Заради чантите за кратко се вглеждат в лицето ми.”
По време на този кратък поглед Лола запалваше пожар в нечия уморена глава. „Те повече не затварят очи”, пише тя.
На следващата спирка мъжът слизаше след Лола. Носеше в очите си тъмнината на града. „И ненаситността на гладно куче”, пише Лола. Лола не се оглеждаше, вървеше бързо. Кривваше от улицата и примамваше мъжете по най-краткия път в буренясалия парк. „Без да кажа нито дума”, пише Лола, „лягам в тревата, а той оставя чантата си под най-дългия, най-долен клон. Без никакви приказки.”
Нощта подгонваше вятъра, а Лола безмълвно мяташе глава насам-натам, също и корем. Над лицето й шумоляха листа – същите както някога над едно шестмесечно шесто дете, нежелано от никого освен от бедността. И както тогава краката на Лола се изподраскваха от клоните. Но никога лицето й.
Месеци наред веднъж седмично Лола сменяше стенвестника във витринката на студентското общежитие. Заставаше до входната врата и поклащаше бедра на фона на витринката. Издухваше навън умрелите мухи и измиваше стъклото с два рипсени чорапа от куфара си. С единия чорап мокреше стъклото, с другия го бършеше. След това сменяше вестникарските изрезки, смачкваше на топка предпоследната реч на Диктатора и залепваше последната във витринката. Щом приключеше, Лола изхвърляше чорапите.
Когато използва почти всички рипсени чорапи от своя куфар, започна да взима чорапи от другите куфари. Някой каза: „Тези чорапи не са твои.” Лола отвърна: „Така или иначе няма да ги носите вече.”
Бащата прекопава лятото в градината. Детето стои край лехата и си мисли: „Баща ми не е чак толкова прост. Защото скрива гузната си съвест в най-простите растения и ги изкоренява.” Малко по-рано детето си е пожелало най-простите растения да избегнат мотиката и да преживеят лятото. Но те не могат да избягат, защото им порастват бели пера едва през есента. Едва тогава се научават да летят.
На бащата никога не му се бе налагало да бяга. С песен и маршова стъпка бе крачил на тоя свят. Бе копал гробища по света и отвсякъде бързо се бе изнизвал. Една изгубена война, един завърнал се есесовец, една току-що изгладена лятна риза лежеше в шкафа, а по главата на бащата все още нямаше бял косъм.
Бащата ставаше сутрин рано, обичаше да се изляга в тревата. Докато лежеше, наблюдаваше розовите облаци, понесли деня. И тъй като утрото все още беше студено като нощта, розовите облаци разкъсваха небето. Горе в небето настъпваше денят, долу в тревата в главата на бащата настъпваше самотата. Тя бързо отвеждаше бащата до топлата кожа на нечия жена. Сгряваше се. Бе дълбал гробища и бързо вдълба дете на жената.
Гробищата са заседнали в гърлото на бащата – там, където между яката на ризата и брадичката се намира гръклянът. Гръклянът стърчи и е запушен. Така гробищата никога няма да си пробият път през устните му. Устата му пие ракия от най-моравите сливи, а песните му са тягостни и пиянски, за фюрера.
Мотиката хвърля сянка в лехата, сянката не копае, стои неподвижно и се взира в градинската пътека. Там детето си пълни джобовете със зелени сливи.
Насред най-простите изкоренени растения бащата казва: „Не бива да ядеш зелени сливи, костилката е още мека, все едно захапваш смъртта. Никой не може да ти помогне, умираш. От силната треска сърцето ти изгаря отвътре.
Очите на бащата са влажни и детето вижда, че баща му го обича като наркотик. Вижда, че не може да обуздае обичта си. Че той, който е копал гробища, желае смъртта на детето си.
И детето, тъкмо затова, изяжда по-късно всички сливи от джобовете си. Всеки ден, когато бащата не го вижда, детето скрива в стомаха си по половин дърво. Яде и си мисли: „Това е, за да умра.”
Но бащата не вижда, и детето не умира.
Най-простото растение беше магарешкият бодил. Бащата не беше чак толкова прост. Така както всеки друг, който говори за смъртта, знае, че животът продължава.
* * *
Понякога виждах Лола в банята следобед, когато къпането за през деня беше прекалено късно, а за през нощта прекалено рано. Виждах по гърба й ивица, покрита със струпеи, и над цепката на задника й кръг, целият в струпеи. Ивицата и кръгът наподобяваха махало.
Лола бързо извърна гръб и видях махалото в огледалото. Очаквах да се залюлее, защото Лола се стресна, когато влязох в банята.
Помислих си, че Лола се прибира с ожулена кожа, но никога с любов. Само с тласъци в корема върху тревата в парка. И с кучешките очи на мъжете над нея, които по цял ден слушат сипещия се прах за пране в дебелата тръба и хъхренето на животните. Тези очи горяха над Лола, защото през целия ден само са тлеели.
Всички момичета, които живееха на един етаж в общежитието, в малките четириъгълни кутийки, прибираха яденето си в общ хладилник в столовата. Домашно овче сирене и наденица, яйца и горчица.
Когато отварях хладилника, най-отзад на рафта имаше език или бъбреци. От студа езикът изсъхваше, бъбреците се напукваха и покафеняваха. Три дни по-късно мястото в дъното на рафта отново беше празно.
Виждах по лицето на Лола бедния й роден край. Дали изяждаше или изхвърляше езика и бъбреците не виждах, нито по скулите й, нито по извивките около устата й, нито в зениците й.
Не можех да разбера нито в стола, нито в гимнастическия салон дали Лола изяжда или изхвърля карантиите от закланите животни. Исках да знам. Изгарях от любопитство и от желание да обидя Лола. Изтекоха ми очите. Но колкото и да гледах – продължително или бегло, виждах в лицето й единствено нейния роден край. Залових Лола само когато изпържи върху горещата ютия яйца на очи и с един нож ги изстърга и изяде. Но ми подаде на върха на ножа и аз да опитам. „Вкусно е”, каза, „защото не е толкова мазно като в тиган.” Когато Лола се нахрани, остави ютията в ъгъла.
Някой каза: „Почисти ютията, след като се нахраниш”. А Лола отвърна: „Така или иначе вече не може да се използва.”
Тази слепота ме измъчваше. Когато на обед се редях в стола на опашка с Лола и когато след това седях с нея на масата, мислех си: „Тази слепота идва от това, че с яденето ни дават само лъжици. Никога вилица и никога нож. Че можем да мачкаме месото в чинията само с лъжицата и след това да ръфаме с уста парче по парче. Тази слепота идва от това”, мислех си, „че никога не ни е позволено да режем с нож и да бодем с вилица. Че се храним като животни.”
„Всички в стола са гладни”, пише Лола в тетрадката си, „потискаща, мляскаща тълпа. А всеки сам за себе си –вироглава овца. Всички заедно – глутница лакоми кучета.”
Във гимнастическия салон си мислех, че ме е налегнала тази слепота, защото Лола не може да прескочи козата, защото си сгъва лактите под корема, вместо здраво да ги изпъне, защото едва-едва повдига колене, вместо да разтвори крака като ножица. Лола засядаше върху козата и по дупе се хлъзгаше по нея. Никога не прелетя над нея. Приземяваше се по лице върху тепиха, не на крака. Оставаше да лежи там, докато учителят по физическо не й креснеше.
Лола знаеше, че учителят ще я вдигне, хващайки я за раменете, задника, бедрата. Че щом се успокои, ще я хване, където му падне. И Лола съвсем се отпускаше, за да я хване по-здраво.
Всички момичета оставаха прави зад козата, никой не скачаше и никой не прелиташе, защото Лола получаваше от учителя по физическо чаша студена вода. Носеше я от съблекалнята и я поднасяше към устата й. Лола знаеше, че ще й придържа главата по-дълго, ако пие водата бавно.
След часа по физическо момичетата заставаха пред тесните шкафчета в съблекалнята и се обличаха. Някой казваше: „Облякла си моята блуза”. Лола отвръщаше: „Няма да я изям, само за днес ми трябва, замислила съм нещо”.
Всеки ден някой в четириъгълната кутийка казваше: „Не разбираш ли, тези дрехи не са твои.” Но Лола ги обличаше и отиваше в града. Лола ги обличаше както дойде, връщаше ги смачкани и мокри, било от потта, било от дъжда или снега. Натъпкваше ги обратно в гардероба.
В гардероба имаше бълхи, защото в леглата имаше бълхи. В куфарите с рипсените чорапи, в дългия коридор. Също и в кухнята, и в банята, в столовата имаше бълхи. В трамвая, в магазините и в киното.
„По време на молитвата всички се чешат”, пише Лола в тетрадката си. Всяка неделна утрин тя ходеше на черква. „И свещеникът се чеше. Отче наш, който си на небесата”, пише Лола, „а в целия град има бълхи.”
Беше ранна вечер в малкия четириъгълник. Радиоточката си пееше своите работнически песни, навън по улицата се тътреха още обувки, от буренясалия парк още се чуваха гласове, нападалите листа още сивееха, не бяха почернели.
Лола лежеше на леглото, гола, само с рипсените си чорапи. „Вечер брат ми отвежда овцете вкъщи”, пише Лола, „трябва да прекоси бостан с дини. Твърде късно е тръгнал от пашата, става тъмно, а овцете вървят с хилавите си крачета през дините и ги тъпчат. Брат ми спи в обора, а краката на овцете цялата нощ си остават червени.”
Лола си пъхна празно шише между краката, замята глава насам-натам, също и корема. Всички момичета стояхме около леглото й. Някой я дръпна за косата. Някой високо се изсмя. Някой напъха ръката си в устата, докато гледаше. Някой започна да плаче. Не помня коя от тях бях аз.
Помня обаче, че ми се зави свят в тази ранна вечер, докато продължително се взирах в прозореца. Стаята в стъклото се люлееше. Видях всички ние да стоим около леглото на Лола, съвсем малки. А над главите ни Лола, огромна – да се носи във въздуха през затворения прозорец към парка. Видях Лолините мъже да стоят на спирката и да чакат. В слепоочията ми тътнеше трамвай. Движеше се като кибритена кутийка. Също и светлината във вагона проблясваше на талази като пламък, който пазиш с ръка от вятъра. Мъжете на Лола напираха и се блъскаха. Чантите им разпиляваха праха за пране и карантиите на закланите животни край релсите. Тогава някой загаси лампата и образите в стъклото изчезнаха, само жълтите улични фенери висяха един зад друг от другата страна на улицата. Отново стоях сред момичетата около леглото на Лола. Изпод гърба на Лола върху леглото чух звук, който никога няма да забравя или сбъркам с други звуци на света. Чух Лола да коси любовта, която изобщо не бе избуяла, всеки неин дълъг стрък върху мръснобелия чаршаф.
Махалото, покрито със струпеи, се залюля в моята глава, докато Лола пъшкаше и не беше на себе си.
Само един от мъжете на Лола не видях в отражението на стъклото.
Лола все по-често ходеше в университета, а думата все така продължаваше да й харесва. Повтаряше я все по-често и все така не беше разбрала колко много й харесва. Говореше все по-често за съзнателност и изравняване на града и селото. От една седмица Лола беше член на партията и показваше червената си книжка. На първата страница беше снимката й. Момичетата си предаваха партийната й книжка от ръка на ръка. На снимката видях бедния роден край в лицето на Лола още по-добре, защото хартията блестеше. Някой каза: „Но ти ходиш на черква”. Лола отговори: „И другите го правят. Само не трябва да се издаваш, че познаваш другите”. Някой каза: „Господ се грижи за теб на небето, а партията – на земята.”
До леглото на Лола бяха струпани партийните брошури. Някой шепнеше в малкия четириъгълник и някой мълчеше. Момичетата отдавна шепнеха и мълчаха, когато Лола беше в четириъгълника.
Лола пише в тетрадката си: „Майка ми идва с мен на черква. Студено е, но от тамяна на свещеника ти се струва, че е топло. Всички си свалят ръкавиците и ги държат между сключените за молитва ръце. Седя на детската пейка. Бях седнала съвсем на края, за да мога да виждам майка ми.”
Още откакто Лола започна да чисти витрината със стенвестника, момичетата си даваха знак с очи и ръце, когато не искаха да кажат нещо пред Лола.
„Майка ми казва, че се моли и за мен”, пише Лола. „Ръкавицата ми има дупка на палеца, околовръст стърчи венец от бримки. За мен това е трънен венец.”
Лола седеше на леглото и четеше в една брошура как да се подобри идеологическата работа в партията.
„Дръпвам конеца”, пише Лола, „тръненият венец се обръща надолу. Майка ми пее „Господи помилуй нас”, а аз издърпвам нагоре палеца на ръкавицата.”
Лола подчертаваше толкова много изречения в тънката брошура, сякаш ръката й помагаше да схване смисъла. Купчината брошури на Лола растеше до леглото й като килнало се нощно шкафче. Докато подчертаваше, Лола дълго размишляваше след всяко изречение.
„Не изхвърлям преждата”, пише Лола, „дори когато съвсем се е оплела.”
Лола заграждаше в скоби изреченията в брошурите. До всяка скоба рисуваше дебело кръстче в полето.
„Майка ми заплита отново палеца”, пише Лола, „за върха на палеца взима нова прежда.”
Един следобед, когато Лора беше в четвърти курс, всички дрехи на момичетата лежаха по леглата. Куфарът на Лола стоеше разтворен под отворения прозорец, а малкото й дрехи и брошури лежаха в куфара.
Този следобед разбрах защо не успях да видя тогава един от мъжете на Лола в отражението на прозореца. Той беше различен от среднощните мъже, от мъжете от късната смяна. Хранеше се във Висшата партийна школа, не се качваше на трамвай, никога не следваше Лола в буренясалия парк, имаше кола и шофьор.
Лола пише в тетрадката си: „Ето че той е първият с бяла риза.”
Така изглеждаха нещата през този следобед малко преди три часа, когато от Лола, студентката в четвърти курс, кажи-речи беше излязло нещо: дрехите на момичетата лежаха отделно от дрехите на Лола по леглата. Слънцето напичаше в четириъгълната кутийка, а прахта сивееше върху линолеума като козина. До леглото на Лола, на мястото на брошурите, личеше голо, тъмно петно. А Лола бе увиснала на моя колан в гардероба.
И тогава дойдоха трима мъже. Снимаха Лола в гардероба. След това развързаха колана и го пъхнаха в найлонов плик. Беше тънък като паяжина, като чорапогащите на момичетата. Мъжете извадиха от джобовете на саката си три малки кутийки. Затвориха капака на куфара на Лола и отвориха кутийките. Във всяка кутия имаше отровнозелен прах. Поръсиха с него куфара и след това вратата на гардероба. Беше сух, също като туша за мигли без слюнка. Наблюдавах ги, наблюдаваха ги и другите момичета. Изненадах се, че има и отровнозелени сажди.
Мъжете нищо не ни попитаха. Знаеха причината.
Пет момичета стояха до входа на студентското общежитие. В стъклената витринка висеше снимката на Лола, същата, която беше в партийната й книжка. Под снимката бе закачен лист. Някой прочете на висок глас:
„Тази студентка се самоуби. Отвращава ни постъпката й, презираме я. Това е срам за цялата страна.”
В късния следобед открих в куфара си тетрадката на Лола. Беше я скрила под чорапите ми, преди да ми вземе колана.
Пъхнах тетрадката в чантата си и отидох на спирката. Качих се в трамвая и се зачетох. Започнах с последната страница. Лола пише: „Всяка вечер учителят по физическо ме викаше в салона и ме заключваше отвътре. Гледаха ни само тежките медицински топки. Да беше поне веднъж! Аз обаче тайно го проследих и открих къде живее. Ще бъде невъзможно да поддържам ризите му бели. Направи оплакване срещу мен в катедрата. Никога няма да се отърва от сушата. Това, което ще направя, Господ няма да ми го прости. Но детето ми никога няма да ходи подир овце с червени крака.”
Вечерта отново скрих тетрадката на Лола под чорапите в куфара. Заключих го и сложих ключа под възглавницата. Сутринта взех ключа с мен. Завързах го за ластика на шортите си, защото в осем сутринта имахме час по физическо. Заради ключа закъснях малко.
Момичетата вече се бяха строили в горния край на пясъчния трап – по черни шорти и бели тениски. Две момичета стояха в долния му край и държаха ролетка. Вятърът се вихреше из гъстите листа на дърветата. Учителят по физическо вдигна ръка, щракна с два пръста и всички момичета литнаха след краката си във въздуха.
Пясъкът в трапа беше сух. Само там, където се забиваха стъпалата, оставаше влажен отпечатък. Усещах го толкова хладен под пръстите на краката, както ключа на корема. Преди да се засиля, погледнах нагоре към дърветата. Полетях след краката си, те не литнаха далеч. Докато летях, мислех за ключа от куфара. Двете момичета опънаха ролетката и съобщиха измереното. Учителят записа скока в тетрадката си, както се записва точно време. Видях току-що подострения молив в ръката му и си помислих: „Това му приляга, в долния край можеш да измерваш само смъртта.”
Когато полетях за втори път, ключът беше топъл като кожата ми. Вече не ми убиваше. Когато стъпалата ми се забиха във влажния пясък, бързо се изправих, за да не ме докосне учителят.
Два дни по-късно в четири следобед в голямата аула обесилата се Лола беше изключена от партията и от университета. В присъствието на стотици.
Някой зад ораторския пулт каза: „Тя ни е мамила всички нас, не заслужава да бъде студентка в нашата страна и член на нашата партия.” Всички изръкопляскаха.
Вечерта някой каза в четириъгълника: „Тъй като на всички им се плачеше, пляскаха прекалено дълго.” Никой не посмя пръв да спре. Всеки гледаше ръцете на другите, докато пляскаше. Неколцина спряха за малко и уплашено запляскаха отново. А мнозинството с удоволствие щеше да спре, чу се как ръкопляскането в залата излезе от ритъм, но понеже онези, неколцината, бяха започнали да пляскат повторно и в единен такт, и мнозинството продължи да пляска. Едва когато в цялата аула ръкопляскането закънтя в един-единствен тон като тежка обувка по стената, ораторът даде знак да спрат.
Снимката на Лола вися две седмици зад стъклото във витринката. Но два дни по-късно тетрадката на Лола изчезна от заключения ми куфар.
Мъжете с отровнозелените сажди положиха Лола на леглото и го изнесоха от четириъгълната кутийка. Защо ли изнесоха леглото с краката напред през вратата. Зад главата й един носеше куфара с дрехите и найлоновия плик с моя колан. Държеше ги в дясната си ръка. Защо не затвори вратата след себе си, лявата му ръка беше свободна.
В четириъгълната кутийка останаха пет момичета, пет легла, пет куфара. Щом изнесоха леглото на Лола, някой затвори вратата. С всяко движение в стаята в нажежения въздух се сплитаха нишки прах. Някой стоеше до стената и се решеше. Някой затвори прозореца. Някой си нанизваше връзките на обувките другояче.
Някакви движения се извършваха в тази стая, без каквато и да било причина. Всички безмълвно вършеха нещо с ръцете си, защото никой не смееше да прибере дрехите си от леглото в гардероба.
* * *
Майка ми казва: „Когато животът ти дойде до гуша, подреди си гардероба. Тогава грижите ти минават през ръцете и главата ти олеква.”
Лесно й е на майка ми да говори така. Тя има пет гардероба и пет ракли в къщата. И когато три дена подред подрежда гардеробите и раклите, това си е просто работа.
Отидох в буренясалия парк и пуснах ключето от куфара в храстите. Нямаше ключ, който да опази куфара от чужди ръце, ако в стаята не е нито едно от момичетата. Сигурно нямаше и ключ срещу свои ръце, които в четириъгълната кутийка бъркат с клечка туша за мигли, светват или гасят лампата или чистят ютията след смъртта на Лола.
Сигурно никой не е трябвало да шепне и да мълчи, когато Лола беше в стаята. Сигурно някой можеше да обясни всичко на Лола. Сигурно точно аз можех да й обясня всичко на Лола. Ключалката на куфара сама по себе си се беше превърнала в лъжа. В страната имаше толкова еднакви ключета за куфари, колкото и работнически хорове. Всеки ключ беше една лъжа.
Когато се върнах от парка, за първи път след смъртта на Лола някой в четириъгълната кутийка пееше:
Снощи вятърът ме духна
На любимия в прегръдките
Ако бе задухал по-силно
В прегръдките му щях да се пречупя
Какъв късмет, че вятърът утихна.
Някой пееше румънска песен. Видях в песента през нощта да се нижат овце с червени крака. Чух как вятърът утихна в тази песен.
Детето лежи в леглото, казва: „Недей да гасиш лампата, че ще влязат черните дървета.” Бабата завива детето. „Бързо заспивай”, казва тя, „когато всички заспят и вятърът си ляга в дърветата.
Вятърът не може да стои прав. Той винаги си ляга в приказките за лека нощ.
След като ръкопляскането в аулата беше прекъснато от ръката на ректора, учителят по физическо се изправи на катедрата. Носеше бяла риза. Трябваше да се гласува, за да бъде изключена Лола от партията и от университета.
Учителят по физическо пръв вдигна ръката си. И всички ръце полетяха след него. Щом вдигнеше ръка, всеки оглеждаше вдигнатите ръце на останалите. Ако все още не бе вдигнал собствената ръка толкова високо, колкото другите, лакътят се изпъваше още малко. Държаха ръцете вдигнати, докато пръстите уморено клюмваха, а лактите тегнеха надолу. Оглеждаха се и понеже никой още не сваляше ръката си, отново протягаха пръсти и изпъваха лакти. Виждаха се петната от пот под мишниците, подгъвите на ризите и блузите се показваха. Вратовете бяха източени напред, ушите – зачервени, устните – полуотворени. Главите не помръдваха, очите обаче се плъзгаха насам-натам.
„Беше толкова тихо между протегнатите ръце”, каза някой в четириъгълната стаичка, „че се чуваше как дъхът лази нагоре-надолу по банките.” И си остана така тихо, докато учителят по физическо не постави ръка на пулта и каза: „Няма защо да броим гласовете, разбира се, че всички сме „за”.
На следващия ден си мислех, че всички, които вървят по улиците на града, ако бяха в аулата, щяха да литнат над козата по знак на учителя по физическо. Всички те щяха да изпружат пръсти, да изпънат лакти и да въртят очи насам-натам в тишината.” Броях лицата, които минаваха покрай мен под парещото слънце. Преброих до деветстотин деветдесет и девет. Тогава започнаха да ми парят подметките, седнах на една пейка, свих пръстите на краката си и се облегнах назад. Поставих показалец на бузата си и преброих и себе си. „Хиляда” си казах и преглътнах числото.
Покрай пейката мина гълъб, проследих го с поглед. Подскачаше с увиснали крила. От горещия въздух човката му беше полуотворена. Клъвна нещо и се чу звук, сякаш човката му беше метална. Клъвна някакво камъче. Когато го погълна, си помислих: „И Лола би вдигнала ръката си”. Но това вече нямаше значение.
Гледах след мъжете на Лола, които се връщаха по обяд от първата смяна във фабриката. Бяха селяни, доведени от село. „Никакви овце повече”, си бяха казали и те, „и никакви дини и пъпеши.” Като същински глупаци бяха последвали саждите на града и дебелите тръби, които пълзяха през полята до всяко село.
Мъжете знаеха, че нито желязото им, нито дървото им, нито прахът им за пране има някаква стойност. Затова ръцете им си оставаха груби и непохватни. Всичко, което излизаше изпод тях, беше недодялано и безформено, вместо да е промишленост. Голямото и ъгловатото в ръцете им се превръщаше в овца от тенекия. Малкото и облото в ръцете им се превръщаше в пъпеш или диня от дърво.
Пролетариатът на тенекиените овце и дървените пъпеши влизаше след смяната в първата кръчма. Винаги на тълпи – в лятната градина на някоя кръчма. Докато тежките тела се отпускаха върху столовете, келнерът обръщаше червената покривка. Коркови тапи, корички хляб и кокали падаха на пода до кашпите с цветя. Листата им бяха изсъхнали, пръстта – разровена от набързо изгасените цигари. По оградата на кръчмата висяха саксии здравец с оголени стъбла. По връхчетата никнеше по някое и друго младо листо.
От яденето по масите се вдигаше пара. Върху масите се виждаха ръце и лъжици, никога ножове и вилици. Ръфаше се парче по парче с уста, така ядяха всички, когато карантията от закланите животни им беше сипана в чинията.
Тук всичко беше измамно – кръчмата, покривките и растенията, бутилките и виненочервените униформи на келнерите. Тук никой не беше гост, а просто случаен минувач в безсмисления следобед.
Мъжете залитаха и си крещяха един на друг, преди да почнат да се удрят с празни бутилки по главите. Кървяха.
Когато нечий зъб се търкулнеше на земята, те се смееха, сякаш се е скъсало копче. Някой се навеждаше, вдигаше зъба и го пускаше в чашата си. Тъй като това носеше късмет, зъбът се прехвърляше от чаша в чаша. Всеки го искаше.
По едно време зъбът изчезна, изпари се като езиците и бъбреците на Лола от хладилника в столовата. По някое време някой беше глътнал зъба. Не знаеха кой. Откъснаха и последните млади листа от здравеца и ги задъвкаха, потънали в подозрение. Погледнаха във всяка чаша и креснаха със зелените листа в уста: „Сливи трябва да ядеш, не зъби.”
Посочиха един, онзи със светлозелената риза, всички го посочиха. А той отрече. Пъхна пръст в гърлото си. Повърна и каза: „Хайде търсете сега, ето тук са листата от здравеца, месото, хляба и бирата, но няма никакъв зъб.” Келнерите го избутаха през вратата, другите изръкопляскаха.
След това един в карирана риза каза: „Аз бях.” В смеха си започна да плаче. Всички млъкнаха и забиха поглед в масата. Тук никой не беше гост.
„Селяни”, мислех си, „само те избухват от смях в плач, от крясъци в мълчание.” Веселяха се без причина и се гневяха така, че излизаха от кожата си. В жаждата си за живот всеки миг бяха в състояние с един удар да изличат живота. Всички те биха тръгнали в мрака след Лола с едни и същи очи на гладно куче.
Щом на другия ден изтрезнееха, бродеха сами из парка, за да се съвземат. От пиянството устните им побеляваха и се подуваха. Ъгълчетата на устата им се цепваха. Стъпваха бавно и тежко в тревата и предъвкваха наум всяка дума, която са изкрещели в пиянството си. Ровеха се като деца в черните дупки на паметта си за изминалия ден. Страхуваха се, че в кръчмата са изкрещели нещо, което е политическо. Знаеха, че келнерите докладват всичко.
Но пиячката пази главата от забраненото, а кльопачката – устата. Дори и когато езикът само пелтечи, навикът да се страхуваш не изневерява на гласа.
В страха си те се чувстваха като у дома си. Фабриката, кръчмата, магазините и жилищните квартали, гарите и влаковете през пшенични, слънчогледови и царевични ниви – зорко бдяха. Трамваите, болниците, гробищата. Стените и таваните и откритото небе. И ако все пак, както често се случваше, в пиянството си неволно съгрешаха по онези измамни места, това по-скоро беше грешка на стените и таваните или на откритото небе, отколкото умисъл в нечий мозък.
