Начало Галерия Звуци и картини от Антарктика
Галерия

Звуци и картини от Антарктика

Боряна Кирилова
26.04.2024
918
Марина Великова

С Марина Великова разговаря Боряна Кирилова

Марина Великова се завръща от Антарктика преди близо два месеца, където е част от 32-рата българска научноизследователска експедиция. Тя се присъединява към екипа с идеята да „донесе“ звуци и образи от Антарктика, чрез които да разкаже за тези изумителни земи и да ни напомни за отговорността, която имаме като хора – да опазим тяхната ледена красота.

Изложбата ѝ с фотографии „Ледовете на Антарктика“ вече е на Моста на влюбените до НДК, и ще продължи до 5 май.

Пингвини, тюлени, метеорити, сини ледове и мощни катабатични ветрове оживяват в една магична, неочаквано топла изложба. А чрез QR кода на изображенията, мобилен телефон и слушалки, посетителите могат да чуят и звуците на Антарктика, записани от авторката на изложбата.  

Марина Великова е музикален редактор в БНР, програма „Хоризонт“, музикант, пътешественик, мечтател и приятел. Разговаряме за пътешествието до Антарктика като прекосяване на географски и вътрешни граници.

Кога всъщност започна това пътуване? Или мечтата за него?

Най-буквално – на 1 декември 2022 г. Правех плейлист за предаване в радиото, обикновено слушам интервютата с гостите, за да избера подходяща музика за тях. Помня, че беше 1 декември – денят на Антарктида.

Чух водещата да пита проф. Христо Пимпирев, ръководител на българската експедиция, за звука, който най-много го е впечатлил там. Той отговори: „Грохотът на падащите ледени блокове от ледника „Перуника“ в кристалната тишината на океана“. Сякаш ме удари гръмотевица, станах през нощта, мислих много и написах концепцията за проекта. Минаха обаче 5 месеца, докато се престраша да се обадя на професора. Накрая си казах, че ако продължавам така, ще изпусна времето и възможността да реализирам проекта си. Свързах се с него, той прочете концепцията, каза ми, че вижда потенциал, и аз започнах да се приготвям. Това е…

Какви са звуците на Антарктика, които толкова искаше да чуеш?  

Антарктика, колкото и сурова, студена, замръзнала и безжизнена да изглежда на пръв поглед, е всъщност невероятно жива.

Ледниците са сякаш живи, от топенето те са постоянно подвижни и се срутват в океана с впечатляващи звуци. Когато изхвърчават, птиците започват да крещят. Съвсем различно е – като спектакъл. Тюлените издават очарователни звуци, когато пеят. Леопардовият тюлен и тюлените уедъл пък по-скоро крещят. Пингвините са много смешни, те са изключително социални, понякога общувайки, сякаш се карат. Впечатляващ е и звукът на т.нар. „супа“, която се образува от солената вода на океана, щом стане по-студено, се образуват ледове, които след това се превръщат в различни по големина топчета, които свистят и пукат с красив звук. Мощен и помитащ е звукът на ветровете – Антарктида е онова място на земята, където бушуват най-силните ветрови бури, с движение от центъра към периферията и със страшна мощ.

Как избра какво да включиш в изложбата?

От всичко, което можех да снимам там, най-силно ме впечатлиха ледниците. Те са дивно красиви и мощта им се усеща по един изключителен начин. Тяхната красота е нещо непознато в нашия свят.

Усеща се и старостта им. Ако погледнеш ледника отстрани по вертикала, виждаш, че целият е набразден с различни цветове – от черното, което е пепел от изригване на вулкан, до късчетата метеорити. Сякаш виждаш историята на Земята през хилядолетията.

Исках да предам, доколкото е възможно посредством фотографията, красотата и мощната сила, която излъчват ледниците, и в същото време – тяхната преходност, бързината, с която се топят и изтичат в океана.

Направих хиляди снимки и дълго се чудех кои да избера. От една страна, за мен всеки ледник бе различен, от друга, се притеснявах да не оставя у публиката усещането за еднообразие. В крайна сметка реших да не се водя от чувството, че кадрите са подобни, защото така или иначе там гледката е еднаква. И не съвсем… Избрах да поставя една срещу друга сходни снимки, за да може човек, застане ли между тях, да усети истински пространството и атмосферата на континента.

Кое в реалността там се размина с представите ти за континента, а и за самото преживяване?

Абсолютно всичко беше различно. Единственият образ, който съответстваше на представите ми, бе българската антарктическа база – тя изглежда точно така, както на снимките.

Мисля, че най-много ме изненадаха усещането за липса на човешко присъствие и мащабът.

Бях гледала стотици снимки и видеа, но те не могат да заместят преживяването да си в лодката, която се поклаща, да те заливат солени вълни по лицето, няма как да се предвиди и този особен студ, който едновременно е студ и не е, нито вятърът, който бучи с чудовищна сила. На втория ден от моето пристигане лежах в леглото в една от триъгълните сребърни къщички на базата и имах чувството, че съвсем скоро тя ще излети в космоса.

Изненада ме и усещането за тишина, наред със звуците. Онова, което отсъства там, са звуците на човешкото присъствие. Мястото кънти в ушите от тишина. Моето усещане беше, че земята е плоска и хоризонтът, който виждам, е действително краят на света. Дългото пътуване с кораб също допринесе за това. Десет дни пътувахме с кораб, без да видим никакви други кораби – виждахме само огромното пространство и хоризонтът, на който през всички тия дни не се появи нищо. Чак на десетия ден видяхме първия айсберг. От една страна, имаш усещането за безкрай и невероятна далнина, а от друга – за окончателен край.

Научи ли нещо за себе си след това пътуване?

Това, което съм усещала и след пътуванията ми в Индия, където живях доста години, е, че всъщност, поставен в екстремни условия, човек открива в себе си неподозирани ресурси за справяне. В Антарктика всичко е екстремно – вятърът, бурите, океанът, лодката след слизането от кораба, ходенето по ледника „Перуника“, при което имаш чувството, че с всяка крачка може да полетиш в безкрая… Пробудиха се най-дълбоките ми ресурси за оцеляване и едновременно изпитвах дълбока благодарност за възможността да преживея всичко това. Да приема естествено състоянията, в които е едновременно и хубаво, и трудно. Часове наред се разхождах по плажа и гледах хоризонта – едно самотно и магично взиране в безкрая; и обратното на това – трябваше да вместя в себе си едно всекидневие, в което си част от всички в експедицията и нито спиш сам, нито оставаш сам в стаята, нито се храниш сам на масата. Всеки от екипа беше обгрижващ и внимаваше за пространството на другия и аз не усетих тежестта на подобно съжителство, но липсата на лично пространство за мен бе сериозно предизвикателство.

Трябваше да осмисля някак и усещането за завръщане през тези бурни морета и през Протока Дрейк в другия свят, към който принадлежим. Това, че натам се отива с препятствия и оттам се връщаш с препятствия. В днешно време сме свикнали да вземем самолета и след час или два да сме там, където отиваме. Пътуването до Антарктида не е такова. По време на това пътуване бях с усещането, че съм отишла на друга земя, на друга планета и в друго време.  

Има една… не точно граница, а продължителност на това пътуване, има цена, не обичам тази дума, но да, цена, която трябва да платиш, да преживееш и осмислиш. Това ми даде много, осмисли преживяното като дълбинно пътуване.

Изложбата е неочаквано топла, с много „герои“ и сюжети и с едно скрито послание, даже не толкова скрито – да опазим тази снежна крехкост, тази далечна красота от нас самите. Как да стане това?

Ние мислим, че Антарктида е безкрайно далеч, че тя е непроменима. Но това не е така. Ледниците там се топят все по-бързо в резултат на нашата дейност и това все повече представлява заплаха за нас, опасността от сериозни катаклизми е голяма. Отвъд красотата, която видях и за която исках да разкажа и желанието ми хората да съпреживеят през звука и картината този континент, остава желанието ми да се замислим за личния избор, който правим в екологичен аспект. Можем да ползваме бутилки за многократна употреба, можем да не употребяваме пластмасови прибори, сламки и всякакви други замърсяващи природата ненужни битови неща, да спираме водата, когато си мием зъбите, да изхвърляме разделно боклука си, да не принтираме хартия излишно, или да се откажем от някоя и друга ненужна дреха… Всичко това не би ни причинило някакво неудобство, но би било важно за планетата. Но разбирам, че процесът на промяна на съзнанието е дълъг.  

Би било инфантилно и самонадеяно да смятам, че една изложба ще промени нагласите на хората, но ми се струва, че това е първата крачка – критична маса от хора да започнат да мислят какво ние самите можем да променим в ежедневните си малки избори по отношение на природата.

Боряна Кирилова
26.04.2024

Свързани статии