В селцето не останаха никакви мъже. Войната ли ги изсмука, на гурбет ли заминаха, това вече никой не помнеше. То нямаше и кой да помни. На пейките пред къщите привечер пролазваха едва десетина бабки, черни и сухи като коренчета, със стопени пазви, с къртичи очи. И двама-трима старчока димяха с цигарките, колкото ей така, бадева, да окадят залеза.
Това беше.
А, да, и свещеникът. Той отговаряше за няколко села, вясваше се в това село през неделя. Бабките се струпваха като козички в църквата да го чакат, той пристигаше с двуколката, червен като цвекло от честото бозаене на червено вино, хвърляше на катъра стиска сено, без да му извади гема от устата, влиташе в църквата, развял полите на избелялото си расо, в движение си нагласяше епитрахила. Старата попадия, жената на предишния свещеник, също беше тук, тя продаваше свещите, помагаше в службата. В лицето приличаше удивително на света Петка и жените я тачеха.
Свещеникът бързаше. Накрая раздаваше комката, уговаряше с някои от жените кога да правят опело на гробищата и хукваше към съседното село. Камбаната отдавна не я биеха, защото нямаше кой да се катери по стъпалата на камбанарията, висока дървена кула, посивяла като камък от годините.
Но есента свещеникът доведе със себе си един човек. Нисичък такъв, с брада, сгърбен, беззъб, все надолу гледаше и май не беше съвсем с всичкия си. Помоли старата попадия да го вземе при себе си на квартира, той щял да плаща наема и тя се съгласи, кой бяга от някой лев отгоре. Каза ѝ, че много е препатил, бил в плен и там изтърпял какви ли не ужаси.
Човекът прие задълженията си твърде присърце. Чакаше идването на свещеника прав като войник пред кулата, целуваше му ръка и сетне се качваше горе. Гласът на камбаната се носеше в котловината от край до край и сякаш правеше цветовете на есенната шума по дърветата по-ярки, а къщурките също сякаш поемаха дъх и гърдите им се бялваха.
Жените започнаха да му викат Звънаря. Те така и не научиха името му.
В събота пристигаше една бричка, която караше провизии. Старчоците се наговаряха, правеха съюз на джебовете си и си купуваха няколко шишета ракия. В началото канеха и Звънаря, но той, верен на навика си, стърчеше на метри от хората и гледаше някъде в далечното небе.
От време на време в селото пристигаше по някой закован ковчег. Жените отдавна бяха изплакали плачовете си, но звънарят си беше на мястото, той биеше бавно, тържествено и печално камбаната и нейният звън подобаващо изпращаше войнишката душа по баира на стръмното гробище.
Една неделя, свещеникът тъкмо беше пристигнал, Звънарят го пресрещна и тревожно започна да му говори нещо. Не му се разбираше особено, но накрая свещеникът разбра – камбаната се пукнала и още дълго няма да изкара. Той разпери ръце, нямаше какво да се направи, и му каза да я бие, докогато може.
Сетне, на по-следващата неделя, свещеникът не дойде. Чу се, че получил апоплектичен удар, сигурно по причина на честото бозаене на червено вино.
Старата попадия обаче не изгони Звънаря, след като вече нямаше кой да му плаща наема. Тя беше свикнала с него, а и той ѝ вършеше дребни неща из двора. Някъде тогава млъкна и камбаната, беше се разполовила надве. Но странно, в неделята Звънарят пак се качваше горе на камбанарията и люлееше въжето, беше го откачил от езика на камбаната и го беше вързал за една от гредите, и силуетът му, гледан отдолу, от земята, и извършващ същите движения, сякаш бие камбаната, успокояваше бабичките и ги караше да си мислят, че всичко е както преди и някоя дори тръскаше глава, гаче пак чува камбанния звън.
А старата попадия, като го видеше там горе, на камбанарията, да люшка въжето, дръпваше забрадката си към челото, изглаждаше полите на роклята си и се прекръстваше.
