0
1574

Земният рай с червените линии

.

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах те нямат край!

Химнът

Този път ще е сериозно май – всички червени линии са преминати!

Фейсбук статус

Мисля си – след като видях демонстрациите на 22 юни 2022 г., а и след гласувания вот на недоверие на правителството на Кирил Петков, че изглежда е време да променим думите в химна на Република България: вместо „твойта хубост, твойта прелест, ах те нямат край“ да сложим „твоите червени линии, ах те нямат край“. Защото тия червени линии така са прорязали Родината, че цялата е сякаш овързана с червена панделка. Антагонизми всякакви и навсякъде: съединението вярно, че прави силата, ама мантрата за малка и слаба България, от която нищо не зависи, вероятно идва и от тук – ние никога, ама наистина никога не сме били съединени. Все се делим, все се цепим, все се дамгосваме: българско – разглобено. Едно разпръснато лего, на което никоя с никоя част ни си пасва, ни се нагажда. И си остава легото все разпръснато…

Голямата битка с мафията – ГЕРБ, ДПС, Възраждане, ИТН, тепърва започва (фейсбук статус)

На хиляди линии. Най-пробутвана е престъпната линия, линията за мафията. Като с възгласа „Мафия!“ се „възнаграждават“ и двете страни. Особено вресливо тя се вряза в публиката, когато итънъто напуснаха правителството. Тогава и едните, и другите заявиха желание да си върнат държавата. Само че разбирането за държава се сблъска фронтално: за доскорошната опозиция, внезапно и за самата нея превърнала се в мнозинство, то означава да се спаси досегашната държава от разрухата, на която я подлагат с действията си опонентите им. При последните пък тъкмо това е условието sine qua non: държавата е заграбена и ненормално функционираща, следователно за да стане нормална, моделът от преди трябва да бъде разрушен: „дори само страхът от „разплитането на чорапа“ обедини целия „отбор“ на задкулисните и политическите им проекции и го хвърли в боя срещу това неорганизирано, бавно, допускащо грешки и трудно балансиращо правителство“, тегли чертата Илиян Василев. Червена линия: държавата трябва да се спаси, каквато е – първите; държавата трябва да се унищожи, каквато е – вторите. И няма как да има съгласие с тия напълно противоположни цели…

Те всички са грозни. Много грозни (фейсбук статус)

Ей я, естетическата червена линия – умните и красивите против тъпите и грозните. Изразен е антагонизмът и в един още по-радикален статус: „100 метра разстояние, 100 000 години еволюционна разлика!“. Георги Господинов си нямаше навремето работа, че да го измисли изречението: „Протестиращият човек е красив“. Разбира се, днес, ако погледнем политическите реалии, протестиращи са тъкмо грозните, докато красивите са демонстриращи: протестът е винаги против властта, когато е за властта – може да бъде демонстрация, може да бъде манифестация, може и митинг да бъде, пък ако щете и парад, но няма как да бъде протест. Ако се поровим по-дълбоко, ще открием източника за умните и красивите във великото стихотворение на Збигнев Херберт „Силата на вкуса“, превърнало се в символ на 90-те, където има и такива строфи: „но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус // Да на вкус / в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест“. Социалните мрежи изобилстват със снимки на наистина не особено лицеприятно изглеждащи хора – дебели, с анцузи, мургави, напомпани мъже със стероиди, жени със силикон – мила родна картинка, както казвахме някога. Или пък Kleta Majka Balgariq, както стана шикозно напоследък (за жалост, церберите от Фейсбук изтриха майтапчиите). Всички те почти са вкарани в зоната на нечовешкото/античовешкото, което обаче значи, че с тях никакъв диалог не е възможен, никакъв разговор няма покритие – какво да си кажеш с тези нечленоразделници, дето няма и да те разберат?! Най-дебелата червена линия…

Те бяха дошли тук за малко да им покажат на „тея софиянци“ какво могат, и спокойно се оттегляха при своите си селски бунища с планини от пластмаса (фейсбук статус)

Териториалната линия – столица-провинция, град-село. Цитиран е и певецът на българското село, писателят Елин Пелин, разказът „Кал“: „Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има…“ Обидното „селянин“ продължава да се чува из градския транспорт, което е странно: в по-голямата част от своята история българите са селски народ („всички сме от село“, както гласи едно популярно генеалогично прозрение), едва в годините на Възраждането малките градчета (малки обаче, почти села) вземат в ръцете си общественото ни развитие. Че то и мадоните ни – все селянки: Христо Станчев, Иван Милев, Васил Стоилов, Владимир Димитров-Майстора, Стоян Венев, Димитър Казаков-Нерон… В „Метрополис“ („Изток-Запад“, 2022) британецът Бен Уилсън изтъква като основна характеристика на градовете тяхната отвореност, възможността да напреднеш индивидуално, анонимността – все неща, различни от живота на село. Йордан Радичков непрекъснато изтъква в интервютата си как в родната му Калиманица всички се познавали и се поздравявали, докато в София – мъртвило, всеки заключен в себе си. България може да се брои пространствено за единна държава, но времево населението ѝ живее в различни епохи – от предмодерност и пред-предмодерност до постмодерност и пост-постмодерност. На 22 юни 2022 г. това пролича болезнено…  

Много още червени линия могат да се теглят: млади-стари, свободни-роби, пришълци (харвардци)-тукашни (итенейци)… И никакъв Лобачевски – препускат си червените линии по собствена траектория и никъде не се пресичат, всяка сама за себе си. Ето доказателства: първото дава доц. Стойчо Стойчев, политологът, който даже си го е номерирал убеждението: „Те („те“ са подкрепящите правителството) искат АПАРТЕЙД, защото: 1. Тези хора са убедени, че са елит. 2. Тези хора са убедени, че са носители на нормалността. 3. За тези хора само тяхното управление е нормално и трябва да остане, иначе отиваме в ненормалността“. Второто мнение е на проф. Евгений Дайнов, и той политолог, дълбокомислен/о: „Мдааа… Тия страхливци все пак ни обявиха война. Ще трябва издръжливост и неотстъпчивост. Никакви договорки. Челен сблъсък. Който мигне пръв“. Разчекната история, грам шанс за помирение…

А май трябва. Трябва да качим на кантара на съгласието не само грамове, но и килограми, че и цели тонове. И не просто трябва, а се налага, насъщно се налага. Защото днешната ситуация зловещо напомня на два периода в българската история през ХХ век, бременни с разруха: по червените си линии напомня на кървавата гражданска война, разразила се през 20-те години; по политическо-партийно-институционалната си парализа прилича на годините преди преврата от 19 май 1934 г. Слава богу, тази насъщност се осъзнава от някои вече – може би защото човекът, прозрял я, се занимава с история. Георги Ангелов, журналист, водещ предаването „История.BG“: „В това пространство сме заедно, повече или по-малко съмишленици. Споделяме, обменяме идеи и това е хубаво. Но се самозатваряме, самочетем. Като изключим троловете и умишлените атаки, всъщност не общуваме с онези, които мислят по различен начин. А нашата сила не е просто в разграничаването – тя е преди всичко в способността ни да убеждаваме аргументирано. Знам, това е бавен, сложен и понякога изнервящ процес. До изборите ще отдам усилията си на разговори с хора, които бих искал да възприемам не като врагове, а като потенциални съратници. Нека сме различни, но нека уточним ценностите, зад които заставаме и намерим общата основа. Не съм идеалист, има и такива, с които диалогът е невъзможен. Но не пречи да опитаме, защото изборите идват със страшна сила…“

Струва си да го послушаме. Защото инак страшната сила ще се стовари върху нас…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПриродата на миналото
Следваща статияНакъде след Петков?