През 1946 г., веднага след края на Втората световна война, на конгрес в Женева, събрал най-големите интелектуалци на онова трагично време, Карл Ясперс изнася доклад, озаглавен „За европейския дух”. Рефлектирайки с тревога върху перспективите пред Стария континент, лежащ в руини, големият християнски философ предупреждава, че след гигантския катаклизъм, променил из основи съотношението на световните сили, Европа е станала вече малка – от център на света тя се превръща в междинно пространство сред извъневропейски велики сили, срещу които не може да удържи политически. Ситуацията на това своеобразно „смаляване” на родилната територия на уникалната мондиална цивилизация на Новото време, притисната от новите световни суперсили – Съединените Щати на Запад и Съветска Русия на Изток – кара Ясперс да направи една аналогия, която има библейски корени. Европа – казва Ясперс – е заприличала след 1945 г. на Израил от епохата на пророците, притиснат между регенериралото своята древна мощ Египетско царство и агресивно изгряващата хищна месопотамска империя на Асирия. Давидовото царство на Божия народ, на онези, които са били призвани да бъдат „народ от свещеници” за „езиците земни”, агонизира между тези два колоса, съчетавайки по причудлив начин един държавно-политически декаданс, обществена умора и национална дезинтеграция с духовен кипеж в дълбочините. Нека припомним отново – това е тъкмо епохата на големите пророци в Израиля, която ще се увенчае с гръмовития глас на Исайя, Иеремия и Иезекиил.
Независимо от проблематичността на историческата валидност на тази Ясперсова аналогия (все пак Европа не бе поразена от комунистическия мастодонт от Изток, което през 1946 г. все още е съвсем реална заплаха, нито се превърна в отвъдокеански анклав на Америка), визията за крехката, политически уязвима и сякаш тъкмо затова духовна „срединна земя”, притисната между земите на (полярните, но еднакво корполентни) сили е удивително дълбока. „Срединната земя” изглежда е дори някакъв особен исторически инвариант – периодично въплъщение на библейската парадигма на Израил между Египет и Асирия (Вавилон). Нека си дадем сметка, че феноменът на „срединната земя” се е реализирал поне няколко пъти в по-новата история в рамките на самия европейски континент и всеки път тази „срединна земя” е била страната на градовете, на домашните общности, срещу страните на територията – на масивното пространство; страната на изкусността и майсторството срещу страните на суровините и крупната маса; страната на разумното и артистичното (дори когато е духовно-верово) срещу страните на технологичното и идеократичното. И ако страните на полярните Запад и Изток – типологичните „Египет” и „Вавилон” – неизменно извикват у историческия си съзерцател чувство на възхищение, лесно преминаващо в потрес, гледат се в регистъра на исторически „възвишеното”, което закономерно върви заедно със страха и дори ужаса, то „срединната земя” – този типологично-инвариантен в историята „Израил” – неизменно предизвиква едно чувство, в което съжалението към политическата слабост не отменя дълбоката и светла симпатия. Това е дори симпатия от съжаление и съжаление от симпатия. Има нещо крехко, човешко и прекрасно в „срединната земя”, която обикновено е слаба, защото е твърде зряла (в противовес на инвариантните „Египет” и „Вавилон”, които са силни, тъкмо доколкото са незрели, ако не дори инфантилни).
В Европа такава „срединна земя”, такъв залязващ „Израил” представлява от края на XVIII до средата на XIX в. онази Германия, в която вече изтлява, престанала да бъде ядрото на християнския Запад, „Свещената Римска империя” на Средните векове. В този период това все още въобще не е нито единна, нито дори напълно „германска” Германия. Тя е един свят, заемащ средината на Стария континент и превърнал се направо казано в метонимия на въпросната континентална „старост”, представляващ пъстра мозайка от старо-благороднически „княжества”, обикновено с почти „домашни” размери, на юг-югозапад съхраняващи един верово-поизветрял, но трогателен рококо-католицизъм, на север-североизток пронизан от пиетистки благопристоен морализъм, но всичките – и католическите и протестантските – пълни с културна изтънченост, с меценатски ентусиазъм, с музикален слух и изящество. Това е все още неразделилата се на Пруска „Германия” и католическа „Австро-Унгария” Свещена Римска империя, носталгично пътуваща към фундамента на западния латинизъм – към Италия, но и с охота даваща прибежище на опасните „пророци” на Просвещението от Запад, които тук се радват дори на много по-голяма търпимост, въпреки радикалистичните си и безбожни възгледи. Това е „Германия” на Гьоте, на Бах и Моцарт, на романтизма, притисната между Франция, която от 1789 г. нататък е вече Франция на „народа” (people) – на този едър идеократски конструкт, на който е съдено да изгради цяла „империя” в политическата мисъл и практика и Русия на самодържавието. Именно Франция и Русия са в онзи период „Египет” и „Вавилон”, обградили от Запад и Изток дезинтегриралата се и отслабваща средновековна „Палестина”. Те са страни на „територията” (Франция е първата европейска страна, постигнала пълното политическо единство на държавата-нация; Русия е направо казано „територия” – тя е силата на чистия обем, на чистото пространство). Те са страни на „масата”, на масивните конструкции – и в политическото и в идеологическото: Франция, както казах, конструира „народа”, а с Наполеон започва да „изнася” сгъстилата се в всепомитаща маса „Революция”. На другия полюс стои и от него противодейства Русия – срещу „масата” на „народа”, настъпва „масата” на „царството”, срещу държавата l’État настъпва стисканата в шепата на един господар „держава”. Между тях слушат Гьоте и Моцарт княжествата-домове, принц-епископствата и „свободните бургове” на една анахронична и индивидуализирана бивша империя. В тази епоха „Египет” на фараоните самодържци е на Изток от „Палестина”, а „Асирия” на националните гвардейци на Запад от нея.
От втората половина на XIX в. „срединната земя” се измества в самото сърце на тази стара Германия и се олицетворява вече от онова, което се нарича до своя край през 1918 г. „Дунавска монархия” или „Австро-Унгария”, но което по същество представлява една пъстра „симфония” от народи, чийто крепеж е колкото универсалния и все по-великодушен немски католицизъм, толкова и една дълга обща, „домашна” история, смесила аристократични фамилия от германски (австрийски) унгарски и западнославянски произход и олицетворяваща се към своя край от престарелия Хабсбург Франц-Йосиф. Тази „срединна земя” показва удивителна гостоприемност в своя „дом”. Известно е, че престолонаследникът на Дунавската монархия, убитият в Сараево Франц-Фердинанд се е намирал в този западнобалкански и ориенталски град, за да доведе до изпълнение идеята т. нар. „дуалистична монархия” окончателно да бъде трансформирана в „триалистична” и така да даде еднаква тежест както на немския и на унгарския, така и на западнославянския елемент в себе си. Австро-Унгария в края на XIX в. е страната, която съвсем органично има не една, а наистина три столици. Една немска – Виена, една унгарска – Будапеща и една чешка – Прага. И все пак и трите са Хабсбургски, и трите са Хабсбургски барок. Уморена бюрокрация и културен ларж – това е удивителният синтез на тази нова „срединна земя”, притисната този път от „Асирия” на Пруската Вилхелмова Германия и „Египет” на славянофилска Русия. Защото за разлика от Виена, Берлин е центърът на една Германия на технологията, на една Германия на машината не само в буквалния смисъл (индустриалният скок на тази страна започва именно тогава), но и в преносния – както армията, така и администрацията на новата „Асирия” работят именно като „машина”. А технологичния дух опосредствано определя дори най-отдалечените от технологията сфери. Стефан Цвайг свидетелства, че пристигайки в Берлин от Виена той е бил буквално зашеметен от трескавите обороти, с които „работи” културата в северната столица, превърнала се и в център на всякакви авангардизми (авангардизмът е „технологичен”, романтизмът – „органологичен”). На политическия „ларж” на Дунавската монархия „симфонизираща” с немския и унгарския, и славянския и североиталийския елемент, противостои агресивния национализъм на Вилхелмова Германия. От двете страни на тази „срединна земя”, Германия и Русия простират своите „месианистични пипала”. Те мислят в масивни обеми, те са страни на „масата”, на крупния идеократичен проект. Така, ако Германия започва още оттогава стъпките към „аншлуса” на тези нестопанисани от държавната й технология земи, то от другата страна Русия чрез проекта за „панславизма” се опитва да плени душите на чешките, галицийските, хърватските поданици на Хабсбурга, да ги изведе от „симфонията” на Виена и да ги включва в монодията на единната панславянска „держава” на императора.
За последен път следи от тази „срединна земя” в рамките на европейския континент се забелязват в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в., когато подир краха на Пражката пролет Хавел и Кундера горещо спорят за особената съдба на „Централна Европа”, привличайки в дискусията си полски и унгарски интелектуалци – една Централна Европа, която въпреки окупацията си от Съветска Русия, според тях удържа специфичната си „душа”, сякаш напълно извадена у по-източните сателити на комунистическата империя и същевременно неразбрана и загърбена от егоистично изоставилия я германо-романски Запад. Рефлексии, резултирали накрая в един политико-стопански опит (след 1989 г.) за създаване на т. нар. „Пентагонална група” страни и долавящи се като ехо в нито десните, нито леви политически речи на (вече президента) Хавел и на евроскептицизма на Вацлав Клаус.
Дали обаче Карл Ясперс е прав и след 1945 г. ? Европа като цяло е един късен „Израил” между Египет и Вавилон на отвъдевропейските суперсили – въпрос, колкото тревожен, толкова и труден за отговаряне в този кратък текст.
