Идриз Амети от групата Blla Blla Blla, един от най-харизматичните фронтмени в рокендрола на Балканите, пристига в София с новия си солов проект Toka Shitet – „асиметрични“ песни за нашите времена за глас и шаркия (албански саз)
Преди около десетина години написах един текст със заглавие „Когато порасна, ще стана Идриз“. И все още стоя зад думите си. Малко са хората – независимо дали на световната рокендрол сцена, или на тукашната – които са истинско вдъхновение всякога, когато подхванете разговор с тях. Преди около двайсет години (тогава аз бях прекалено млад, а Идриз – на възраст малко по-млад, отколкото съм аз сега) направих грешката да го нарека „легенда“, а той възрази с типичната си самоирония, че може би групата му Blla Blla Blla е легендарна в Косово, Албания и Македония, но „за да станем легенди, първо трябва да умрем“.
„Джаджи“ („чичо“ на албански), както го наричат приятелите му в Скопие, е от онези творци, за които е по-скоро правило, отколкото изключение винаги да изненадват дори дългогодишните си почитателите, успели да разгадаят определени кодове и траектории в изуството им. Blla Blla Blla, първата албаноезична рокендрол и пост-пънк група (активна с определени затишия от 90-те до днес), е достатъчно красноречив пример за нещо единствено по рода си в света – във вените ѝ „тече кръвта“ и на Dead Kennedys, и на Иги Поп, и на Александър Баланеску, а формата ѝ често е асиметричен суфи-транс, в който понякога спираловидно, друг път последователно се развиват различни инструментални мотиви в дълга подготовка за запяването, което пък от своя страна често е минималистична мантра, започваща в самия край на… 15-минутно произведение. Макар звуково и донякъде жанрово новият проект на Идриз Toka Shitet („Земя за продан“) да се отличава от Blla Blla Blla, тази „асиметричност“ е запазена, а това, в което отива още по-далеч, отколкото с Blla Blla Blla, е лекотата да подрежда логично мотив след мотив в рамките на някоя по-дълга песен, като едновременно с това оставя слушателя в неведение какво следва: като разговор със събеседник, с когото се познавате много добре, но чиито следващи думи сякаш винаги изненадват.
Преди десетилетие, малко преди втория концерт на Blla Blla Blla у нас, Идриз ми посвири малко на шаркия в домашното си студио в квартала „Гьорче Петров“ в Скопие и сподели, че мечтата му е да направи проект с два женски и два мъжки гласа от Дервент и електрифицирана шаркия – „да посветотатствам с фолклора, на корените да им дам малко ГМО“ – каза с вдъхновен тон и само след секунди съмнение допълни: „Но се плаша, че няма да намеря хора и в крайна сметка може да се наложи сам да го правя“… Така и става и няколко години по-късно, в ковидни времена, се ражда соловият проект Toka Shitet (чуйте 13-минутната песен „Стой си в къщи“, един от силните документи за епохата и за начина на работа през 2020–2021 г., б.а.). Относно жанра – веднъж условно го нарекох „илирски транс фолк’н’рол (с елементи на Джон Ленън и пънк)“ и Идриз през смях каза „Добре“.
Откъде идва името „Земя за продан“?
Защо Toka Shitet?… Това ми е останало още от детството. Баща ми пътуваше всеки ден от Скопие до Прищина – там работеше – и понякога ме взимаше със себе си. И оттогава ми е останал този спомен за табелите – по целия път от Скопие до Прищина: табели, на които пишеше Toka Shitet („Земята се продава“). Беше през 70-те и 80-те. Останало ми е в подсъзнанието като интересно словосъчетание на първо място, а и кореспондира с всичко онова, което днес става по света – поставям го в контекста на това, че „Планетата Земя се продава“, не просто моята или твоята, или нечия друга земя… Всичко днес се продава. Като същевременно все пак са се запазили фундаментални неща, които не се продават, и ние знаем, кои са те – любов, здраве и т.н.
Общото между Blla Blla Blla и Toka Shitet сякаш е „асиметрията“ на песните, която е твоя запазена марка. Така ли е и за теб?
Обичам двата си проекта по различен начин, но да – все още го правя. Чак след като завърша, си давам сметка, че е така. Не подхождам концептуално – не гледам дадена песен да прилича на нещо, което съм правил преди, а по-скоро песните приличат на мен самия. Явно е „запазена марка“, не знам… Винаги и до ден днешен правя нещата така, както ги чувствам. В даден момент ми се свири соло, после ми се пее, след това идва момент, когато двете неща вървят заедно. Но като запишеш и прослушаш всичко това, накрая излизат едни прилично дълги песни. И обикновено са инструментални с малко глас и текст накрая. Други започват с пеене. Обичам да давам простор и на свиренето, и на пеенето – според това как се чувствам в момента. После си казвам, че трябва малко да посъкратя и адаптирам резултата, защото песента е излязла много дълга, ама… не иде някак си. Най-добрите версии на песните ми са тези, които са най-близки до момента, в който съм ги измислил. Може би така не е много радиофонично, „радиофрендли“, както се казва, но на мен ми е „френдли“ – кой каквото иска да казва. Имам песни от по 10, 13, 15 минути… Така съм ги усетил, така ги свиря. Текстът понякога се състои от много кратки фрази, друг път е по-дълъг и сложен. Всичко може да се съкрати – имам песни, във всяка от които се съдържат по пет различни песни, но не е това целта.
Навремето музикантите от австралийското трио The Necks, които имат склонност да създават 50–60-минутни пиеси, ми казаха, че колкото по-дълго е едно произведение и колкото по-бавно се навлиза в него, толкова повече имаш възможност да го усетиш, да прекараш време в нещо, което ти е приятно…
Може би е така, да. А може би и самата музика ти казва: „Остани тук, тук си свой, тук си най-добър, посвири си…, ето тук можеш да започнеш да пееш“… Някой ти го казва това. Кой е този някой, все още не знам, но чувствам, че така е правилно. И по този начин се получава най-добре всъщност: когато артистите правят нещата така, както най-добре умеят – без калкулации и съобразяване с това какво иска публиката. Но знаеш какви са времената – за да останеш на сцената колкото се може по-дълго, трябва да се адаптираш към индустрията и да направиш някои компромиси, които на мен не ми допадат и ги избягвам.
Едно от най-вдъхновяващите неща в музиката ти е, че без да е някакъв авангард, тя не е непредвидима – не може човек да предугади къде ще завърши на сутринта това, което е започнало по определен начин в предишната вечер.
Да, но все по-малко е публиката, която обича неочакваното. Днешните младежи са различни – искат моментално да го разгадаят, да е много мелодично… Не я разбирам тяхната музика, но схващам, че живеят в ново време и тази музика отговаря на днешния ден. Който иска да ги впечатли, трябва да се адаптира.
Тоест съществува вратичка и за трап-версия на Toka Shitet?
Не, не, не, не… Но като гледам как имам все по-малко случаи да свиря музиката на Toka Shitet напоследък, може би трябва да размисля, хахаха…
А защо свириш по-рядко, след като все пак сам е по-лесно, отколкото с група?
Да, ама все пак ми се свири за хора, не сам в къщи. Дори понякога правя обиколки из различни барове в Скопие и договарям да свиря ей така, безплатно – на турне в различни части на моя роден град. Същото смятам да пробвам и в Прищина, понеже е близко. Тая потребност да кажа онова, което имам да казвам, я задоволявам по тоя начин. После се смирявам за месец-два, ама след това, ако никой не ме викне, пак ме спохожда същата необходимост и тръгвам да договарям такива градски турнета. В Скопие и Прищина е възможно, в Тетово е по-трудно, защото няма толкова подходящи заведения за музика. Купих си кола и мога да отида и в Албания, въпреки че в последните години е малко сложно – там сега електронната музика е на преден план и не знам дали би имало интерес за проект като моя.
Как така твоята музика се появи в каталога на издателска къща като PMG Jazz? С уговорката, че макар Toka Shitet да е единственият неджазов проект сред над 50 издания за седем години съществуване на лейбъла, все пак… има някаква духовна, ако не жанрова близост (поне през това, което бихме нарекли „балкански блус“).
Да, няма в каква жанрова категория да го поставиш този прект, той си е сам по себе си… Те ми се обадиха. Предложиха ми да организират концерт, да го запишат и да го издадат. Как да откажеш на такова предложение? Свириш това, което искаш да свириш, и някой ти създава идеалните условия да запишеш музиката си и да имаш първо издание… А вече с господин Владан Дробицки записваме и втори албум на Toka Shitet, който искам да издадем и на физически носител, въпреки че не знам кой днес купува физически издания. Във всеки случай, решил съм да го направя, въпреки че живеем на Балканите, и то в най-тъмната част на Балканите. Не се предавам – и физическо издание ще имам, и ще пътувам, и ще продължавам да свиря… Жалко е само за сцената – друго щеше да е, ако имаше повече комуникация между градовете – София, Прищина, Тирана, Скопие, Белград и т.н.
Как шаркията стана част от живота ти и как фолклорните музиканти гледат на музиката на Toka Shitet?
Шаркията е тукашен народен инструмент – от Албания, Македония, Косово, Босна и Херцеговина, чак до Хърватия. Мен обаче най-много ме интересува косовският стил. Цялата история на Косово е изпята история. Няма книги, които да разказват какво е било в Косово преди сто години – всичко е в песните, изсвирено на шаркия и на чифтелия (по-малкия вариант на инструмента): хората от махалата се събират и свирят… И песните са по половин час, час, дори два часа: storytelling с шаркия и чифтелия. Много от тази музика в наши времена е записана на касети и аз съм я слушал. Не мога да свиря и да пея като тях, защото за това трябва много опит, трябва да го живееш… да си в този кръг. Малко е късно за мен, но взимам корена и го прекарвам през това, което аз знам, през моя си опит. Аз също разказвам истории – не са толкова дълги, от нашето време са, не са исторически… Има, разбира се, общи теми – любовта е присъствала и в миналото, има я и днес в моите песни… И правейки го по моя си начин, добавям колкото си искаш рокендрол, колкото си искаш пънк, особено пънк… Като ме слушат старите майстори, първо им е малко чудно, после идва съмнението – не го ли разсипвам и осквернявам фолклора… И накрая все пак го приемат, защото е интересно, че някой прави нещо ново в тяхната традиция. Продължава да им е чудно, понеже съм единственият, който го прави, но някак си им става и приятно… А аз им казвам, че се пробвам да направя нещо и че ми доставя удоволствие, без значение дали ще постигна нещо с него. Майсторът, който е правил инструмента ми (в традицията тези музикални разказвачи се наричат „шахири“), ме гледа и с възхита, но и със съмнение и често ме пита: „Добре де, а ти как мислиш да просъществуваш по тези земи с тая музика? Кой те вика въобще да свириш?“… Но аз го правя предимно за удоволствие. Имам и в Косово, и в Албания съмишленици, които ме викат да свиря поне веднъж годишно. Плюс малките безплатни турнета, които правя за лично удоволствие – и това е. Кеф.
Когато се запознахме преди 20 години, те попитах с каква мисъл се събуждаш сутрин и ти ми отговори нещо доста песимистично – „с мъсълта за нищо, не си и помислям за музика“. Днес, ако ти задам същия въпрос, как би отговорил?
Първо, когато се разбудя сутрин, се радвам, че съм буден. Второто нещо, за което помислям, е семейството. И третото е музиката. Тези двете неща – семейството и музиката – винаги са вървели заедно при мен. Бих казал, че е чудесно, че още свиря. Ето, преди 20 години съм ти казал нещо и след 20 години отново съм тук с инструмента, и ти казвам, че все още свиря. И ходя по концерти. Това ме прави много щастлив. Стоя изправен на собствените си крака. I’m Still Standing, както би казал навремето някой готин тип… Това ме радва много, безценно е. Мисля как да създам още музика – за себе си и за идните поколения, независимо дали би им се харесала, или не.
Toka Shitet ще излезе на сцената на клуб *Mixtape 5* (бул. „България“ 1, подлез „Галерия“) като специален гост на концерта на малийския блус китарист Вийо Фарка Туре, организиран от „Аларма Пънк Джаз“ в петък вечер (6 юни 2025). Вратите ще отворят в 20 часа, началният час за Toka Shitet е 21.20, а за Вийо Фарка Туре – 22. Билети за събитието има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay в цялата страна.
