0
2046

Зид

Говореше се, че той бил последната отломка от старите владелци на тези земи. Кой го беше казал, кога го беше казал, това не беше известно, а не беше май и толкова важно. Защото какво да се лъжем, много трудно някой би могъл да съзре каквото и да е величие, пък дори само и ехото на величие, във вида на този човек. Той по-скоро приличаше на – звучи грубо, но така беше – на цървул, първо разкиснат, а после забравен под сайванта и станал на кокал от студовете цървул…

Боже опази!

Нямаше зъби и бузите му бяха хлътнали, старото му кожухче, което не сваляше ни денем, ни нощем, бе заприличало на кучешка постелка. Може би само погледът… понякога наистина човекът гледаше някак нависоко, над всичко, макар очите му да бяха твърде избелели. А за да гледаш така, нависоко, над всичко, трябва очите ти да блестят, да горят, няма какво да се лъжем.

Все пак имаше още едно доказателство освен шепота на мълвата. В двора на къщата му, проста едноетажна къщичка, многократно варосвана и станала чак синя от варосването, ей така, по средата на двора стоеше един зид. Той явно беше остатък от нещо по-голямо, може би от истинска кула, но и така, само като остатък от нещо, зидът изглеждаше достатъчно внушителен. На ширина беше близо метър, а на дължина – десет метра. На височина стигаше над човешки бой. Зидарията беше майсторска, като плетка, големите камъни бяха легнали един до друг и един върху друг без спойка, релефът на единия камък вървеше по релефа на другия, а той – на следващия, бяха заглавени во веки веков един в друг, бяха, малко е да се каже, непоклатими. Дори само мисълта, че може би този човек като млад сам беше зидал камъните, сам ги беше носил и полагал един върху друг, дори само мисълта за това беше страшна, защото какви трябва да са били тогава ръцете на зидаря, и гърбът му, и кръстът му. Сега не беше така, сега всичко беше потънало в кладенеца на времето. И бяха останали само две хлътнали бузи.

Човекът често изнасяше пред зида един разскрибуцан стол, стегнат долу на кръст през четирите крака с тел, сядаше на него и се печеше на слънчицето. И помляскваше с хлътналите си бузи, сякаш разказваше някакви стари неща на невидими слушатели.

Но макар в неговото дворче животът да беше замрял и кръговратът му да личеше само по цъфтежа и разлистването на няколкото плодни дървета и после по нападалите по земята плодове и по окапването на листата, наоколо не беше тъй. Намери се един богат човек, който на бърза ръка изкупи съседните парцели и започна голям строеж. Първо бяха багерите и камионите, после бетоновозите. Един ден богаташът, заобиколен от три яки момчета с неподвижни погледи, влезе при човека с хлътналите бузи и с кожухчето на гърба. Разговорът беше кратък и спокоен. Скоро багерите влязоха и в този двор и изгребаха като на шега малката къщичка. Зида не пипнаха, оставиха го, както си беше.

Вдигнаха новата сграда за по-малко от половин година. Мрамор, стомана и стъкло. Подземен гараж. Меден покрив и медни улуци. Кована врата, която се отваряше сама. Накрая дойдоха озеленители и терасираха огромния двор. Посадиха кипариси, хвойна и някакви странни дръвчета с винени листа. Направиха, както си му е редът, и алпинеум. Алпинеумът беше залепен до стария зид или ако искаме да бъдем съвсем точни, озеленителите сръчно вградиха стария зид в алпинеума.

Не беше забравен и обитателят на едноетажната, изгребана от багерите къщица. И на него му бяха намерили длъжност. И длъжността му носеше хубавото старинно име „вратар”. Бяха го облекли прилично, дори и зъбни протези май му бяха направили, защото бузите му сега изглеждаха съвсем по човешки.

Неговата работа беше доста отговорна. Пред къщата, на улицата, вляво от кованата врата, беше контейнерът за смет. Той беше чисто нов, не като очуканите си събратя нагоре и надолу по същата тази улица. Бяха сковали специален сандък за контейнера, от черни, импрегнирани със специален лак дъски и с вратичка, която се заключваше. Вратарят трябваше да отключва вратичката на сандъка, когато дойдеше боклуджийският камион, а после да прибира пак контейнера в сандъка и да заключва вратичката. Отгоре на сандъка за красота бяха поставили кашпи с увивни растения и вратарят се грижеше и за тях, поливаше ги, когато времето се засушеше, чистеше изсъхналите клонки.

Може да се каже, че добре се справяше със задълженията си, направо отлично, сандъкът и контейнерът блестяха от чистота.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТихата хуманитарна революция
Следваща статияТръмп направи Америка за посмешище