„Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, режисьор Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев, в ролите Свежен Младенов, Йордан Ръсин, Георги Златарев, Боян Младенов, Георги Власев, Навид Афзали, Габриел Петков, Калоян Бочев, Васил Витанов, Театър „Възраждане“, премиера на 8 октомври 2022 г.
Признавам, че нямам сантимент към „Зимна приказка“. Намирам пиесата за несравнима с големите драматургични текстове на Шекспир. Струва ми се схематична, антропологически ненюансирана, плакатно морализаторстваща и поради това скучна. Лилия Абаджиева очевидно не мисли така.
За нея пиесата е магична и мистична, изследваща човека през темата за покаянието и прошката. Тя не се смущава от табличното разграничаване на добро и зло. Ползва го като инструмент за възвеждането към етически идеал и идеалистично поведение, способно да носи етическа отговорност за битието и да се противопоставя срещу „новата религия“ на меркантилния прагматизъм.
„Зимна приказка“ я привлича с конструираната в нея гранична ситуация, „където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики“. Ситуация така гранична, че „животът и смъртта, реалното и въображаемото, божественото и демоничното престават да бъдат схващани като противоречия“. И в която доброто преодолява злото, а разрушената хармония се възстановява. Как се внушава всичко това от сцената на театър „Възраждане“?
Ключът към постановката се вижда най-напред във впечатляващото сценографско решение. Васил Абаджиев разделя маломерната сцена чрез ажурна завеса. Върху нея се експонират идилични изображения на гори, езера, замъци, които представляват целия декор. Освен че въвежда тоналностите на спектакъла, този декор фактически удвоява обема на сценичното пространство. Зад завесата се разиграват всички моменти с приказни елементи, с което се тушира притесняващата им фантасмагоричност, без обаче да се търси компромис или прикриване на изказваното от тях.
Лилия Абаджиева чете първите три части на пиесата като антична драма, а последните две по-скоро като комедия, при което е търсено избягването на някакъв взривен преход между тях. Решението е във въвеждането на добре контролирана многопластова условност. Най-видимото ѝ проявление е, че повечето актьори играят по няколко роли, включително женските.
Поемането на женските персонажи от мъже актьори не е новост при работата на Абаджиева с текстове на Шекспир, не може да е изненада. Те са в дамски костюми, представят женски характери, но не се правят на жени. Това им дава възможност да балансират по ръба на двусмислеността, да тушират мелодраматизма и ригидността, да постигат продуктивно отстранение. Тази стилистика определя с необходимост сценичното поведение и при изпълнителите на мъжките роли.
Постигнатата висока степен на условност усложнява черно-бялата палитра на изказваното, добавя ѝ дълбочина. Това се вижда най-добре при работата на Йордан Ръсин и особено на Свежен Младенов, но то е в сила и при всички останали актьори на сцената. Целият състав е подбран прецизно с оглед на концептуалната рамка. Абаджиева включва част от първите сили на театър „Възраждане“. Заедно с това поема риска да вкара във възлови роли актьори, практически нямали професионална изява – нейни сегашни студенти. Особено чаровни са Георги Власев и Навид Авзали (в ролите на Пердита и Флоризел). Следва обаче да се каже, че всички дебютанти правят с участието си в този спектакъл убедителна заявка за силно театрално присъствие в много близкото бъдеще.
Структурираният тип условност позволява освен това внимателното преконструиране, включването на нешекспирови текстове, както и на музикални и танцови елементи от арсенала на нашето съвремие, водещи към защитаване и отчетливо артикулиране на начина, по който „Зимна приказка“ се чете от Лилия Абаджиева. Резултатът е динамичен, ведър, на места истински смешен, умен и хуманен спектакъл, сравним по качество със съвсем малко от премиерите на този сезон.
