„Струва ми се, че зимният ден предлага повече интимност между нас и света, който ни заобикаля. Като че лошото време и огромното тъжно и мрачно пространство ни тласкат повече един към друг.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.
Лондон ме изпрати с дъжд, в Ротердам колите плуваха в локви вода, в Кьолн продължаваше да вали, а в Мюнхен ме посрещна сняг. Потъналата в зимен здрач Европа ми изглеждаше по-малко лъскава, но по-близка, по-реална. Струва ми се, че зимният ден предлага повече интимност между нас и света, който ни заобикаля. Като че лошото време и огромното тъжно и мрачно пространство ни тласкат повече един към друг. Може би това иде от толкова натрапчивото чувство, което природата ни внушава – чувството за неумолима преходност на всичко, на всички.
Гарите се редуваха една след друга – ужасно подобни и ужасно безлични. Тълпите, които се качваха и слизаха, ми напомняха един смешен кондуктор от софийски трамвай: „Майчин дооом, качвайте се, граждани, качвайте се!… Гробищатааа, слизайте, граждани, слизайте!“
В купето, от лявата ми страна, един засмян италианец разказваше колко много пари могат да се спечелят с италиански сладолед в Глазгоу. Той започнал преди пет години с количка и сега бил собственик на цяла фабрика за „джелато“… Срещу мен едно момиче от най-тъжния английски град Брадфорд се опитваше да се усмихва. Тя беше съвременна Жулиета, разделена от нейния Ромео от съвременни Монтеки и Капулети, които в името на взаимната си омраза пращаха децата си на пет хиляди километра разстояние… А от дясната ми страна един високонравствен белгиец говореше колко отвратителен е станал светът и че това е причината толкова много хора да се самоубиват…
А аз ги слушах и си мислех за Маца Гешева и за нейната жажда за живот. Живот, който би се усмихнал и над италианския сладолед, и над драмата на Жулиета, и над белгийските причини за самоубийство. И ми беше невъзможно да си я представя мъртва. Не зная как е с другите, но на мен наистина ми е невъзможно да си представя изчезването на един човек.
Часове по-късно седях на нейното бюро, пипах клавишите на нейната пишеща машина и имах чувството, че вратата ще се отвори и ще се покаже добродушно усмихнатото лице и ще разсее цялата нелепа история за нейната смърт. Уви…
Със смъртта на хората, които обичаме, нещо в нас умира, нещо си отива, за да не се появи никога повече. С тяхната смърт ние умираме постепенно, остаряваме, усамотяваме. Колкото списъкът на отминалите приятели и близки е по-голям, толкова по-малко остава от нас. И горчивата мъдрост, която иде от спомените, не е никакво утешение. Защото мястото на един човек е празно. Никой не ще го запълни.
В моите представи за хората Маца Гешева беше забележително явление. Тя беше един от най-жизнените хора, които някога бях срещал. Осъдена от съдбата на ранна смърт, тя не се уплаши, не се примири, не наведе покорно глава, а с най-възхитителна мъжественост се бори да живее. Немалко наши съвременници не знаят какво да правят с живота си, смятат се за случайно развъдени човешки бактерии, дошли на планетата по неизвестните капризи на природата, смятат се за неканени гости на света. Недоумението, безсмислицата и страхът ги тласкат извън него. Толкова много хора панически бягат от себе си и от живота си, като че някой насила ги е довел на този свят. И толкова малко са ония, които могат да превърнат убийственото време на очакване на своя край във време на втори живот. Толкова лесно е да вдигнеш ръце и да кажеш: „Свърши се!“
Маца Гешева беше от тия, които смятат живота за най-висша привилегия и света – за свой свят. Между нея и този свят имаше дълбока родствена връзка, която дори най-страшната болест не можа да прекъсне. Тя работеше, за да живее, тя учеше, за да живее, тя пътуваше, за да живее, тя обичаше, за да живее, и се надсмиваше над болестта си, за да живее. Тя имаше огромна неизказана вяра, че ще живее дълго и се отнасяше към времето си така, както се отнасят най-сигурните. И пак, за разлика от мнозина, тя не живееше с бъдещето, а с настоящето. Животът и не бе списък от поставени цели и постигнати резултати, а поредица от процеси, като че тя държеше да живее не със създаденото, а със създаването. За мен това е извънредно важно. Тя знаеше добре немски език, а дойде в Лондон да усъвършенствува английския си, след което се зае да учи испански – въпреки лекари и прогнози. И това не бяха прищевки, а дълбока любов към цветовете и звуците на този свят, на живеенето на живота. Тя принадлежеше към чудесното поколение на Владимир Мусаков, Цветан Стоянов и други, които бяха понтонните мостове между тъжната българска провинция и световните столици.
Пред мен са писма, които Маца Гешева ми е писала в последните няколко години. „Ние нямаме право да сме песимисти“ – ми казваше тя и това отразяваше цялата й философия. Спомням си, когато патетично й казвах, че ние, емигрантите, сме като дървета без корени, тя весело ми отвръщаше: „Нищо подобно! Ние сме семената, които вятърът е разнесъл и които ще поникнат, където и да попаднат!“
В първото си писмо тя ми пише: „Най-важното е да сме наясно със себе си“ И ми напомняше малцината наши познати от България, които твърдо се опитваха да бъдат наясно със себе си. Защото като че времената и животът, който живеем, настояват за обратното – „не се питай нищо, а се хвърли в общата мъгла и изчезни!“. Във времена, когато всевъзможни фактори се опитват да променят лицето ти, когато стихии бушуват, за да те накарат да кажеш, че ти не си ти, трудно е да бъдеш наясно със себе си.
Маца Гешева беше българка. В точния и ясен смисъл на тази дума. Мнозина не твърде интелигентни наши сънародници отъждествяват България с режима, който в момента я командува, и присъединяват гласовете си към гражданите, говорещи с руски акцент, които са си присвоили правото да решават кой е българин и кой не е.
Без да преувеличавам, трябва да кажа, че едни от най-ярките българи срещнах извън България. Може би защото носталгията превръща привързаността към страната, която ни е родила, в наша собствена и дълбока национална характеристика. И може би защото сме свободни да обичаме или да не обичаме онова, което е останало зад нас. Веднъж един сънародник ми каза: „Разликата е тази, че ние изстрадваме нашия патриотизъм, а на ТЯХ им се плаща за техния патриотизъм.“
Бих разделил българите в емиграция на три категории, разбира се, съвсем произволно. Първата – ония, които случайно са попаднали в чужбина, както се казва, заварени от обстоятелствата и впоследствие пуснали корени. Но които не биха поели този път, ако я нямаше случайността. Втората категория – ония, които са дошли по материални причини – просто защото мерцедесите им харесват повече от москвичите, и които, ако у нас се плащаше по-добре, с радост биха си стоели у дома. И третата категория, може би най-малката – ония, за които в България бе станало тясно и душно, ония, които търсеха простор.
За оня, който иска да бъде свободен човек и гражданин на света, за оня, който иска да пътешества във всички посоки на принадлежащото му земно кълбо, за оня, който не иска да слуша декларациите на полуграмотни началници или описанията на набедени журналисти за живота отвъд границата, а сам копнее да види и чуе и да се опита да бъде наясно със себе си – няма друг изход, освен да тръгне. Дори с болезненото съзнание, че никога няма да се върне. Аз нарочно не споменавам преките политически аспекти.
И разстоянията, на които тези българи са се отдалечили, никак не им пречат да помнят и обичат много неща, които са останали отвъд и които може би не ще видят скоро. Срещнал съм не един и двама от тези странствуващи българи, всеки от които е една чудна пътуваща България. Те носят родината в себе си, това са познати улици и сгради, това са потоци и реки, това са поляни и полета, това са образи на хора и природа. Никога в България не съм чул и прочел някой да е попитал: „А помниш ли нашия дъжд?“ Ето че има и български дъжд! Може да звучи и тъжно, и смешно, но във всички случаи е красиво – „нашия дъжд“.
За хора като Маца Гешева любовта към Витоша, Рила или Стара планина е нещо дълбоко и неразривно свързано с кръвта, със сърцето и няма нищо общо с лозунгите на бакалските патриотчета, които се праскат по гърдите с байганьовското „Бюлгар!“. Разликата е твърде голяма. Това е разликата между Пенчо Славейков и Бобчев.
При цялата си огромна жизненост, решителност и интелигентност, които биха я направили равностоен член на всеки народ, Маца се гордееше, че е българка. Нейният български език беше по-звучен и по-красив от езика на мнозина членове на писателския съюз у нас. По-миналата година тя ми изпрати едно описание на срещата си с Амстердам. Аз ще запазя своеобразен репортаж за този карнавален момент, когато любопитните очи на една българка срещат един от най-многоцветните образи на света. В стил, който ми напомня най-хубавото от Борис Шивачев, Маца Гешева ми пресъздава живия и вечен Амстердам. Бих изпратил по едно копие на авторите на пътеписи у нас, за да знаят как се вижда и как се описва.
Нейното българско чувство също съчетаваше простодушието и благородството на ония поколения, които вече си отиват, на ония, които са далече от покварата на модерния туризъм и диалектическото „всичко е позволено“. Прелиствайки българските вестници и списания и виждайки литературните търговийки на наши бивши приятели, тя се наскърбяваше.
„Но той е могъл да си спести това!“ – казваше тя за раболепните статии на един наш познат.
Тя искаше да превежда българска литература, макар и да знаеше, че западният свят беше доста безразличен към българската литература. В едно писмо от 1971 година тя ми пише:
„Все още май си страдам от това смешно нещо, наречено родолюбие. Сигурно и никога няма да престана да си страдам от тази болест, макар че поначало се чувствувам гражданин на света. Та по тази причина ми се ще да се знае, „че и ний сме дали нещо на света“. Нека хората видят как се пише в България и какви хора българи има по света.“
Казани в България, тези думи биха звучали в унисон с общата агитка. Но казани извън, те звучат със собствения глас на една личност, която знае какво казва.
Маца Гешева имаше най-широк кръг от интереси. Често съм се удивлявал на огромната й любознателност, на постоянното желание да се знаят и разберат повече неща, което пък правеше живота й най-активен. В друго писмо тя пише:
„Младежта винаги ме е интересувала. Когато бях млада, и сега – когато станах по-голяма. Специално тук, на Запад, виждам в нейните търсения и тревоги ядката на обществените проблеми изобщо. Ще речете, защо ли пък ви е необходимо? Гледайте си живота, ще кажете, проблемите и без вас са си проблеми, и без вас ще се решат или няма. Може и да е така, но на човек му е необходимо някакво хоби, а пък моето хоби открай време са били хората.“
Хората! За всички нас това понятие е по-малко или повече абстрактно. Когато казваме хората, ние обикновено разбираме другите, тия, които не познаваме, тия, които са далече от нас, толкова далече, че едва ли ни приличат. За Маца Гешева „хората“ беше конкретно понятие, това беше животът, който живееш…
Ето че отново се забърквам, защото разбирам, че говоря в минало време. Защо? Наистина ли тя е изчезнала? Наистина ли я няма? И пак отказвам да повярвам, защото чувствувам дълбоко, че Маца е с нас и в нас, жива, като че смъртта е физически акт, който не се отнася до душата на човека… И въпреки това толкова искам сега, в този студен и неприветлив зимен ден, вратата да се отвори и тя да влезе и да каже нещо… каквото и да е.
От самолета земята изглеждаше преоблечена в бяла празнична риза. Под слънцето снегът бляскаво триумфираше, небето и земята хвърляха един другиму сияния като деца, които си играят с огледала… Помислих си, че зимата ни носи най-големия мрак, но и най-голямата светлина и че едното не е възмездие за другото. Така както никоя светлина на този свят не може да прогони мрака на едно празно място.
Защото наистина ние също умираме със смъртта на тия, които обичаме.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
Снимка на главната страница: Николай Трейман.
