„Полянка за снежни човеци“, Иванка Могилска, художник Мила Янева-Табакова, „Жанет 45“, 2025 г.
Това е книга, която най-добре се чете, когато навън вали снегът, а вътре вкъщи е топло и в ръката има чаша чай. Иванка Могилска ни предлага 14 кратки зимно-есенни приказки, които звучат нетрадиционно и стоплящо поетично. Тя самата се пита: „За кого са приказките?“. Моето мнение е, че за приказките няма възраст. Като деца ги четем прехласнати, когато сме влюбени, искаме животът да съвпада с тях, а на стари години ги четем през призмата на мъдростта.
Тази книга не е само за деца. Тя събужда закърнелите ни в сиво-мъгливото ежедневие мечтание и копнеж по приказното и вълшебното. А приказно и вълшебно може да бъде всичко – зависи с какви очи го гледаш. Дори падналите есенни листа, покрили земята, могат да бъдат вълшебство, което бележи есента и зимата и прави земята по-здрава напролет. Вълшебство са и детските стъпки по неотъпкания сняг, които озадачават съседите: „Къде ли е ходило това дете рано сутринта? Какво толкова важно има да търси в този сняг?“.
В приказките на Иванка Могилска всичко е живо – и лампионът, който завижда на брезичката, че два пъти в годината си сменя тоалета, и бумтящата горяща печка, под чиито звуци дядо и баба ще танцуват неумело.
Тези приказки продължават отколешните традиции на българските разказвачи от миналото, но същевременно са новаторски и нонсенсови. Навремето писателят Станислав Минков описваше романтичните отношения на един чайник и една порцеланова чаша, а Радой Ралин припомняше в стих, че в детството ни всичко ни говори – и чайникът, и дюлята, сложена за аромат на бюфета.
Нонсенсови оттенъци в приказките на Иванка Могилска откриваме например в образа на мъглата, която е просто едно преяло и лакомо облаче, слязло чак до земята, или в детето, което е в сиво настроение, защото приятелите му не са тук, а майка му мълчи в същия цвят.
Талантливото преливане на цветове, звуци, вкусове и настроения ни отвежда в един магически свят, който крещи, за да бъде забелязан, или пък тихичко ни шепти да вдигнем очи и да потънем във вълшебството наоколо.
Фройд ни напомня, че животът не е нещо изключително, но нямаме нищо друго. И този живот трябва да се живее истински – чрез работата и любовта, най-ценното, с което разполагаме.
Специално място в поетичните ескизи на Иванка Могилска заемат горските обитатели. Приказката „Коледна мистерия в парка“ може да се чете като продължение на горските приказни традиции при Емилиян Станев. Но тук гората е представена по нов начин, в по-нежен и шепнещ регистър. Навлизайки в нея, попадаме, разбира се, на катериците, свраките, сойките, рибите в езерото… Но във въздуха витае коледна мистерия и чака някой да я забележи и да я отнесе у дома. Ала хората минават, водени от кучетата си, забили нос в телефоните си, без да долавят дори звук от вълшебството наоколо.
Така разбираме, че приказките за деца, животни и предмети могат да бъдат едновременно изконни и модерни. Анимирането на природата е практика от памтивека, още от времето, когато нашите праотци са вдъхвали живот на тотемите. Затова в психоанализата се говори за всемогъществото на мислите. Неслучайно бащата на психоанализата, в „Тотем и табу“, насочва вниманието ни към магическото проявление на изкуството.
Приказките на Иванка Могилска се сливат в една вълшебна мелодия, която ту звучи пианисимо – нежно и приглушено, ту фанфарно-мажорно, като химн на радостта.
Книгата ни припомня, че тъкмо радостта е смисълът на живота на снежните човеци. А радостта ще се появи, когато дойдат децата. И после снежният човек ще се разтопи щастлив. Тези приказки ни казват още нещо – възрастните не са виновни, те сякаш са се родили възрастни. Ние сякаш забравяме, че някога сме били деца. И се изненадваме, когато „в един сив ден, под сиво небе, на сива улица със сиво-кафяви листа, на прозореца на първия етаж на сива кооперация светеха розови, жълти, сини и червени лампички“.
Разбира се, най-сюблимният момент е срещата на детето с Дядо Коледа. Ала понякога и нещо по-малко може да ни върне вълшебството. В една обикновена утрин „продавачът от съседния магазин извежда Дядо Коледа през вратата и го окачва на въжена стълба високо, високо, чак до табелката „Хранителни стоки“.
В края на книгата Иванка Могилска ни предлага и една „Непоискана приказка“: „Скиташе се по света една непоискана приказка. В нея снегът очакваше да завали; децата час по час поглеждаха ту към прозореца, ту към шейните си; бабите вадеха кекса от фурната, а котките все още не бяха го обърнали…“.
И тази сякаш нарисувана коледна картичка, завършва така: „… В една непоискана приказка, която се надяваше да я улови някой и да я разкаже, за да се случи, каквото има да се случва, и да продължи нататък“.
Екипът, работил върху реализирането на тази книга (авторката Иванка Могилска, художничката Мила Янева-Табакова и редакторката Мария Донева), ни предлага пълна с чудеса и вълшебства вселена – за радост на всеки, който не би искал да забрави детството.
