Изложбата „Българската илюстрация за деца от 20-те и 30-те години на ХХ век. Колекцията на Тони Николов“ с куратор Красимир Илиев е в галерия „Васка Еманиулова“ до 10 септември 2018 г.
Детската илюстрация е специфична територия, която възпитава естетически вкус, моделира светоглед, формира личност. Детството е онова вълшебно късче живот, което присъства в съдбата на всеки от нас и помага на вярата да се превърне в увереност, а невъзможното – във възможно.
Изложбата „Българската илюстрация за деца от 20-те и 30-те години на ХХ век от колекцията на Тони Николов“, в галерия „Васка Емануилова“ с куратор Красимир Илиев е едно изключително навременно събитие, което поставя въпроси за паметта и забравата, за традицията в българската илюстрация, за статута на детската книга и не на последно място, за „другото лице“ на значими художници като Дечко Узунов, Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Стоян Венев, Стоян Сотиров, Александър Божинов, Бинка Вазова, Вадим Лазаркевич, Вера Недкова, Георги Атанасов, Васил Захариев, Наум Хаджимладенов, Илия Петров, Никола Тузсузов.
Когато става дума за детска илюстрация, трябва да се имат пред вид някои особености, свързани със спецификата на аудиторията. За да бъде постигне пълноценен диалог между художника и детето, илюстрацията трябва да притежава следните качества:
1. Простота – да се възприема изведнъж, без затруднение.
2. Яснота – да е разбираема като композиция и смисъл.
3. Искреност – необходима е на художника, за да спечели доверието на младия читател, тъй като в това се крие ключът към сърцето и въображението му.[1]
4. Съобразяване на подхода, структурата на образа и неговата информативност с възрастта и душевността на детето. Илюстраторът трябва да „пречупи действителността не само през своите собствени мащаби, но и през специфичното виждане на своя консуматор“.[2]
Фантазията, съчетана с конкретен познавателен елемент, е главното средство на художника-илюстратор. Илюстрацията е начинът, по който детето опознава всичко около себе си и вижда в плът абстрактни понятия. За него тя е „модел“ на света още преди да е овладяло напълно тайните на словото. Затова задачата на художника е много сложна. Той трябва да погледне през детските очи, да заговори на езика на своя читател и да бъде разбран.
С показването на тази колекция Тони Николов и Красимир Илиев ни пренасят във времето и онагледяват богато всички тези особености на детската илюстрация. С нескрита радост отразявам в думи срещата ми с приказно оформени, емблематични детски книжки, „запечатали“ епохата на 20-те и 30-те години и превърнали се в „запомнящи се“ маркери от детството за множество малки читатели от изминалите десетилетия.
Експозицията представя една епоха от детската илюстрация в имена, книги и периодика. Очертаването на историческата рамка тук е необходимо, за да бъдат ситуирани конкретните образци и автори, представени в експозиция.
Илюстрацията в периода след Освобождението е все още необособен клон на графичните изкуства. Процесът на диференциация започва в началото на века, а през 20-те години тя достига своя чист вид и продължава през 30-те години, когато окончателно се обособяват публицистичните жанрове в графиката. След Първата световна война у нас настъпват промени в нагласите и в атмосферата на обществения живот. Съществен за епохата остава фактът, че „следвоенното изкуство най-пълноценно намира себе си в образите на родното“.[3] За поколението от 20-те години е важно да улови връзката с принципите на българското художествено наследство, като ги съотнесе към своето време и ги въздигне до национален стил – не без усвояване на влияния от Европа. 20-те години са времето, когато българските художници живеят и се обучават масово в европейски центрове – Мюнхен, Рим, Париж, Берлин. Българският художник се приобщава към „чуждото“, за да изрази „родното“. През втората половина на 20-те години бунтът, драматичната остра реакция, динамиката и експресията се заменят с по-уравновесен пластичен език и стремеж към синтез. Проблемът за „родното“ остава, но тълкуван в друга светлина.
През 20-те години у нас настъпва литературен бум по думите на Л. Георгиев.[4] Книгопечатането се активизира в синхрон с нарасналите културни потребности на българите. Периодичните издания се множат. Развива се вкусът към книгата. Тодор Боров призовава във в. „Литературен глас“ от 1929 г. да се сътвори българска книга по оформление, по шрифт и по дух. Акцентът отново е върху българското – изявен дори в имената на списания като „Български печат“, „Българска илюстрация“, „Българска реч“.
През 20-те години художниците проявяват все по-голям интерес към книжната украса. Макар да не ѝ се посвещават изцяло, тя става поле за изява, естетическо кредо и средство за препитание за много млади автори. Утвърждава се схващането, че „на книгата трябва да се гледа като на художествено изработена вещ“.[5] За облик на родната ни книга с орнаментална украса, български шрифт и орнамент ратуват издателства като „Чипев“, „Ст. Атанасов“, „Паскалев“, „Хемус“, „Аргус“, „Игнатов“. Те създават изящно оформени книги, информират и насочват читателя, като разширяват познанията му за родната и чуждата литература. Мисията на издателя е да накара читателя да пази книгата, да я чете и препрочита, да я обича. Книгата – произведение на изкуството, се превръща в мерило за култура.
Настоящата изложба маркира основните тенденции в илюстрацията от периода. Периодизацията е следната: първи етап – първата половина на 20-те години: експресивни, линеарни като структура изображения с подчертано декоративно звучене. Повечето художници използват рязката, енергична, напрегната линия – основно средство за „размисъл“ и анализ на повествованието; втори етап – от края на 20-те години: илюстрацията, включително и детската, се насочва от анализ към синтез. Изображенията са по-изчистени, линиите все по-лаконични, промислено поставени на точно, структуроопределящо място. Пластичният език се променя, става по-конструктивен, успокоен. Изместването по посоката на лаконизма и обобщението продължава през 30-те и началото на 40-те години.
Илюстрацията на 20-те години не е еднородна. През първата половина доминира символично-сецесионният пластичен език в съзвучие с острата следвоенна реакция, „довела до експресионистични решения“.[6] През втората половина постепенното успокояване води до синтез в замисъла и изразните средства.
Всички тези посоки намират израз и в детската илюстрация и техни отражения са налице в изложбата. В експозицията са представени знакови имена, както и малко познати автори, работещи в сферата на детската илюстрация. Без претенции за изчерпателност, ето акцентите в настоящото изложение.
Най-широко представен в експозицията е Илия Бешков – в колекцията на Тони Николов присъстват 19 книги (от общо около 30, в чието оформление участва художникът). Бешков е познат като блестящ рисувач с вариативно мислене и остър, базиран на рационалното начало подход, търсещ характерното. На територията на детската илюстрация е истински свободен – контактува с аудиторията игриво, динамично, разнообразно. Принципно разчита на линията като изразно средство, но в „Цар Шишко“ от Е. Пелин (1925), „Мечо“ от А. Каралийчев (1925) показва ролята на контраста, същностното значение на празното петно, ролята на запомнящия се образ-типаж. В ранните илюстрации залага на ярък, слънчев и звучен цвят, докато през 30-те години разчита на диапазона на бялото и черното – в „Ането“ от А. Каралийчев (1938) и в илюстрациите към „Сватбата на мишока Мики“ от Николай Фол (1935) в съавторство с Г. Попов-Джон и Пенчо Георгиев.
Дечко Узунов се вълнува от проблемите около книжното тяло като единен продукт, съставено от корица, шрифт, хартия, формат; от съотношението текст – изображение и стилен печат; ролята на художника – съавтор на писателя; съответствието между използваната техника и типа изображение при композирането върху страницата. Диалогът художник – писател е като че ли предопределен при Дечко Узунов. Преди да постъпи в Художественото индустриално училище през 1919 г., в юношеските години в Стара Загора, у него се разпалва интересът към литературата. По това време в града се издава сп. „Хризантема“ от Н. Лилиев, Ив. Мирчев, И. Хаджихристов. Следа от постепенно укрепналата младежка дружба, от творческите срещи са портретите на Лилиев, Багряна, портретната скица на Мирчев.[7] В илюстрациите от 20-те години, представени в изложбата – „Крилатият юнак“ (1927) и „Честит човек“ (1929) от А. Каралийчев, Д. Узунов преплита условния ритъм, плоската форма с конструктивен силует. Пиететът към орнаментална трактовка, изявен в зората на десетилетието, тук няма как да бъде видян. В корицата на „Крилатият юнак“ художникът създава единна двигателна повърхност на рисунка и шрифт, като осигурява на зрителя движение ляво – дясно по хоризонтал при възприемането. Шрифтът е осъразмерен с бялото поле, а текстовият блок – центриран. Синхронизираната стилистика при изграждане на образите, хармоничното им представяне в книжното тяло помагат на читателя плавно да премине от образа към словото. Постепенно в по-късните показани произведения – „Отче наш“, „Клешо и Пешо“ (1939), личи еволюцията на художника. Онова, което различава тези изображения от предишните, е различният подход при използването на изразните средства. Все по-рядко се среща линията като контур – тя придобива значение на конструктивен акцент. Силуетът се запазва, а синтезът става ключова дума, която води Д. Узунов през 30-те и 40-те години не само в полето на детската илюстрация.
Оформленията и илюстрациите на Александър Божинов от 20-те години са емблематични за епохата. Основни средства за него са линията и здравият контур. Към вибриращата, камшичевидна линия на сецесиона, както и към цветното петно той се насочва в илюстрациите от детските книжки. Забележителни образци, в които цвят, линия и пространствена композиция са балансирани, хармонични и ярки като присъствие, са „Азбука за малките“ (1921) и „Златна книга на нашите деца“ (1921). Формите са едри, монументални и в същото време изключително премерени и изящни. Ритъмът е едно от забележителните качества на илюстрациите на Божинов. Той предпочита движението по хоризонтал, по посока ляво – дясно, за да създава единна повърхност на рисунката и буквата. Когато създава насрещно движение дясно – ляво, художникът цели да постигне усещане за вътрешен конфликт. В книжното тяло има равновесие. В композициите не се утежнява долната част на вертикалната композиционна ос, за да се запази единението с текста. Текстовият блок се разцепва уместно, илюстрациите са поднесени в началото на страницата, като често са обрамчени, за да не влияят при възприемане на словесната част. Лаконизмът на изразните средства поражда чувство за условност на формата, а „Букварът“ от Божинов с живи, излети на един дъх декоративно-четливи и динамично колорирани букви е сред най-запомнящите се четива на ХХ век.
Николай Райнов открива и подчертава ролята на орнамента – орнаментът е в основата на много древни култури, но става и път за художника към откриването на национален стил. Декоративността за Н. Райнов е не само външна форма, а „творческа необходимост“.[8] Художникът се вълнува от проблема за естетическата стойност на книгата и го въплъщава, оформяйки своите книги. Постепенно се появяват „Богомилски легенди“ (1912), „Очите на Арабия“ (1918), „Слънчеви приказки“ (1918), „Градът“ (1918), „Птици в нощта“ (1919) от Н. Лилиев с корица от Николай Райнов и много други книги.
Повлиян от символистично-сецесионната естетика, макар и епизодично, Георги Машев също се изявява и на страниците на българските книги. За него са присъщи символистичната образност, декоративната приказност и уклонът към мистична екзотика.
Георги Атанасов нерядко използва стилови прийоми или изображения от сюжетния арсенал на сецесионната иконография, но това не е самоцел, а прочит на темата за „родното“ или смислова връзка за поддържане на диалога текст – илюстрация. Атанасов акцентира на плоскостното въздействие на рисунката и на декоративната функция на контраста. Ритъм, линия, плавност, плоскостност и асоциативност – това са главните белези на творчеството му, които могат да бъдат проследени с постоянство през 20-те и 30-те години: „Девойчето и месеците“ от Калина Малина (1922), „Царкиня лебед“ от Пушкин, „Неродена мома“ от Ран Босилек (1938). Илюстрациите му носят приказен дух, без да са разказвателни и бъбриви.
Малко познати имена на територията на детската илюстрация са Стоян Венев, Стоян Сотиров, Вера Лукова, Бинка Вазова, Наум Хаджимладенов, Минчо Никифоров, Димитър Тодоров-Жарава. В детските книжки Стоян Венев се изявява с типичния си в карикатурите, публицистичната графика и живописта стил – едра компактна форма, динамична, макар и малко тежка рисунка, уклон към закачлив, леко злободневен игрив елемент. (Цвети Иванов, „Златотърсачи“, 1938), Пелин Велков, „Размирници“, 1938).
Всички тези художници успяват да привлекат и ангажират своите малки читатели с цвят, с изящно, конструктивно или провокативно построена композиция и интересен типаж. Ако трябва да обобщя развитието на илюстрацията за деца, то художникът от края на XIX век „разказва“, художникът от началото на века „фиксира“, илюстраторът от 20-те години на XX век „тълкува“, а илюстраторът от 30-те години „синтезира“ и „типизира“.
В книгите от колекцията на Тони Николов виждаме как художниците от онова време решават целия спектър от проблеми в оформлението на книгата и достигат до желания резултат – да задържат вниманието на детето, да изградят представата му за книгите като обекти на изкуството.
Изложбата отпраща и към един остър проблем в съвременната ситуация – за позицията на издателите и за компромиса с естетиката. А присъствието ѝ в художествения живот на София ни дава надежда, че още много шедьоври от златния фонд на детската илюстрация може би ще бъдат преиздадени, популяризирани, ще се появят отново в детските ръце.
Използвана литература:
Маринска, Р., „20-те години в българското изобразително изкуство“, 1996
Райнов, Н., „Изкуство и стил“, сп. „Везни“, 1919, кн.3
Филева, А., Генова, И., „Дечко Узунов. Памет и забрава“, 2003
[1] Разговор с Борислав Стоев „10 въпроса за детската илюстрация“, сп. „Изкуство“, 1979 г., кн.7, с.38.
[2] Киров, М., „С по-голяма взискателност към илюстрацията на детската книга“, сп. „Изкуство“, 1964 г., кн.2, с.15.
[3] Киров, М., „Насоки в развитието на българската илюстрация през 1878–1920“, сб. „Из историята на българското изобразително изкуство“, т.2, изд. БАН, 1984, с.48.
[4] Георгиев, Л., „Организация на издателската дейност в България ХІХ-ХХ век“, 1994, с.71.
[5] Захариев, В., „Техника и украса на книгата“, в. „Български печат“, 1,1933.
[6] Добринов, В., сб. „Жътва“, 1919, предговор.
[7] Воейкова, И., „Дечко Узунов“, М., 1989, с.13.
[8] Аврамов, Д., „Художникът Николай Райнов“, в. „Народна култура“, 1974, бр.27.
