Начало Книги Изборът Златорожки страници
Изборът

Златорожки страници

Малчо Николов
19.09.2013
1921

„Малчо Николов беше един от нашите честни и истински критици… Може да се каже, че цялата ни нова литература, с малки изключения, е получила оценка в трудовете на Малчо Николов.” Думите са на Атанас Далчев, публикувани през 1966 г. в „Литературен фронт” след смъртта на критика, чието име днес е забравено.  Изданието на НБУ със съставител Надежда Александрова възкресява автора чрез публикуваното от него в сп. „Златорог”. Освен предговора на съставителя предлагаме и два текста на Малчо Николов.

malco1Литературният критик Малчо Николов (1883-1965) се откроява сред сътрудниците на сп. „Златорог” (1920-43) със своето постоянство през всичките 24 годишнини на изданието. Сам по себе си този факт говори достатъчно както за качеството на неговите текстове, издържали високия естетически критерий на главния редактор Владимир Василев. Малчо Николов споделя идеята, че познаването на българската литература не бива да бъде просто цел на образованието, а част от възпитанието в любов към езика и отечеството. Един чист от каквато и да било агресия патриотизъм, чието водещо начало е просветеният хуманизъм. Това е разбираемо, като се има предвид, че той е бил дълги години учител по литература. Това прави текстовете му разбираеми за широк кръг читатели.

Настоящото издание представя хронологично в два раздела статии и рецензии – всички текстове на Малчо Николов, публикувани в сп. „Златорог”. То проследява и в подбрани от архива на критика документи най-съществените моменти от личната и творческата му биография.

Златорожки страници, Малчо Николов, Нов български университет, 2013 г., съставител и редактор Надежда Александрова, 21 лв.

 

ЛИТЕРАТУРНИЯТ КРИТИК И ИСТОРИК МАЛЧО НИКОЛОВ И НЕГОВИТЕ ЗЛАТОРОЖКИ СТРАНИЦИ

Надежда Александрова

(Със значителни съкращения)

 Той не робуваше на настроения и моди, търсеше истината и имаше убеждения. Хора, които са получили „убежденията” си наготово, могат да ги сменят; Малчо Николов беше извоювал своите постепенно, с години труд и борба, затова намираше сили да ги брани.

Атанас Далчев

Когато Малчо Николов издава през 1941 г. своята История на българската литература, са изминали само около 60 години от свободното и независимо развитие на страната ни. Пораснала е обществената потребност от културно самоопределение и укрепване на националното самочувствие на новите поколения българи. В общи линии е установен и естетически узаконен литературно-историческият канон. Като литератор обвързан с учебния процес в гимназиите, литературен историк и критик, участвал активно в осмислянето и популяризирането на литературното ни наследство, в утвърждаването на високите литературни образци на своята съвременност в продължение на повече от четвърт век, той решава, че има правото и задължението да организира своите текстове в цялостен исторически разказ. Да напише  своята история на новата българска литература. Подобно на Гео Милев в неговия предговор към  Антология на българската поезия /1925/ и Малчо Николов в Историята си извежда на преден план художествеността, таланта, творческите възможности на българските поети и писатели.

Книжовността като исторически контекст и филологически особености, свързана с овладяването, използването и преобразяването на литературния език, без винаги да е изведена в текстовете му като първа задача и цел,  неминуемо присъства като критерий и доказателствен материал и в обзорните части, и в конкретните му анализи. Неговата История на българската литература е насочена към младите литератори и читатели и е написана с желанието да бъде достъпна и четивна, да образова, но и да възпитава литературен вкус и естетическо отношение към езика и текста…Литературната история на Малчо Николов е именно неговата литературна история, но заедно с това тя съдържа и е подчинена на обективните за своята съвременност исторически критерии за оценка на литературните явления и факти. И той очевидно споделя убеждението, изказано неведнъж от Владимир Василев, че  колкото и да не се иска на някого, те, обективните критерии, съществуват. Двамата критици са обединени от този важен основополагащ принцип, който свързва главния редактор на Златорог с голямата част от сътрудниците му.

Историята на Малчо Николов притежава необходимата критичност и е умерено апологетична; описва литературата като човешко дело, което като такова, не е съвършено, но като всяко изкуство е проява на човешкия стремеж към красота и съвършенство. Отношението му към литературата, съчетаващо високи естетически критерии с историческа обективност и необременен от тежка теория критически инструментариум, е възпитало няколко поколения на любов към нея, на стремеж към познаването й, и на желание за участие в създаването й. Такава е била мисията и на редактираното от самия него списание Българска реч /1926-1943/[1] в продължение на петнадесет години, чиито основни функции са  били: да образова младата си публика с текстове от значими представители[2] на българската и чуждите литератури и изкуства и да бъде трибуна на младите литературни таланти. През школата на сп. Българска реч минава голяма част от литературното поколение на страната ни от 40-те години, чиито имена сам критикът изрежда книгата си Житейски и литературни спомени /1962/:  Цветан Спасов, Веселин Андреев, Александър Муратов, Радой Ралин, Блага Димитрова, Невена Стефанова, Георги Джагаров, Александър Геров, Вътьо Раковски, Давид Овадия, Цветан Ангелов, Владимир Голев, Николай Зидаров, Славчо Чернишев, Иван Рудников, Петър Динеков, Ефрем Карамфилов и др.

Освен Българска реч и периодично появяващите се през 20-те, 30-те и първата половина на 40-те години негови книги, читателите, съвременниците и учениците на Малчо Николов го познават и от страниците на авторитетното по същото време списание Златорог, чийто главен редактор Вл. Василев го цени като постоянен свой сътрудник и приятел. Тази съществена част от литературно-критическия принос на Малчо Николов, която може да бъде проследена по цялото течение на списанието, е малко известна, защото обяснимо е премълчавана през всичките години на социализма в България.

***

Известна е тъжната съдба на Вл. Василев след  политическия преврат в България на 9 септември 1944 г. и установяването през 1947 г. на  тяхната дълголетна еднопартийна власт в страната. Талантливият, безкомпромисен законодател и защитник на художествения вкус в младата и  неукрепнала наша национална култура, ученик и последовател на П.П.Славейков и д-р Кр.Кръстев, направил първите си значителни публикации върху страниците на тяхното сп.Мисъл, след установяването на т.нар. “диктатура на пролетариата” е наказан със забрава. В продължение на две десетилетия, до смъртта си, през декември 1963 г., Вл.Василев мъдро и стоически понася своята обществена изолация, нееднократно опитвайки се дори да се впише в новата културна ситуация. Малкото му пробиви с публикации от това време, предизвикват радост и някакви кратки надежди за промяна на установеното статукво, но те бързо отшумяват, пометени от новата вълна на нестихнала злоба и омраза. Трудна за обяснение, ирационална. Един пример: Атанас Свиленов, който през 60-те години прави първите си стъпки в литературната критика, като редактор във в. Студентска трибуна, публикува през 1963 г. няколко текста на Вл. Василев и веднага е заклеймен публично от самия Тодор Павлов на комсомолска конференция. Това преобръща живота на младия човек, внасяйки в душата му страх за дълги години.

Съдбата на Малчо Николов е подобна. И той споделя заедно с Вл.Василев забравата и изолацията. Общественият катаклизъм, който преживява България през 40-те и 50-те години на миналия век, който отнема живота и заличава културния принос на много исторически личности, (а в добрият случай променя изцяло съдбите им), засяга и Малчо Николов. Той оцелява физически, но също е осъден на забрава и мълчание. Не се издават и разпространяват негови книги, а наличните са поставени в недостъпните фондове на обществените библиотеки. Името му се помни от ограничен кръг професионални литератори. В цитираната по-горе негова книга Житейски и литературни спомени, която отбелязва  80-годишнината му, в която разказва за идиличните времена на своето детство и младост и за пътя си в литературата, думата Златорог и името Владимир Василев са табу. Цензура или страх? Може би и двете заедно. Годината е 1962, “врагът” Вл. Василев е все още жив. Трябва да бъде смазан и от този факт. А иначе, по спомените на неговата внучка Райна Янчева, приятелството между двамата е останало ненакърнено до края на дните им.

Публикациите на Малчо Николов в Златорог съставляват съществена и основна част от неговия портрет на литературен критик и историк. За голямата му популярност и продуктивност в продължение на повече от две десетилетия допринасят и златорожките му текстове. Те са представителни за развитието и израстването му в професията на литератор, свидетелстват за усъвършенстване на критическите му сетива, за разширяване на литературния му хоризонт, и своеобразно преодоляване на емпирията (без да се отказва от нея като доказателствен материал), към по-големи и по-значими изводи и обобщения за културните задачи на националната ни литература.

За Историята му, претърпяла три поредни допълнени и преработени издания, Вл. Василев пише рецензия в списанието (1942,5), оценявайки я високо като втори голям сериозен опит след Историята на Божан Ангелов…

Първите публикации на критика в списанието на Вл.Василев са пространни статии, посветени преди всичко на авторите от сп. Мисъл (1892-1907) – П.П.Славейков, П.Ю.Тодоров и П.К.Яворов, припознати като най-висока съвременна литературна традиция, като в духа на историческата обективност и укротените литературни страсти от края на ХIХ и началото на ХХ век, тук е включен и Иван Вазов с неговата седемдесетгодишнина, отбелязана подобаващо през 1920 г. от целокупна България. Вазовият юбилей съвпада с първата годишнина на сп. Златорог, което го отбелязва пространно, а на следващата 1921 г. публикува некролог за смъртта на поета и продължително през годините отразява основополагащото присъствие на Вазов в българската литература.

По повод на юбилея на поета Малчо Николов  пише статията си Най-хубавият роман на Вазова, в която разглежда романа Под игото през призмата на неговата изключителна популярност сред няколко поколения български читатели. Той търси обяснението й, без да се влияе от нея, без да спестява забелязаните слабости, посочва, че и Под игото, макар и най-хубав роман на писателя, носи характерните слабости на неговия наратив – липса на задълбоченост и психологизъм, липса на логика в поведението на персонажите, изобилие от литературност и декламации. Сравнявайки Вазов с П. П. Славейков, критикът посочва, че романът на първия страда от изобилие на лекото, а епоса на втория Кървава песен – от обилие на сериозност, рефлективност и отвлеченост.

Но Малчо Николов не стига до това заключение по познатото до този момент противопоставяне – П.П.Славейков v/s Вазов, а като проследява и съпоставя качествата, недостатъците и приносите на всекиго от тях. Така на страниците на Златорог, не за първи и последен път, са уравновесени на везните на времето и опита аргументите на двамата знакови опоненти на българското литературно поле.

Възторзите си за Вазов критикът споделя доста по-късно връщайки се към  неговите чичовци в статията Вазовите“Чичовци”. Трябва поетът да е бил в особено честито душевно състояние, за да напише тези страници, пълни с жизнерадост и с такъв безгрижен смях . Той е впечатлен от таланта на поета да озаглавява кратко и точно творбите си, от заглавията, които веднага насочват към жанровите характеристики на текстовете му. Трудно и недостатъчно е според него Чичовци да се назове просто повест, поради което сам Вазов е определил произведението си като галерия от типове и нрави български в турско време. Малчо Николов тук обръща внимание върху изключителната наблюдателност на разказвача Вазов, на паметта му за подробностите на бита и начините на общуване и поведение на сопотските му съграждани от неговата младост, на голямата му любов към тях и на добродушния му хумор, с който ги описва. На онзи хумор, който се ражда най-често от несъгласието между форма и съдържание и от гледната точка на автора към неговите персонажи Може би в никоя друга своя книга Вазов не е постигнал такова единство на настроение и стил, както в Чичовци – заключава критикът и това е един от малкото негови  текстове възторжени от начало докрай. 

Малко преди това в пространната си студия Хайне и Славейков Малчо Николов разглежда един от най-съществените моменти в развитието на Пенчо Славейков като български поет и мислител, поставил си отрано голямата задача и цел – да приобщи българската култура към европейските ценности и критерии. Студията е структурирана в две части…

Критикът се спира подробно на пряко заимстваните в поезията на П.П.Славейков лирически мотиви от Хайне, както и на онези, в които поетът е успял да се отдалечи от прякото влияние, разпознато в тези случаи на по-дълбинни компаративни равнища. Той си дава сметка, не само за младостта и липсата на опит у младия Славейков, ентусиазиран въпреки недостатъчната си езикова подготовка, да преведе любимия си поет на роден език, но и за самите възможности на езика ни в този момент и за особеностите и възможностите на славянското стихосложение да представи адекватно ритъма на немската мерена реч. Посочвайки обаче слабостите на преводите и съществените различия между двамата поети като творчески възможности и личностни характеристики, Малчо Николов все пак подчертава, че: Никой не е влиял тъй силно и тъй дълбоко на нашия поет, както Хайне. Чрез Хайне Славейков в много отношения открива и постига себе си. Хайневите песни са му подсказали мотиви, които са близки и сродни с неговата природа и които той обработва по свой начин.

Хайневите мотиви, които критикът открива и проследява у П.П.Славейков са: 1. Блянът по щастие и хармония; 2. Любовта /силно повлияна от Хайне/; 3. Природата; 4. Хумор и асоциативност. И ако това са характерни мотиви изобщо за поезията и особено за поетите романтици, към които П.П.Славейков изпитва постоянно влечение и симпатия, то по-интересни са разликите между него и Хайне. Подчертавайки ги, Малчо Николов прави убедителна психологическа характеристика на нашия поет. Конкретните съпоставки на текстовете представят П.П.Славейков като чужд на сложната гама на любовното преживяване; чужд на природата на освободената душа, на патоса и буйното й ликуване; на удивителното разнообразие и богатство на поетичните средства, с които си служи Хайне, на неговите контрасти и хиперболи. Родството на бляновете им към непостигнатото и вечно търсено щастие, жаждата им  за спокойствие и хармония, според критика са съвсем недостатъчни, за да компенсират много по-големите и съществени са различията между двамата поети…

На Пенчо Славейковите връзки с немската литература и култура до днес са посветени много изследвания[3]. Тази статия на Малчо Николов е от първите между тях, тя предшества и посмъртните издания на поета под редакцията на Боян Пенев, и очевидно се основава освен на авторското му издание Немски поети(1911) и на посочените в статията първи публикации на част от преводите му.

През 20-те години Малчо Николов посвещава на П.П.Славейков още две статии – “Кървава песен” – бит и херои” и Пенчо Славейковата проза. В първата посочва особената значимост на поемата, мястото й в творчеството на поета, философския й смисъл, значението й за българската литература. Нарича я величествена картина, в която са възсъздадени най-интересните моменти от националния ни живот, възвишен химн на великото дело и на неговите творци, апотеоз на издигащия се хероичен, творчески дух на българина, осветяване на неговите вечни достояния

Според Малчо Николов прозата на П.П.Славейков не само отразява неговите възгледи и го представя като мислител, но тя е и художествената територия, в която той се чувства най-освободен и дава простор на цялата си същност. За разлика от поезията и епоса, където поетът сам си налага ограничения, защото и формата ги изисква, в прозата си той не изневерява на поетическата си природа. В статията си Пенчо Славейковата проза критикът разглежда философските есета и статии на поета като своеобразно продължение на поезията му, в които открива същата емоционалност и действеност. В прозата на поета, подчертава критикът, има много ценни схващания и истини, чието следване действа възродително; в нея  П.П.Славейков се явява с ония положителни качества, които трябва да станат същност на националния ни дух.

Критикът Малчо Николов отрежда на Пенчо Славейковата проза огромна възпитателна роля за българското общество и смята, че тя трябва не просто да бъде четена, но и изучавана…

В първата годишнина на Златорог Малчо Николов публикува голяма статия за П.К.Яворов – Лириката на Яворова, коятое също с компаративистка структура и поставя Яворов в контекста на европейската модерност. Проследени са промените на Яворовото светоусещане и във връзка с тях развитието и на изразните средства в неговата лирика. В националната традиция поетът е поставен до Ботев, като светоусещане и сила на присъствието. Лирическата му поема Нощ е определена като  средищна творба, като характерна, спонтанна изява на неговия песимизъм, на нерадостния му възглед върху живота и света. Нощ, според критика, е пътепоказател за сетнешното развитие на Яворовия индивидуализъм и субективизъм. Проследявайки новото в Безсъници, той открива акценти на физиологични състояния и безсилие у поета да преодолее пъклените желания на душата си. Открива конкретни влияния на Метерлинк и Ницше в някои образи и състояния, посочва и спецификата им у нашия поет. Посочва, например, че за разлика от Метерлинк, у когото любовта е освободена от земното, у Яворов тя е силно чувствена. Ницше пък му е повлиял с индивидуализма си, с издигането на личността над всичко на света, с възгледа си за относителността на понятията добро и зло, начало и край, истина и лъжа, заключавайки, че съзидателната творческа страна у Ницше е останала чужда на Яворова[4].Сравнява Яворов и с Пшибишевски, който му е повлиял с романите си Хомо Сапиенс, Андрогина и др., и намира, че много от лирическите формули в неговото творчество са внушени от героите на тези много популярни по това време романи. Но преработвайки в себе си духа и внушенията на своята съвременност, Яворов изгражда свой синтетичен и асоциативен стил, постига своя типична метафорична образност. По характер на емоциите, по тяхното движение и преливане в речта, Яворов според Малчо Николов е третата, равна по значение на Пенчо Славейков  и Ботев, значителна фигура в новата ни литература.

В началото на 20-те години в активното утвърждаване на четворката от сп. Мисъл по страниците на Златорог е включена и поетесата Мара Белчева. За списанието и неговите сътрудници тя е живото въплъщение на високата традиция като уважавана, талантлива и достолепна спътница на Пенчо Славейков, споделила всеотдайно горчилките и радостите на живота му, превърнала се приживе във вдъхновяващ пример за женственост и женско достойнство. Неуморната й работа за популяризиране на Славейковото творчество след смъртта му създава около името й още приживе една историческа аура и страниците на Златорог свидетелстват за това. Макар че представянето на лириката й в списанието се изчерпва с три публикации[5], в широкия кръг около него, тя е сред приятели и съмишленици, които ценят високо и създаденото от самата нея. Вл.Василев пише пространна рецензия за първата й книга (1922,7-8), в която детайлно проследява влиянието на Пенчо Славейков върху нейната поезия, подчертавайки плюсовете и минусите за поетесата в това отношение. През 20-те и началото на 30-те години до смъртта си Мара Белчева, без да натрапва своето присъствие, е част от задружната приятелска общност около Златорог.[6] Всъщност едва ли някой би могъл да оспори връзката на сътвореното от поетесата с личността и творчеството на Пенчо Славейков – така органична и съдбовно предопределена. Самата тя също възприема себе си като проекция и трансмисия на неговия дух, като носителка на неговите завети… Малчо Николов също следи нейните литературни изяви, за което свидетелства рецензията му в Златорог Сонетите на Мара Белчева, появила се веднага след излизането на книгата й Сонети/1925/. Той изтъква поетическото й майсторство в тази строга лирическа форма, чието съдържание е изпълнено със смирение пред тайнствата на живота и смъртта. Това е книгата, подчертава критикът, в която поетесата до голяма степен се еманципира от влиянието на Пенчо Славейков и доказва своите собствени творчески възможности.

Белетристът и драматургът на сп. Мисъл Петко Ю.Тодоров е любим автор на Малчо Николов от младежките му години[7]. Но когато пише статията си за него в Златорог – Идилиите на Петко Тодоров  – той значително е преосмислил своя първоначален юношески възторг. Още в самото начало на статията си критикът формулира теза за своеобразното раздвоение на писателя между неговата тиха и мечтателна  природа и омаята му от смелостта на новите индивидуалистични възгледи за живота, на желанието му с творчеството си да стане техен изразител и ревностен пропагандатор. Което е причина колкото за успехите, толкова и за неудачите му като белетрист и драматург…С това своеобразно раздвоение у разказвача той обяснява наличието на особена смес от разнородни  и непримирими помежду си елементи в неговите идилии, имайки предвид най-вече противоречието от сблъсъка на фолклорното и модерното. Петко Тодоров, подобно на Пенчо Славейков, познава и широко използва мотивите, езика и стила на народната песен и легенда, но често загубва мярката, както подчертава Малчо Николов (и мнозина споделят това негово твърдение), а прекомерната употреба и стилизация на фолклора прави стила му  маниерен и изкуствен. Но въпреки тази слабост, (която поставя началото и на нови пътища в българската проза), критикът заключава, че Петко Тодоровите идилии въздействат със своите интимни образи и картини на блаженото старо време и идиличния селски бит.

През 1920 г., след френетичните си войнствени стихосбирки На нож, Победни песни, Огнен път, Старият воин, Охридска девойка, Кирил Христов издава еротичния си роман Тъмни зори. Сп. Златорог го отбелязва с отрицателна рецензия в рубриката си Преглед, подписана от Малчо Николов. Романът е определен като пореден неуспешен опит на поета да привлече вниманието на читателите, този път с проза. Критикът с огорчение отбелязва, че в този роман, както и в посочените стихосбирки, поетът е далеч под равнището на високия си старт в българската литература като съвременник на П.П.Славейков и П.К.Яворов. Това заключение е направено след подробен анализ на романа, лишен, според рецензента от каквито и да било литературни достойнства. Изчерпаните творчески ресурси на Кирил Христов в последните му стихосбирки свидетелстват, че неговата бликаща и непосредствена поезия е потънала в мътния поток на грубите площадни инстинкти и чувства. По-късно, опитът на Кирил Христов да създаде епос, в съперничество с Кървава песен на П.П.Славейков, отново почти веднага предизвиква критическата реакция на Малчо Николов…. В пространния  си анализ на поемата критикът убеждава читателя, че и Чеда на Балкана е отстъпление, пореден неуспех на поета, в сравнение с лириката му, с песните, които ще останат безспорни в нашата поезия.

В кратката си статия Жив е той, жив е… Малчо Николов актуализира прочита на Ботевата балада Хаджи Димитър, за да се противопостави  на банализираната й учебникарска рецепция, отблъскваща младите поколения. Той припомня първата възторжена, но овехтяла вече, оценка на Вазов за Ботевата творба, след това и написаното от Пенчо Славейков и Боян Пенев за нея, за да предложи едно свое ново и богато на литературни асоциации четене, което тръгва от евангелските текстове и древните митове за героите, припомня и нашите хайдушки песни, и в спор с П.П.Славейков, поставя творбата на Ботев сред най-високите образци на баладичния жанр в славянските и европейските литератури.

Изключително точни са наблюденията на критика върху народната песен, на която са посветени две от статиите му в списанието през 1936 г. – Хайдушките песни и Жертва за “българска вяра”

Малчо Николов е чужд на критиката, отричаща по принципни (или напълно безпринципни) съображения, постиженията на българската литература. Въпреки строгия си критичен поглед, насочен еднакво взискателно, както към съвременните й прояви, така и към историческото й наследство, той е изцяло позитивен и оптимистично настроен за нейното развитие. Неговата обективност и безпристрастност е забелязана, заради което през 1923 г. е поканен в комисията, която определя носителите на литературните награди на Министерството на народното просвещение. Тогава той пише за Златорог статията си Литературните награди[8], в която някои от неговите наблюдения и изводи, за съжаление, и днес звучат актуално.

Литературните явления на своята съвременност критикът съпоставя и съизмерва с образци от  европейската и руската литература . Със своя убедителна аргументация той се включва в полемиката за развитието поетическия език и на българската лирическа поетика между изданията Философски преглед и Златорог в началото на 30-те години, в която на статиите от Атанас Далчев и Константин Гълъбов опонират критиците Георги Константинов, Георги Цанев,  Вл. Василев. В статията си Мисли върху най-новата ни поезия Малчо Николов, подобно на Вл. Василев в следвоенните му литературни прегледи, прави  естетическа характеристика и оценка на най-ярките авторски присъствия в българската поезия и проза от 20-те до средата на 30-те години на миналия век. Той загърбва категорично идейните противопоставяния и конфликти, като изразява ясен възглед и позиция за социалния елемент в литературата…

През 30-те и началото на 40-те, в последните десетина години от съществуването на Златорог, статиите на Малчо Николов имат повече обобщаващ характер, по-рядко са свързани с анализи на отделни автори и творби. Макар такова деление да е условно, заглавията им достатъчно говорят за съдържанието и проблемите, които поставят. А те са: Актуална литература[9], Литературното клише, Огнища на литературното ни творчество, Приемственост и противоречивост в новата ни поезия, Есениновска дързост у нашите поети. В този период само две от неговите статии в списанието насочват читателския интерес към отделни автори – Багряна и Светът на Каралийчева.

В статията си Приемственост и противоречивост в новата ни поезия критикът в известен смисъл продължава своите наблюдения и разсъждения върху особеностите на българската лирическа поетика, но тук поставя акцент върху приемствеността и развитието на литературната традиция…Тук той само споменава имената на поетите от следващото поколение Багряна, Н.Фурнаджиев, А.Разцветников, Хр.Смирненски, Д.Пантелеев, Ат.Далчев и Сл.Красински. Определя ги като представители и чеда на преходното време, белязано от войни и социални катаклизми, което ги дарява с различна чувствителност и им подсказва нови изразни средства.

В краткия си текст за литературното клише Малчо Николов разисква въпроса за особения език на поезията и ролята на словесното клише в човешкото общуване, журналистиката и литературата… Тук критикът цитира, но и спори с руските формалисти – Шкловски, Якобински[10].

Огнища на литературното ни творчество представлява кратка география на българската литература и влиянието на родното място и местен манталитет върху облика на българския писател. Очевидно статията отразява въодушевлението на българското общество, когато през 1940-41 г. към територията на страната ни са присъединени Южна Добруджа, Македония, част от Беломорието с островите Тасос и Самотраки и Западните покрайнини…

Между текстовете на Малчо Николов в Златорог се установява наличие на вътрешно сцепление, което има своето обяснение в неговия стил и естетическа ориентация, в безкомпромисните му изисквания и критерии за художественост и високите му очаквания за развитието на българската литература. Но то е резултат и на  познанието върху образците на европейските литератури / най-вече френска и немска/ и особено на тези в руската литература, която очевидно непрекъснато следи, изучава, коментира и често цитира в текстовете си.

В Златорог Малчо Николов публикува пет статии, посветени на руската литературна класика и съвременност, а в много други прави често удачни паралели и съпоставки на български с руски автори и произведения, които показват уверените му познания и голямата му любов към тази литература. Две от статиите му отразяват повод: Бунин. По случай награждаването му с Нобелова премия /14,10/ и  Пушкин. За 100-годишнината от смъртта на поета /18,2/; две са посветени на влиянието на руски поети върху българската поезия – Лермонтов у нас /2,10/ и Есениновска дързост у наши поети /21,6/; и Един съвременен паладин /7,4/, посветена на лириката на Николай Гумильов /1886-1921/, написана пет години след смъртта на поета, разстрелян като офицер по обвинение за участие в антисъветски заговор…

Рецензентската активност на Малчо Николов в Златорог може да се определи като умерена. В 24-те годишнини на списанието той е автор на 18 рецензии. В основната си част те са положителни. Критикът рядко, или почти не пише напълно отрицателни текстове. Воден от съзнанието за младостта на българската литература, той винаги е склонен да види и отсее положителното, колкото и незначителен процент да е то от цялото произведение. Бих казала, че първият елемент на оценката е самият факт на удостояването на съответния автор с критическо внимание в Златорог. Малчо Николов рядко се спира на абсолютно начинаещи автори, макар очевидно да следи цялата литература. Има автори, които следи непрекъснато, воден от предпочитанието и любопитството си към поредната им изява, като Йордан Йовков, например. Към други, достатъчно нашумели, за да установи за пореден път, техните едни и същи слабости и грешки като Стилиян Чилингиров и Добри Немиров.

В списъка фигурират и два отзива за чужди автори: Одисеевското начало в българската литература, написан по повод есе върху българската литература от гръцкия писател Йоргос Теотокас и рецензия за романа Завист на руския писател Юрий Олеша…

За това до каква степен критикът пише отговорно своите рецензии и държи оценката му на литературните произведения да бъде дългосрочна, говори красноречиво фактът, че голямата част от рецензиите си, публикувани в Златорог, той включва в продължението на своята История на българската литература От Теодор Траянов до Никола Вапцаров. Литературни характеристики /Хемус,1947/. Книгата, след която съдбата му отрежда дълголетно мълчание и обществено премълчаване за културния му принос в развитието на българската литература и образование.

Литературно-историческите и критическите текстове на Малчо Николов  имат за предмет преди всичко българската литературна класика; те активно работят за оформянето на националния литературен канон и със своята естетическа обективност и прозорливост всъщност са неразделна част от тях. Затова, макар и премълчавани, те са били постоянно четени и коректно или некоректно цитирани. Макар и извлечени в настоящето издание от контекста на Златорог, те по свой начин го съдържат и представят, разговаряйки със съвременните читатели на разбираем език.

 

Златорог 1934/2-3

 

Мисли върху най-новата ни поезия

 

 

Някога към увода си към „На Oстрова на Блажените” Пенчо Славейков писа за нашата поезия, че тя няма още пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости на сватба. От тогава минаха почти 25 години. Споделя ли се и сега тази строга преценка върху общата ни поезия, не зная; но изглежда, че мнозина критици и писатели – и то измежду младите – имат подобно гледище за най-новата ни поезия. Ето само в един къс период от три-четири месеца се явиха три статии от автори с различни, че и противоположни възгледи, които се доближават в отрицателното си отношение към нея: Ат. Далчев (във „Философски преглед”[11]), Г. Константинов („След Лилиева” в „Златорог”[12]) и Г. Цанев[13].

Макар и да съм бил винаги за строгата критика, намирам, че тези преценки са в голяма степен несправедливи и че много от поставените изисквания спрямо нашите автори са неясни, неправилни и субективни. Това ще се опитам да покажа, разглеждайки най-видните представители на новата поезия. Почвам с лириката.

Разбира се, че новата ни лирика се създава след войната и носи всичките особености на това неспокойно време, но не трябва да се изпуща из предвид, че макар корените й да са на наша почва, тя доби тласък за развитието си отвън (най-вече от Русия), и затова е пресилено да се обяснява нейната поява като реакция срещу нашия символизъм и да се провежда пълна антитеза между него и нея. (Символист е и Яворов, но образите у него, с малки изключения, съвсем не са отвлечни, а ярки и „осезателни”, пък и социалното чувство не му е чуждо). Нещо повече: и Фурнаджиев, и Разцветников, и Пантелеев си служат с похватите на символизма, който по-правилно е да се разбира като художествен метод, а не като изразител на определено настроение. (Символисти са напр. и Верхарн, и Балмонт, и други, и това не им пречи да бъдат певци и на жизнерадост). Кое е общото, с което се отличава тази нова поезия, съвсем не е лесно точно да се определи. Могат да се посочат само някои общи белези, присъщи на цялата следвоенна поезия в Русия и на Запад. Синове на една динамизирана епоха, новите писатели са безпокойни, напрегнати, динамични; в едно време, в което се откриха витамините и се пробуди копнежът по „естественото състояние”, култът към физиологичното, към спорта, писателите се почувствуваха по-близко до земята, до стихийния органически живот – те станаха виталисти, „примитивисти”. И най-после, във века на аероплана и радиото, те потърсиха най-късия, но и най-изразителния начин да разкрият сгъстените си душевни преживявания – те станаха експресионисти.

Ясно е, че тази поезия почва след Лилиева, който и по мотиви и по форма е свързан с предвоенното време. Но понеже същинското му развитие и оформяване стана непосредно след войната, налага се да изходим от него, като пръв и най-голям поет на това време. Какво ново и ценно носи той със себе си? Безспорно новото у Лилиева е в онази изключително тънка и чиста духовност, която не познавахме преди него. Песните му звучат като същински изповеди и молитви, а светът, по който бленува, е призрачното царство на Платона – светът на безплътните сенки и видения. Но над най-смирения и кроткия син на нашата родина тегне жестока орисия: той носи страшното проклятие на Ахасфера, – и това е трагичното, – без да е извършил неговия грях. Безгрешен и чист, той поема мъченическия кръст, за да изкупи греховете на другите… И не случайно сред кошмарите на нашата жестока действителност пред него се мярва видението на Спасителя („Ахасфер”). Една необикновено будна – до болезненост будна – съвест, една топла и широка човечност, които са тъй редки за нашето сурово време. Г. Цанев твърди, че на българския писател липсва „етичен полет”, „социална съвест”. Бих желал да видя в чуждите съвременни поезии стихотворения с такъв нравствен патос, каквито са „Ахасфер” и „Родина”. И в неговото честно мълчание, не се ли крие голяма нравствена трагедия?

Не искам да характеризирам начина, по който Ат. Далчев говори за поезията на Лилиева и за нейните формални особености. Ще кажа само, че е съвсем погрешно да се гледа на последните като стихотворна виртуозност. Те са органично свързани с духа на поезията му и не могат да бъдат други. Може ли да бъдат уместни думите от „катадневния говор”, когато се шепнат молитви?

Близка до Лилиева по тон, макар да върви по свой път, е Дора Габе, чиито първи песни в „Златорог” изненадаха с поетическата си зрялост и свежест. Първа тя заговори убедително за женската любов – мека, мечтателна, изживяна като страстно томление и изнемога. Творческите й запаси, обаче, скоро се изчерпиха, и по-после тя прояви талант в преводите си (особено в „Химните” на Каспровича).

Още по-близък до Лилиева е И. Стубел – и по тон, и по похвати. Със задушевност и кротост се отличават най-хубавите му песни, и това го прави тъй близък до детската душа (виж особено чудната му песен „Бялото глухарче”).

Оттук нататък поезията ни тръгва в нова посока. Защото литературното развитие не върви само по една линия, а се разклонява в много страни, като изхожда от едно здраво и плодоносно дърво. Така става обяснима и оправдана лириката и на Н. В. Ракитин, изцяло свързан и по светоглед и по форма с довоенното време. Сроден с младите само със засиления земен дух на поезията си. И после, съвсем погрешно е да се мисли, че Лилиевското начало в поезията ни е единствено ценно и желано. Като всеки голям поет Лилиев изразява една страна от нашия национален дух и с това той увенчава един от върховете на нашата поезия. Разбира се, че другите, които го следват, ще я издигнат до други висини и не да го отрекат, а да разкрият нови глъбини и хоризонти.

И първата между тези нови поети е Е. Багряна. Първа по време и по значение – тя най-ярко и пълно изразява духа на нашата съвременност. Тя създава най-трепетните песни в нашата лирика, чийто извор е в един буен, но одухотворен витализъм, в неукротимите пориви към волност. Но новото в нея е не само в яркостта и напрежението на чувствата, а и в тяхната сложност: тя разбира вакханката и монахинята, греха на прелюбодейката и светите чувства на майката, екстазните любовни химни и надгробните ридания, личните възторзи и печали и черната участ на родината, поезията на близкото и родното, на далечното и непознатото. Дълбоко национална, нейният патриотизъм се мири със широкия й космополитизъм. Многострунна и леко приспособима, тя бързо усвои най-модерния стил („Звезда на моряка”) и умее да се вживява в чуждото и далечното, да представи не само външния, но и характерния вътрешен живот на видяното. Прочетете напр. цикъла „Париж” – и, без да сте били там, ще почувствувате и външната феерия, но и душата на големия град. И друго нещо много ценно: синтетичният й дар – умението й да свързва частния случай с общото, във временното да открива вечното. Едно прави само впечатление във втората й сбирка: там премного чувствувате формата.

До нея стои най-близо Н. Фурнаджиев, по новото, което носи в себе си: тази тревожна, развихрена динамичност, този страстен витализъм и най-вече буйната му стихийност. У него се чувствува диханието на хаоса: първичните сили, създали света, се сливат в единна жизнена стихия. Той сам чувствува родството си с тези предвечни сили и живее не само сред тях, но и в тях. Нещо бурно и мъжествено има в поезията му и затова го притегля метежното (а не толкова социалното), тревожно-разбуненото с неговите пожарни и кървави блясъци, танеца на веселата, необуздана стихия – лудостта на пролетния вятър. „Черни дни” разкриват острата душевна криза у поета. От де иде тя? Не от това ли, че не може да утоли жаждата си за нови възторзи, щом наоколо му е неподвижност – „душна тишина”? Стихиен и замашен, той е еднообразен, и там е ахилесовата му пета.

В „Жертвени клади” Асен Разцветников се прояви с една социална романтика, в която господствуващият тон е елегичен. Ярка, че и претрупана образност, известна реторична патетичност, но и действителна енергия отличават тези песни. Но там има и нещо друго: не гневът и коравата мощ на бореца, а нежното съчувствие към жертвите на гражданските борби. Новите му песни са все още търсения да се примири с живота, израз на дълбоко душевно смущение, което се чувствува в засиления елегичен тон.

Същински социален поет е Хр. Смирненски и то не само със състраданието си към всички отрудени и измъчени, а и с бунтовните си пориви – с буйния си протест, изразен със шумна, пенлива реторическа фраза, нелишена обаче от енергия и устремност.

Нови и оригинални са Д. Пантелеев и Ат. Далчев. Първият – с приказно-баладичните си мотиви, с новите си одухотворения и метафори (у него странно се смесват освен това фантастика и витализъм), а вторият – с Некрасовското умение да чувствува атмосферата на сивата делничност, теготата на изкуствения живот, на уморените и преситените от културата. И най-убедителен е, когато копнее да махне тежкото й бреме, за да се отдаде на първичната й стихийност.

Има ли нужда – след този бегъл преглед – да се оборва твърдението на Ат. Далчев, че нашата лирика след войната е малозначителна и е постигнала само частични успехи? Малко ли е, че това време създаде такива големи поети като Лилиева и Багряна и още пет-шест значителни имена, че тогава се яви и една от най-хубавите Вазови сбирки – „Люляка ми замириса”? Друг е въпросът за намаляване лирическата продукция от известно време. Въпрос е и голям въпрос – дали това води към упадък или е временно затишие. Такова затишие се забелязва навсякъде: в Русия напр. след бляскавия лирически разцвет непосредно след войната с такива мощни поети като Гумилев, Ахматова, Маяковски, Есенин, настъпи значителен отлив. И у нас има известни белези за това, но ще бъде пресилено да се говори за лирически засух. Печатат нови и все интересни стихове и Багряна, и Разцветников и др., а неотдавна излезе с оригинална сбирка и младият поет Славчо Красински, у когото Есениновската луда дръзновеност се съчетава с дълбока задушевност – един непосреден лиризъм, който оправдава Пушкиновата мисъл за несъзнателността, „глуповатостта” на поезията. Вярно е, че за сметка на намалялата лирическа продукция се засилват разказът и романът, и това явление е всеобщо. Но у нас това се проявява едва в последните няколко години. Непосредно след войната лирическото производство вървеше паралелно с епическото.

И първият негов представител, който веднага след войната имашумен успех, е Николай Райнов. Може да се каже, че в тогавашните си разкази Райнов синтезираше всички ярки особености на довоенния модернизъм: индивидуализма на Ницше с естетизма и екзотизма на Уайлда и демонизма на Пшибишевски. Оригиналното в тях е, преди всичко, в новия ярък декоративен стил и в интересната проблематика. Тъкмо в тези неуморни и безпокойни идейни и морални търсения, в жаждата по далечни светове, в този колумбовски дух се крие най-положителното в цялото предишно и сегашно творчество на Райнова.

От цялото огромно литературно производство около войната останаха като нещо значително и завършено само разказите на Йордан Йовков. Още в тях той разкри основните си качества като писател: реалистът у него върви редом с романтика, и в някои разкази това смешение се разрешава във високохудожествен синтез. Йовков е не само яркият живописец на войната, но и нейният поет. Епичната мощ и подвизите на нашето племе намериха в него най-вдъхновения си певец. Широките му живописни платна се отличават с ярка образност и динамичност. И нещо особено и ново: с внушителна сила са дадени масовите преживявания, и най-вече – боевия устрем, горещото боево увлечение. Но покрай тях, с не по-малка убедителност, макар и не тъй широко, той показа грозотията и ужаса на войната („Нощите пред Одрин”, „Земляци”, „Последна радост”). Само в негова полза е фактът, че въпреки патриотичните си увлечения, той остана чужд на всякакъв шовинизъм. Талантът му след войната бързо се разви и укрепна, и той е един от най-плодовитите ни писатели. Въпреки голямото разнообразие на темите му, селянинът от предвоенното време е главният обект на изображенията му. Изключение правят „Старопланински легенди”, най-хубавата книга на Йовкова, най-хубава и в новата ни белетристика. Там отново възкръсва Ботевата хайдушка романтика, поезията на Балкана; възпяти са най-прекрасните добродетели на нашия народ и нещо ново – победната сила на женската любов и красота. А във „Вечери в Антимовския хан” се чувствува голямата му писателска зрялост: задълбоченият му реализъм, будното му етично чувство, синтетичният дар на изобразяване.

Интересен и нов е не с битописа си, а с психологическите проблеми, които се опитва да разреши Георги Райчев. В неговите разкази, и когато изобразява живота в селото, се чувствува усиленият пулс, задъханото темпо, тревогата на нашата съвременност. Героите му са обикновено трескаво напрегнати, подчинени на властта на инстинкта, играчка на бесовски сили. Пристрастието му към ужасното и кошмарното в начало бе израз и на външни влияния. Нещо различно от старите му диаболични теми бе „Песента на гората”, след което обаче творческата му продукция отслабна.

Прясна струя в нашата белетристика вляха разказите на А. Каралийчев. Още в първите от тях той показва същинската си природа: в тях социалният елемент е на втори план, а главното е в новото поетическо виждане на нашето село. Той може да бъде считан за най-типичен примитивист в нашата поезия: връща ни към наивните представи на първичните хора – към епохата на анимизма и митовете, – и оттам идат неговите смели и нови одухотворения. Близък до детската душа, той чувствува необикновен афинитет към миниатюрното, към трептящите от жизнени пориви млади същества. Силата му е в сочния му витализъм и в това ново наивно светоусещане. Неговият жанр е малкият разказ. Специфичният му талант носи и нещо опасно – маниерността.

Сроден с Каралийчева в поетизацията на селото е К. Петканов. Но у него има и нещо съвсем друго – той е изобразител на коравата физическа и нравствена сила на нашия селянин тракиец. В романите му се чувствува приливът на една здрава черноземна сила, жадна за творчество. Но покрай нея Петканов е дал и отрицателното в нашето село – замръзналия консервативен дух на Емперата („Старото време”) – нов елемент в нашата белетристика, който заслужава да бъде подробно разработен. Изображенията на Петканова са широко епични, съдържателни, но той трудно фабулира и композира.

Само един общ поглед върху селската ни белетристика след войната е достатъчен, за да ни убеди в нейното богато жизнено съдържание и във връзките й със съвременността: някъде явни и преки (военните разкази на Йовкова, в някои от разказите на Райчева), някъде потаени. Защото романтичният историцизъм на някои от писателите (Йовков и Петканов) съвсем не е бягство от живота, а утвърждаване на най-скъпите ни национални достояния. Тъкмо във времето на най-голямата ни национална покруса и унижение тези автори посочиха големите добродетели на нашия народ и възкресиха вярата в него и в бъдещето. И друг характерен факт: идиличното отношение към селото отстъпва все повече и повече място на едно реалистично вглъбяване. Това е очевидно у Йовкова и Райчева и новата повест на Елин Пелина – „Земя”, но се вижда ясно и у Петканова (в „Без деца”, че и в „Старо време” и „Вятър ечи”) и у най-младия ни селски белетрист И. Волен.

Фактът, че най-добрите ни епически писатели са от селски произход не е случаен и обяснява в значителна степен неуспеха на гражданската ни белетристика. Очевидно е, за този неуспех има сериозни обективни причини. И те са ясни: градовете ни все още не са добили ясно определена градска физиономия! Те растат и външно се модернизират, но селският елемент постоянно и масово приижда и се заселва в тях. И при все това най-значителните резултати, които се постигнаха и в тази област, се дължат на писателите ни след войната. Треската на града се чувствува силно в разказите на Райчева. Той познава особено добре душата на градското момиче („Лина”, „Песента на гората”).

В опитите си да възсъздаде живота на българския интелигент Константин Константинов е най-убедителен, когато ни пренася в атмосферата на провинциалния град. Пречи му, обаче, да бъде обективен сантименталният му лиризъм, литературността му. Последният му роман „Кръв” е сериозен опит да се изобразят неотдавнашни социални събития – бунтът на комунистите. Положителното в романа е човечното отношение към изобразените лица, някои от които са добре очертани (Минчев, Радева, Людскан), и стремежът към обективност.

Проводници на западното влияние в нашия разказ са Чавдар Мутафов, Вл. Полянов (в първите си разкази) и Св. Минков. Чавдар Мутафов в „Дилетант” прояви живо комбинативно въображение, остър усет към новото и доста рафинирана културност. Но и в най-хубавите места в романа се чувствува забавна остроумна игра на автора. По-съдържателни и съвременни са последните му разкази.

Вл. Полянов се наложи с хубавия си разказ „Детето”, в който за пръв път тъй непосредно е представена трагедията на градското дете, създадена от настъпилите ненормални семейни отношения. След това хубаво начало, обаче, Полянов тръгна по линията на най-малката съпротива. Опиращ се само на формалния си епически дар (той умее лесно да фабулира и леко да разказва), невзискателен към себе си, със слаб запас от наблюдения и с недостатъчно психологическо вглъбяване, той написа няколко романа, интересни само с темите си.

В „Бялата пътека” Орлин Василев във форма на дневник излага преживявания, свързани със събитията от 1923 г. там има страници, проникнати с искреност и верни наблюдения. Но в „Тор” същият автор затъна в литературно съчинителство.

Най-оригиналната книга на Светослав Минков е „Автомати” – и с ултра съвременното си съдържание, и с художествените си похвати (чисто романтичен подстъп за изобразяване на съвременния механизиран човек) и особено с тънкия си хумор.

Интересни и доста сполучливи са женските разкази на Фани Попова Мутафова. В тях тя показва и наблюдателност и психологически дар, когато разкрива преживяванията на модерната жена, пък и на жената въобще.

Жената е главната героиня и в двата романа на Анна Каменова – „Харитининият грях” и „Градът е същият”. Но тя е много по-правдива и убедителна, когато рисува провинциалната девойка с нейната среда, тъй ясно определена, че може да се възсъздаде в декоративен рисунък.

Ясно е – градският живот още не е овладян от нашите белетристи, и ние имаме наистина основание тука да бъдем недоволни (макар че постигнатото в сравнение с преди войната съвсем не дава основание за песимизъм). Недоволни, но къде да търсим причините? Г. Цанев твърди, че ние нямаме още истински социален роман, нито дори социален разказ. Ние сме готови да споделим неговото недоволство. Но въпросът е – къде да го насочим? Да държим ли отговорни писателите си за тази липса (както и за липсата на идейност), че те нямат будна социална съвест и високо художническо съзнание? Но нима най-добрите от тях нямат всичко това? Не е ли очевидно, както посочихме, че за това има обективни причини, невластни от най-хубавите ни желания? Защото дори и да сме в състояние напр. да наложим на писателите да избират теми от известна област, резултатът не ще бъде по-добър. Вие ще посочите напр. социални теми. Но ако писателят няма призвание да ги разработва? Не, въпросът не е в предпочитане и налагане на известни теми, а в жизнеността на изобразяваните факти и явления. Какви ще бъдат те – социални, идейни, морални, битови – не е важно. Важното е да са наситени с богато жизнено съдържание. И истинската мярка за таланта на писателя е степента на тази жизненост – неговия по-тесен или по-широк жизнен обхват. И така – често, без да носи етикета напр. на социален писател, той създава дълбоки творения с такъв дух (Чехов – „В овраге”, „Вишнева градина”; Бунин – „Господин из С. Франциско”, „Крик”).

Ние разбираме повика за социална и въобще за активистическа поезия. Той е повик на нашата тревожна съвременност. Но в него – покрай хубавия стремеж да се обърне поезията в една жива сила, има и нещо опасно – тя е заплашена да върши службата на пропагандата и публицистиката. Защото, ако е вярно, че истинският поет служи не на поезията, а на живота, не по-малко вярно е, че той не е служител на неговите временни, преходни интереси и потреби. Наистина, силните писатели си остават такива, и когато са тенденциозни, но това не минава безследно дори за автори с таланта на Леонид Леонова.

Все пак в този зов за по-голяма актуалност има нещо безспорно полезно и за нашия писател: – то е изискването да бъде по-отзивчив, да проявява буден интерес към явленията от нашата съвременност и живота въобще. „Пътувайте в трета класа, там ще видите и чуете много интересни неща”, – съветва Чехов по-младите си колеги.

И нещо друго, от което особено се нуждаят повечето от нашите белетристи: грижливо и внимателно наблюдаване на живота в неговите най-разнообразни прояви, системна и упорита работа, която да се употреби за събиране и разработване на градивния материал. Защото малцина от нашите писатели познават „черния” упорит труд, без който не биха били създадени нито „Саламбо” от Флобера, нито романите на Балзака и Зола, нито „Война и мир”.

И най-после, ако е въпрос за пожелание, ние бихме искали да видим в нашия писател тъкмо онова, от което най-много се нуждае нашето мътно и дребнаво време – характер.

 

 

Златорог 1923/3

 

Литературните награди

 

 

Нищо по-похвално от Закона за поощрение на родната литература и изкуство. И в миналото българският писател не е имал достатъчна материална и морална подкрепа от общество и държава, но едва ли е бивал поставен на такова изпитание, както в дните, които живеем. Това мътно и болно време на повсеместни и всевъзможни кризи, когато сме свидетели на едно необикновено загрубяване и подивяване, отнема – особено у нас – най-елементарните условия за духовен живот. Кризата в книжния пазар не е ли показател на грозния духовен кризис в нашето общество – говоря за оная част от него, която има средства да купува, която, жадна за сензационни наслади, се отнася с равнодушие или явно пренебрежение към делото на българския писател?  Съществуването на българската книга е просто заплашено – и кой друг освен държавата би могъл да й се притече на помощ? Колкото и недостатъчно, тя се опитва да стори това с поменатия закон.

Но ний сме нещастна страна. Най-благородното начинание рискува да се обърне с главата надолу, щом започне да се прилага. Въпросът е: как трябва да стане това прилагане, за да бъдат насърчени и подпомогнати действително заслужаващите? Законът го разрешава: литературните и драматически произведения се оценяват от специална комисия, назначена от Министерството, която се състои на началника на културното отделение, от директора на Народната библиотека, директора на Народния театър, един член на Академията на науките и един професор от историко-филологическия факултет. Директори, академии, факултети – все големи фирми. Та вече по самия си състав това е една комисия за истинско обезсърчение на българската литература! Като изключим началника на културното отделение, който участва като представител на Министерството, – какво дирят там директорите на Народната библиотека и на Народния театър? Впрочем тази чудатост си има нашенско обяснение: казват, съставител на законопроекта е един от тия директори, на когото се е видяла малка високата служба, която заема, та се не стеснил да се нареди и между арбитрите на изящните изкуства. За представителите на Академията и на историко-филологическия факултет би могло да се каже: ако посочат из средата си вещи познавачи на нашата литература (каквито, за жалост, има само един-двама), тяхното участие в комисията не би могло да се отрече по принцип; но ако – както е случаят тази година – се избират лица, които нямат нищо общо с литературата, как би могло да се оправдае и тяхното участие?

Види се, самото министерство е разбрало, че възложената задача на комисията, при определения от закона състав, не е по нейните сили, та с правилника за прилагането му твърде ограничава фунцията й, като главната работа прехвърля върху литературната секция. Според & 10 от Правилника „за да може комисията да даде правилна оценка на излезлите и постъпили трудове, тя се основава на мотивирани рецензии, направени от вещи лица. Такива лица, броят на които е поне две, се консултират заедно с един член от комисията в особена литературна секция, и тя дава писмено изложение върху качествата на произведенията, които се сочат за награда”. Подчертаният израз е съвсем категоричен: само секцията, която се състои от вещи лица, може да се произнася мотивирано, кои произведения трябва да бъдат наградени. Комисията няма това право: тя взема решение само въз основа на доклада, изработен от вещите лица. Нейната служба трябва да се схваща – в духа на правилника – като контролна: да следи спазен ли е закона (дали секцията е разгледала всички произведения; дали избраните спадат към тия, които могат да бъдат наградени; дали секцията е мотивирала заключенията си и пр.). По-нататък: да влиза в ново разглеждане на произведенията, да прави нови преценки, да отхвърля представените й и да представя нови автори – не може. Инак, защо са тия „вещи” лица в секцията – щом комисията се признава за още по-веща? Само да се губи време и да се харчат пари? Та най-подир, несъвместимо е и с достойнството на лицата от секцията, които, предполага се, са литератори с достатъчна компетентност (призната и от самата комисия: инак няма защо са се обръща към тях) – да се ревизират мненията им от някакви административни чиновници, определени не с оглед към личните им качества, а според служебния пост, който заемат. Комисията достатъчно упражнява правото си на конрол и по съществото на работата – чрез участието на един член.

Въпреки категоричността на правилника, при определяне (за пръв път ) тази година литературните награди, комисията не се задоволи с тая (достатъчна за амбициите й) формално-законна проверка, а си позволи да се вре там, дето не й е работа. Законът предвижда пет награди : 4 – за белетристика и лирика и 1 – за драма. Литературната секция представи с мотивиран доклад за награда : Елин Пелин – за повестта му „Земя”; Йордан Йовков – за разказите му „Дрямката на Калмука” и „Частният учител”; Георги Райчев – за разказите му „Лина”, „Страх” и „Кошмар” и Николай Лилиев – за стихотворната му сбирка „Лунни петна”. Комисията, обаче, изцяло игнорира мнението на секцията, представи само Елин Пелин и се яви с нов доклад за премиране: А. Страшимиров – за съчинението му „Вихър” и Дора Габе – за стихотворния цикъл „Очите” и трите й разказа „Някога”. Без всякаква мотивировка, тя отхвърля представените с подробен доклад писатели, като се задоволи само с общи и безсъдържателни фрази като – „разказите му и по качество (!) са слаби”, „стиховете му са безжизнени” и пр. И написва нов, объркан доклад. При това, освен посочените от нея трима писатели, не намира друг, достоен за четвъртата награда, и постановява: сумата, определена за нея, да се внесе във фонда за поощряване на родната литература. Министърът на народното просвещение сам я дава на Николай Лилиев. Намерило се е у него повече любов и ревност за българската поезия, отколкото тия директори и академици, които днес – когато литературата ни кипи от изблик на млади сили – не е намерила никого достоен, не за признание (те сами в доклада си приемат, че наградата се дава не за „отличие”, а за насърчение), а само да бъде насърчен, да му се даде импулс за работа. Види се, насърчение заслужават не младите, а хора, които и от които вече никой нещо особено не очаква.

Но, кои са тия строги съдии над нещастната българска литература, които с такава високомерна небрежност отричат творенията на безспорно даровити млади писатели, които трябва да бъдат подкрепени? Преди всичко – двамата директори, на библиотеката и театъра, г. Станимиров и г. Хр. Цанков: първият известен като добър стар администратор, но абсолютно непричастен, невинен по въпроси от литературен характер, а вторият – автор на книгата „Мои познайници”, в която фактически показва, че разглежданите от него писатели не са му никакви познайници, а са му далеч чужди и непознати, както му бе чужда и работата като представител на един от културните ни институти; на трето място е представителят на Академията г. проф. Б. Цонев, чиито научни заслуги в областта на езикознанието малко ни интересуват, но чиито естетически изисквания се почват и свършват с това, да се пише „гладко и сладко” и най-после – централната фигура – представителят на историко-филологическия факултет, фамозният Ал. Балабанов, позорно изгонен от писателския съюз, задето „петни писателското звание”. Може ли да има сенчица от съмнение, че останалите членове, освен нaчалника на културното бюро, който е поддържал мнението на секцията, просто не са имали и не могат да имат мнение по интересуващия ни въпрос? По какъв начин именно Балабанов застава начело на комисията, какъв е този историко-филологически факултет, който посочва не другиго, а него? – Работата е съвсем проста и би била смешна, ако не бе възмутителна: понеже другите отказвали – за да се отърват, посочват Балабанов! Да, за да се отърват. Навярно така или приблизително така е станало и в Академията на науките. А Министерството, което постъпи съвсем правилно при определяне наградите на художниците (възприе мнението на секцията, а не на комисията) утвърди доклада на комисията, и само по отношение  на Лилиев възприе гледището на секцията.

Не е въпроса, кой е по-прав. Аз ценя стихотворенията и очерците на Дора Габе и съм се изказал за тях. Въпросът се поставя по принцип: за отношението между секцията и комисията, които трябва да бъдат разрешени по начин – да не се обезмисля института на вещите лица и да не се създават конфликти, които напоследък тъй разпалиха литературните страсти. Нека лицата, повикани да дадат мнение, носят отговорността за своите преценки пред съвестта си и пред обществото. Като литератори, може да се предполага, че те все повече ще държат сметка какво вършат, ще бъдат по-обективни и безпристрастни, отколкото безотговорните административни лица.

Както е и сега законът, ако се разбира и прилага в неговия дух (във връзка с правилника), подобен конфликт не можеше да възникне. Но понеже винаги могат да се намерят хора от комисията, които ще искат много да знаят, трябва и формално закона, както и правилника да бъдат поправени и изменени. Покрай едно действително засилване грижата за покровителство на писателя (законът и сега предвижда да се дават субсидии и командировки в странство на заслужили писатели и художници, но фактически нищо не става); покрай коригирането на чл. 4 (да се дават награди не само за романи, повести, сбирки от стихове и сборници от разкази, а и за цикли – защото колцина от писателите имат възможност да излязат с отделна книга при тези трудни условия) най-важното изменение , което се налага е да се премахне сегашния състав на комисията, като нейната функция се слее с тая на секцията.

В едно от заседанията на писателския съюз, като се разисква по състава на комисията, се възприе мнението, което сравнително е и най-разумно: членовете да останат пак 5 души: един представител на Министерството, две вещи лица, посочени от Съюза на българските писатели, и по един представител на Академията и историко-филологическия факултет. Такива комисии трябва да се конституират за даване на награди на художниците и музикантите, като за съставът им се поискат мненията на съответните сдружения. Може да се възрази, че факултетът и Академията могат да повторят тазгодишната история. След опита, който имаме – едва ли. Пък да допуснем и най-лошото – да бъдат изпратени същите хора – при наличността на двамата представители на съюза и един неутрален член – началника на културното бюро – техните (или по-добре – неговите) „схващания” ще бъдат неутрализирани и обезвредени, ще си останат наистина само „сухи напъни”. Измененията на закона и правилника след горчивия опит, който имаме, трябва да станат по-скоро, за да не се компрометира изцяло хубавата идея за насърчение на българската литература и изкуство.

 

Бележка

“Фондът за поощрение на родната литература и изкуство”, създаден със закон през 1922 г. по времето на земеделското правителство, се свързва с името на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски и съществува в продължение на две десетилетия до 1944 г. За пръв път награди и поощрения за литература се раздават през 1923 г. и събитието е широко коментирано в печата.

В справочника “Хроника на литературните конкурси и награди в България” /автор и съст. Ангел Грозданов; изд. на Народната библиотека “Св.Св.Кирил и Методий”,1996/, започва с цитати от публикуваната тук статия на Малчо Николов, чието актуално звучене е поводът да я включим в нашето издание.

В цитирания справочник е проследена полемиката в печата около това събитие в живота на българската литература, отбелязало за пръв път грижа на държавата за развитието й.

Съгласно с изискването на Закона за поощрение на родната литература и изкуствата е създадена държавна комисия, която заседава в пет секции с назначени от МНП председатели и вещи лица: театрално-графическа, начело с проф. Ал.Теодоров-Балан; литературна – с проф.Михаил Арнаудов; драматична – с Хр.Цанков-Дерижан; музикална – Ст.Чилингиров и художествена – Никола Балабанов. Към комисиите са посочени за вещи лица: Вл.Василев, Михаил Тихов, М.М.Златин, Георги Атанасов, Добри Христов, Иван Лазаров, Ст.Иванов и Никола Маринов.

През 1923 г. за раздаването на литературните награди и поощрения заседава комисия в състав: Христо Цанков-Дерижан – директор на Народния театър; Никола Балабанов – началник на бюрото за културните учреждения и фондове при МНП; Ст. Станимиров – директор на Народната библиотека; проф. Беньо Цонев – посочен от БАН и проф.Ал.Балабанов – представител на Историко-филологическия факултет при СУ и член на СБП.

Наградените автори през 1923 г. са: Елин Пелин – с 10 000 лв. – за повестта “Земя”, публикувана в сп. Пролом, г. I,.1922; Дора Габе – 10 000 лв. за лирическия цикъл “Очите” и трите разказа от “Някога” /публикувани в Златорог /1921, 1922, 1923/; и Николай Лилиев – 10 000 лв. – за книгата “Лунни петна” /1922/. Насърчение от 3000 лв. получава Георги Райчев за разказите си “Лина”, “Страх”, “Кошмар” и “Карнавал”, от които първите два също публикувани в сп.Златорог /1921,1922/.

 

[1]Критикът става главен редактор на списанието през 1928 г. Знаков е фактът, че и то като “Златорог” спира да излиза през 1943 година.

[2] Вж.Ружа Маринска,доц.д-р. Сирак Скитник на страниците на сп.Българска реч – в сб. Сирак Скитник и българската култура. Университетско изд. Неофит Рилски, Благоевград, 2010, с.182-188.

 [3] В литературно-историческото си изследване “Пенчо Славейков и немската литература” /С.,1981/ Хилде Фай е проследила тази връзка, следвайки казаното от видния немски филолог славист Герхард Геземан, че “Пенчо Славейков е една от най-значителните и плодотворни връзки между българската и немската духовна култура”. Още като студент в Лайпциг нашият поет разработва темата “Хайне в Русия”, там той се сближава с проф.Елстер – “добър познавач на Хайне, с когото подържа кореспонденция, свидетелстваща за разговорите им за Хайне.

[4] Подобни изводи в текстовете на Малчо Николов го поставят като критик в неблагоприятната позиция на адепт на немската идеалистическа и формалистична школа, поради което марксическото литературознание допуска да бъде цитиран избирателно, но не  и да се преиздават неговите текстове в годините на социализма. Виж оценката за него в  Речник на българската литература, Т. II, БАН, 1977.

Ницшеанството и по-точно Пенчо Славейковото ницшеанство е обект на внимание и в редица други текстове на Златорог. Пряко или косвено поетът е разглеждан и определян като българския вариант на ницшеанството, като възторжен адепт на философията, в която редица други мислители са виждали декадентски и човеконенавистнически идеи. Увлечението на П.П.Славейков по Ницше е формулирано и от самия него в статията му Заратустра/1,7/, в която животът и творчеството немския философ са разгледани в генетично духовно единство. Пенчо Славейковото ницшеанство е концепция за живота, посветен на изкуството, за живата връзка между живот и идея. Пътят на Ницше от първото му съчинение Произход на трагедията до философската му поема Тъй рече Заратустра е проследен по нишката на основната Ницшева идея за вечното завръщане, чиято цел е постигане на вътрешно единство от личността, самотно извисена на ръба между гениалност и умопомрачение.

[5]Забавеното излизане от печат на първата и стихосбирка На прага стъпки става причина още във втората стартираща книжка на списанието да се появи цикъл под същото заглавие[6]. Следва вторият – Без звезди/1,10/ – пет стихотворения, в които душата й мъдро проглежда през светлината на скръбта; напомня и Дебеляновата светла скръб; и накрая – Стария град /2,10/, публикуван във втората годишнина.

[6] За нея пишат и други сътрудници на списанието – Георги Константинов, Васил Пундев, който освен че рецензира първата й книга[7] , по-късно й посвещава очерк в книгата си Днешната българска лирика /1929/.

[7] Вж. книгата му Житейски и литературни спомени, 1962, с. 75.

[8] През 1923 започва да функционира Фонд за поощрение на родната литература и изкуство към Министерството на народното просвещение. Събитието е широко коментирано в печата, но в справочника Хроника на литературните конкурси и награди в България /автор и съставител Ангел Грозданов; изд. на Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”. 1996, с.4/ описанието на Фонда започва с цитати от тази статия. В цит.изд. може да бъде проследена цялата полемика по този повод, както и подробно описание на работата на Фонда в продължение на 20 години до 1943 и списъците на наградените автори.

[9] Друга статия под същото заглавие Малчо Николов публикува и по-късно във в. Изгрев, г.I, бр.59 от 14 дек.1944.

[10] Името на Якубински, Лев Петрович /1892-1945/, почти неизвестно у нас, неслучайно е споменато заедно с това  на Виктор Шкловски /1893-1984/. Якубински е негов съвременник, руски литературовед и езиковед, един от любимите ученици на Ян Бодуен де Куртене; автор на изследвания върху древноруски език, върху теория на поезията и прозата, културата на речта; един от основоположниците на социолингвистиката и компаративистиката. Шкловски разказва за него в мемоарните си книги. /Вж.Тетива, 1977, с.145; както и Имало едно време,1982, с.183

[11] Размишления върху българската лирика след войната /Философски преглед 1933/4/.

[12] Златорог 1933/7

[13] Николай Лилиев, Златорог 1933/2/

Малчо Николов
19.09.2013

Свързани статии