Златорог 1934/2-3

Мисли върху най-новата ни поезия

Някога към увода си към „На Oстрова на Блажените” Пенчо Славейков писа за нашата поезия, че тя няма още пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости на сватба. От тогава минаха почти 25 години. Споделя ли се и сега тази строга преценка върху общата ни поезия, не зная; но изглежда, че мнозина критици и писатели – и то измежду младите – имат подобно гледище за най-новата ни поезия. Ето само в един къс период от три-четири месеца се явиха три статии от автори с различни, че и противоположни възгледи, които се доближават в отрицателното си отношение към нея: Ат. Далчев (във „Философски преглед”[11]), Г. Константинов („След Лилиева” в „Златорог”[12]) и Г. Цанев[13].

Макар и да съм бил винаги за строгата критика, намирам, че тези преценки са в голяма степен несправедливи и че много от поставените изисквания спрямо нашите автори са неясни, неправилни и субективни. Това ще се опитам да покажа, разглеждайки най-видните представители на новата поезия. Почвам с лириката.

Разбира се, че новата ни лирика се създава след войната и носи всичките особености на това неспокойно време, но не трябва да се изпуща из предвид, че макар корените й да са на наша почва, тя доби тласък за развитието си отвън (най-вече от Русия), и затова е пресилено да се обяснява нейната поява като реакция срещу нашия символизъм и да се провежда пълна антитеза между него и нея. (Символист е и Яворов, но образите у него, с малки изключения, съвсем не са отвлечни, а ярки и „осезателни”, пък и социалното чувство не му е чуждо). Нещо повече: и Фурнаджиев, и Разцветников, и Пантелеев си служат с похватите на символизма, който по-правилно е да се разбира като художествен метод, а не като изразител на определено настроение. (Символисти са напр. и Верхарн, и Балмонт, и други, и това не им пречи да бъдат певци и на жизнерадост). Кое е общото, с което се отличава тази нова поезия, съвсем не е лесно точно да се определи. Могат да се посочат само някои общи белези, присъщи на цялата следвоенна поезия в Русия и на Запад. Синове на една динамизирана епоха, новите писатели са безпокойни, напрегнати, динамични; в едно време, в което се откриха витамините и се пробуди копнежът по „естественото състояние”, култът към физиологичното, към спорта, писателите се почувствуваха по-близко до земята, до стихийния органически живот – те станаха виталисти, „примитивисти”. И най-после, във века на аероплана и радиото, те потърсиха най-късия, но и най-изразителния начин да разкрият сгъстените си душевни преживявания – те станаха експресионисти.

Ясно е, че тази поезия почва след Лилиева, който и по мотиви и по форма е свързан с предвоенното време. Но понеже същинското му развитие и оформяване стана непосредно след войната, налага се да изходим от него, като пръв и най-голям поет на това време. Какво ново и ценно носи той със себе си? Безспорно новото у Лилиева е в онази изключително тънка и чиста духовност, която не познавахме преди него. Песните му звучат като същински изповеди и молитви, а светът, по който бленува, е призрачното царство на Платона – светът на безплътните сенки и видения. Но над най-смирения и кроткия син на нашата родина тегне жестока орисия: той носи страшното проклятие на Ахасфера, – и това е трагичното, – без да е извършил неговия грях. Безгрешен и чист, той поема мъченическия кръст, за да изкупи греховете на другите… И не случайно сред кошмарите на нашата жестока действителност пред него се мярва видението на Спасителя („Ахасфер”). Една необикновено будна – до болезненост будна – съвест, една топла и широка човечност, които са тъй редки за нашето сурово време. Г. Цанев твърди, че на българския писател липсва „етичен полет”, „социална съвест”. Бих желал да видя в чуждите съвременни поезии стихотворения с такъв нравствен патос, каквито са „Ахасфер” и „Родина”. И в неговото честно мълчание, не се ли крие голяма нравствена трагедия?

Не искам да характеризирам начина, по който Ат. Далчев говори за поезията на Лилиева и за нейните формални особености. Ще кажа само, че е съвсем погрешно да се гледа на последните като стихотворна виртуозност. Те са органично свързани с духа на поезията му и не могат да бъдат други. Може ли да бъдат уместни думите от „катадневния говор”, когато се шепнат молитви?

Близка до Лилиева по тон, макар да върви по свой път, е Дора Габе, чиито първи песни в „Златорог” изненадаха с поетическата си зрялост и свежест. Първа тя заговори убедително за женската любов – мека, мечтателна, изживяна като страстно томление и изнемога. Творческите й запаси, обаче, скоро се изчерпиха, и по-после тя прояви талант в преводите си (особено в „Химните” на Каспровича).

Още по-близък до Лилиева е И. Стубел – и по тон, и по похвати. Със задушевност и кротост се отличават най-хубавите му песни, и това го прави тъй близък до детската душа (виж особено чудната му песен „Бялото глухарче”).

Оттук нататък поезията ни тръгва в нова посока. Защото литературното развитие не върви само по една линия, а се разклонява в много страни, като изхожда от едно здраво и плодоносно дърво. Така става обяснима и оправдана лириката и на Н. В. Ракитин, изцяло свързан и по светоглед и по форма с довоенното време. Сроден с младите само със засиления земен дух на поезията си. И после, съвсем погрешно е да се мисли, че Лилиевското начало в поезията ни е единствено ценно и желано. Като всеки голям поет Лилиев изразява една страна от нашия национален дух и с това той увенчава един от върховете на нашата поезия. Разбира се, че другите, които го следват, ще я издигнат до други висини и не да го отрекат, а да разкрият нови глъбини и хоризонти.

И първата между тези нови поети е Е. Багряна. Първа по време и по значение – тя най-ярко и пълно изразява духа на нашата съвременност. Тя създава най-трепетните песни в нашата лирика, чийто извор е в един буен, но одухотворен витализъм, в неукротимите пориви към волност. Но новото в нея е не само в яркостта и напрежението на чувствата, а и в тяхната сложност: тя разбира вакханката и монахинята, греха на прелюбодейката и светите чувства на майката, екстазните любовни химни и надгробните ридания, личните възторзи и печали и черната участ на родината, поезията на близкото и родното, на далечното и непознатото. Дълбоко национална, нейният патриотизъм се мири със широкия й космополитизъм. Многострунна и леко приспособима, тя бързо усвои най-модерния стил („Звезда на моряка”) и умее да се вживява в чуждото и далечното, да представи не само външния, но и характерния вътрешен живот на видяното. Прочетете напр. цикъла „Париж” – и, без да сте били там, ще почувствувате и външната феерия, но и душата на големия град. И друго нещо много ценно: синтетичният й дар – умението й да свързва частния случай с общото, във временното да открива вечното. Едно прави само впечатление във втората й сбирка: там премного чувствувате формата.

До нея стои най-близо Н. Фурнаджиев, по новото, което носи в себе си: тази тревожна, развихрена динамичност, този страстен витализъм и най-вече буйната му стихийност. У него се чувствува диханието на хаоса: първичните сили, създали света, се сливат в единна жизнена стихия. Той сам чувствува родството си с тези предвечни сили и живее не само сред тях, но и в тях. Нещо бурно и мъжествено има в поезията му и затова го притегля метежното (а не толкова социалното), тревожно-разбуненото с неговите пожарни и кървави блясъци, танеца на веселата, необуздана стихия – лудостта на пролетния вятър. „Черни дни” разкриват острата душевна криза у поета. От де иде тя? Не от това ли, че не може да утоли жаждата си за нови възторзи, щом наоколо му е неподвижност – „душна тишина”? Стихиен и замашен, той е еднообразен, и там е ахилесовата му пета.

В „Жертвени клади” Асен Разцветников се прояви с една социална романтика, в която господствуващият тон е елегичен. Ярка, че и претрупана образност, известна реторична патетичност, но и действителна енергия отличават тези песни. Но там има и нещо друго: не гневът и коравата мощ на бореца, а нежното съчувствие към жертвите на гражданските борби. Новите му песни са все още търсения да се примири с живота, израз на дълбоко душевно смущение, което се чувствува в засиления елегичен тон.

Същински социален поет е Хр. Смирненски и то не само със състраданието си към всички отрудени и измъчени, а и с бунтовните си пориви – с буйния си протест, изразен със шумна, пенлива реторическа фраза, нелишена обаче от енергия и устремност.

Нови и оригинални са Д. Пантелеев и Ат. Далчев. Първият – с приказно-баладичните си мотиви, с новите си одухотворения и метафори (у него странно се смесват освен това фантастика и витализъм), а вторият – с Некрасовското умение да чувствува атмосферата на сивата делничност, теготата на изкуствения живот, на уморените и преситените от културата. И най-убедителен е, когато копнее да махне тежкото й бреме, за да се отдаде на първичната й стихийност.

Има ли нужда – след този бегъл преглед – да се оборва твърдението на Ат. Далчев, че нашата лирика след войната е малозначителна и е постигнала само частични успехи? Малко ли е, че това време създаде такива големи поети като Лилиева и Багряна и още пет-шест значителни имена, че тогава се яви и една от най-хубавите Вазови сбирки – „Люляка ми замириса”? Друг е въпросът за намаляване лирическата продукция от известно време. Въпрос е и голям въпрос – дали това води към упадък или е временно затишие. Такова затишие се забелязва навсякъде: в Русия напр. след бляскавия лирически разцвет непосредно след войната с такива мощни поети като Гумилев, Ахматова, Маяковски, Есенин, настъпи значителен отлив. И у нас има известни белези за това, но ще бъде пресилено да се говори за лирически засух. Печатат нови и все интересни стихове и Багряна, и Разцветников и др., а неотдавна излезе с оригинална сбирка и младият поет Славчо Красински, у когото Есениновската луда дръзновеност се съчетава с дълбока задушевност – един непосреден лиризъм, който оправдава Пушкиновата мисъл за несъзнателността, „глуповатостта” на поезията. Вярно е, че за сметка на намалялата лирическа продукция се засилват разказът и романът, и това явление е всеобщо. Но у нас това се проявява едва в последните няколко години. Непосредно след войната лирическото производство вървеше паралелно с епическото.

И първият негов представител, който веднага след войната имашумен успех, е Николай Райнов. Може да се каже, че в тогавашните си разкази Райнов синтезираше всички ярки особености на довоенния модернизъм: индивидуализма на Ницше с естетизма и екзотизма на Уайлда и демонизма на Пшибишевски. Оригиналното в тях е, преди всичко, в новия ярък декоративен стил и в интересната проблематика. Тъкмо в тези неуморни и безпокойни идейни и морални търсения, в жаждата по далечни светове, в този колумбовски дух се крие най-положителното в цялото предишно и сегашно творчество на Райнова.

От цялото огромно литературно производство около войната останаха като нещо значително и завършено само разказите на Йордан Йовков. Още в тях той разкри основните си качества като писател: реалистът у него върви редом с романтика, и в някои разкази това смешение се разрешава във високохудожествен синтез. Йовков е не само яркият живописец на войната, но и нейният поет. Епичната мощ и подвизите на нашето племе намериха в него най-вдъхновения си певец. Широките му живописни платна се отличават с ярка образност и динамичност. И нещо особено и ново: с внушителна сила са дадени масовите преживявания, и най-вече – боевия устрем, горещото боево увлечение. Но покрай тях, с не по-малка убедителност, макар и не тъй широко, той показа грозотията и ужаса на войната („Нощите пред Одрин”, „Земляци”, „Последна радост”). Само в негова полза е фактът, че въпреки патриотичните си увлечения, той остана чужд на всякакъв шовинизъм. Талантът му след войната бързо се разви и укрепна, и той е един от най-плодовитите ни писатели. Въпреки голямото разнообразие на темите му, селянинът от предвоенното време е главният обект на изображенията му. Изключение правят „Старопланински легенди”, най-хубавата книга на Йовкова, най-хубава и в новата ни белетристика. Там отново възкръсва Ботевата хайдушка романтика, поезията на Балкана; възпяти са най-прекрасните добродетели на нашия народ и нещо ново – победната сила на женската любов и красота. А във „Вечери в Антимовския хан” се чувствува голямата му писателска зрялост: задълбоченият му реализъм, будното му етично чувство, синтетичният дар на изобразяване.

Интересен и нов е не с битописа си, а с психологическите проблеми, които се опитва да разреши Георги Райчев. В неговите разкази, и когато изобразява живота в селото, се чувствува усиленият пулс, задъханото темпо, тревогата на нашата съвременност. Героите му са обикновено трескаво напрегнати, подчинени на властта на инстинкта, играчка на бесовски сили. Пристрастието му към ужасното и кошмарното в начало бе израз и на външни влияния. Нещо различно от старите му диаболични теми бе „Песента на гората”, след което обаче творческата му продукция отслабна.

Прясна струя в нашата белетристика вляха разказите на А. Каралийчев. Още в първите от тях той показва същинската си природа: в тях социалният елемент е на втори план, а главното е в новото поетическо виждане на нашето село. Той може да бъде считан за най-типичен примитивист в нашата поезия: връща ни към наивните представи на първичните хора – към епохата на анимизма и митовете, – и оттам идат неговите смели и нови одухотворения. Близък до детската душа, той чувствува необикновен афинитет към миниатюрното, към трептящите от жизнени пориви млади същества. Силата му е в сочния му витализъм и в това ново наивно светоусещане. Неговият жанр е малкият разказ. Специфичният му талант носи и нещо опасно – маниерността.

Сроден с Каралийчева в поетизацията на селото е К. Петканов. Но у него има и нещо съвсем друго – той е изобразител на коравата физическа и нравствена сила на нашия селянин тракиец. В романите му се чувствува приливът на една здрава черноземна сила, жадна за творчество. Но покрай нея Петканов е дал и отрицателното в нашето село – замръзналия консервативен дух на Емперата („Старото време”) – нов елемент в нашата белетристика, който заслужава да бъде подробно разработен. Изображенията на Петканова са широко епични, съдържателни, но той трудно фабулира и композира.

Само един общ поглед върху селската ни белетристика след войната е достатъчен, за да ни убеди в нейното богато жизнено съдържание и във връзките й със съвременността: някъде явни и преки (военните разкази на Йовкова, в някои от разказите на Райчева), някъде потаени. Защото романтичният историцизъм на някои от писателите (Йовков и Петканов) съвсем не е бягство от живота, а утвърждаване на най-скъпите ни национални достояния. Тъкмо във времето на най-голямата ни национална покруса и унижение тези автори посочиха големите добродетели на нашия народ и възкресиха вярата в него и в бъдещето. И друг характерен факт: идиличното отношение към селото отстъпва все повече и повече място на едно реалистично вглъбяване. Това е очевидно у Йовкова и Райчева и новата повест на Елин Пелина – „Земя”, но се вижда ясно и у Петканова (в „Без деца”, че и в „Старо време” и „Вятър ечи”) и у най-младия ни селски белетрист И. Волен.

Фактът, че най-добрите ни епически писатели са от селски произход не е случаен и обяснява в значителна степен неуспеха на гражданската ни белетристика. Очевидно е, за този неуспех има сериозни обективни причини. И те са ясни: градовете ни все още не са добили ясно определена градска физиономия! Те растат и външно се модернизират, но селският елемент постоянно и масово приижда и се заселва в тях. И при все това най-значителните резултати, които се постигнаха и в тази област, се дължат на писателите ни след войната. Треската на града се чувствува силно в разказите на Райчева. Той познава особено добре душата на градското момиче („Лина”, „Песента на гората”).

В опитите си да възсъздаде живота на българския интелигент Константин Константинов е най-убедителен, когато ни пренася в атмосферата на провинциалния град. Пречи му, обаче, да бъде обективен сантименталният му лиризъм, литературността му. Последният му роман „Кръв” е сериозен опит да се изобразят неотдавнашни социални събития – бунтът на комунистите. Положителното в романа е човечното отношение към изобразените лица, някои от които са добре очертани (Минчев, Радева, Людскан), и стремежът към обективност.

Проводници на западното влияние в нашия разказ са Чавдар Мутафов, Вл. Полянов (в първите си разкази) и Св. Минков. Чавдар Мутафов в „Дилетант” прояви живо комбинативно въображение, остър усет към новото и доста рафинирана културност. Но и в най-хубавите места в романа се чувствува забавна остроумна игра на автора. По-съдържателни и съвременни са последните му разкази.

Вл. Полянов се наложи с хубавия си разказ „Детето”, в който за пръв път тъй непосредно е представена трагедията на градското дете, създадена от настъпилите ненормални семейни отношения. След това хубаво начало, обаче, Полянов тръгна по линията на най-малката съпротива. Опиращ се само на формалния си епически дар (той умее лесно да фабулира и леко да разказва), невзискателен към себе си, със слаб запас от наблюдения и с недостатъчно психологическо вглъбяване, той написа няколко романа, интересни само с темите си.

В „Бялата пътека” Орлин Василев във форма на дневник излага преживявания, свързани със събитията от 1923 г. там има страници, проникнати с искреност и верни наблюдения. Но в „Тор” същият автор затъна в литературно съчинителство.

Най-оригиналната книга на Светослав Минков е „Автомати” – и с ултра съвременното си съдържание, и с художествените си похвати (чисто романтичен подстъп за изобразяване на съвременния механизиран човек) и особено с тънкия си хумор.

Интересни и доста сполучливи са женските разкази на Фани Попова Мутафова. В тях тя показва и наблюдателност и психологически дар, когато разкрива преживяванията на модерната жена, пък и на жената въобще.

Жената е главната героиня и в двата романа на Анна Каменова – „Харитининият грях” и „Градът е същият”. Но тя е много по-правдива и убедителна, когато рисува провинциалната девойка с нейната среда, тъй ясно определена, че може да се възсъздаде в декоративен рисунък.

Ясно е – градският живот още не е овладян от нашите белетристи, и ние имаме наистина основание тука да бъдем недоволни (макар че постигнатото в сравнение с преди войната съвсем не дава основание за песимизъм). Недоволни, но къде да търсим причините? Г. Цанев твърди, че ние нямаме още истински социален роман, нито дори социален разказ. Ние сме готови да споделим неговото недоволство. Но въпросът е – къде да го насочим? Да държим ли отговорни писателите си за тази липса (както и за липсата на идейност), че те нямат будна социална съвест и високо художническо съзнание? Но нима най-добрите от тях нямат всичко това? Не е ли очевидно, както посочихме, че за това има обективни причини, невластни от най-хубавите ни желания? Защото дори и да сме в състояние напр. да наложим на писателите да избират теми от известна област, резултатът не ще бъде по-добър. Вие ще посочите напр. социални теми. Но ако писателят няма призвание да ги разработва? Не, въпросът не е в предпочитане и налагане на известни теми, а в жизнеността на изобразяваните факти и явления. Какви ще бъдат те – социални, идейни, морални, битови – не е важно. Важното е да са наситени с богато жизнено съдържание. И истинската мярка за таланта на писателя е степента на тази жизненост – неговия по-тесен или по-широк жизнен обхват. И така – често, без да носи етикета напр. на социален писател, той създава дълбоки творения с такъв дух (Чехов – „В овраге”, „Вишнева градина”; Бунин – „Господин из С. Франциско”, „Крик”).

Ние разбираме повика за социална и въобще за активистическа поезия. Той е повик на нашата тревожна съвременност. Но в него – покрай хубавия стремеж да се обърне поезията в една жива сила, има и нещо опасно – тя е заплашена да върши службата на пропагандата и публицистиката. Защото, ако е вярно, че истинският поет служи не на поезията, а на живота, не по-малко вярно е, че той не е служител на неговите временни, преходни интереси и потреби. Наистина, силните писатели си остават такива, и когато са тенденциозни, но това не минава безследно дори за автори с таланта на Леонид Леонова.

Все пак в този зов за по-голяма актуалност има нещо безспорно полезно и за нашия писател: – то е изискването да бъде по-отзивчив, да проявява буден интерес към явленията от нашата съвременност и живота въобще. „Пътувайте в трета класа, там ще видите и чуете много интересни неща”, – съветва Чехов по-младите си колеги.

И нещо друго, от което особено се нуждаят повечето от нашите белетристи: грижливо и внимателно наблюдаване на живота в неговите най-разнообразни прояви, системна и упорита работа, която да се употреби за събиране и разработване на градивния материал. Защото малцина от нашите писатели познават „черния” упорит труд, без който не биха били създадени нито „Саламбо” от Флобера, нито романите на Балзака и Зола, нито „Война и мир”.

И най-после, ако е въпрос за пожелание, ние бихме искали да видим в нашия писател тъкмо онова, от което най-много се нуждае нашето мътно и дребнаво време – характер.

Златорог 1923/3

Литературните награди

Нищо по-похвално от Закона за поощрение на родната литература и изкуство. И в миналото българският писател не е имал достатъчна материална и морална подкрепа от общество и държава, но едва ли е бивал поставен на такова изпитание, както в дните, които живеем. Това мътно и болно време на повсеместни и всевъзможни кризи, когато сме свидетели на едно необикновено загрубяване и подивяване, отнема – особено у нас – най-елементарните условия за духовен живот. Кризата в книжния пазар не е ли показател на грозния духовен кризис в нашето общество – говоря за оная част от него, която има средства да купува, която, жадна за сензационни наслади, се отнася с равнодушие или явно пренебрежение към делото на българския писател?  Съществуването на българската книга е просто заплашено – и кой друг освен държавата би могъл да й се притече на помощ? Колкото и недостатъчно, тя се опитва да стори това с поменатия закон.

Но ний сме нещастна страна. Най-благородното начинание рискува да се обърне с главата надолу, щом започне да се прилага. Въпросът е: как трябва да стане това прилагане, за да бъдат насърчени и подпомогнати действително заслужаващите? Законът го разрешава: литературните и драматически произведения се оценяват от специална комисия, назначена от Министерството, която се състои на началника на културното отделение, от директора на Народната библиотека, директора на Народния театър, един член на Академията на науките и един професор от историко-филологическия факултет. Директори, академии, факултети – все големи фирми. Та вече по самия си състав това е една комисия за истинско обезсърчение на българската литература! Като изключим началника на културното отделение, който участва като представител на Министерството, – какво дирят там директорите на Народната библиотека и на Народния театър? Впрочем тази чудатост си има нашенско обяснение: казват, съставител на законопроекта е един от тия директори, на когото се е видяла малка високата служба, която заема, та се не стеснил да се нареди и между арбитрите на изящните изкуства. За представителите на Академията и на историко-филологическия факултет би могло да се каже: ако посочат из средата си вещи познавачи на нашата литература (каквито, за жалост, има само един-двама), тяхното участие в комисията не би могло да се отрече по принцип; но ако – както е случаят тази година – се избират лица, които нямат нищо общо с литературата, как би могло да се оправдае и тяхното участие?

Види се, самото министерство е разбрало, че възложената задача на комисията, при определения от закона състав, не е по нейните сили, та с правилника за прилагането му твърде ограничава фунцията й, като главната работа прехвърля върху литературната секция. Според & 10 от Правилника „за да може комисията да даде правилна оценка на излезлите и постъпили трудове, тя се основава на мотивирани рецензии, направени от вещи лица. Такива лица, броят на които е поне две, се консултират заедно с един член от комисията в особена литературна секция, и тя дава писмено изложение върху качествата на произведенията, които се сочат за награда”. Подчертаният израз е съвсем категоричен: само секцията, която се състои от вещи лица, може да се произнася мотивирано, кои произведения трябва да бъдат наградени. Комисията няма това право: тя взема решение само въз основа на доклада, изработен от вещите лица. Нейната служба трябва да се схваща – в духа на правилника – като контролна: да следи спазен ли е закона (дали секцията е разгледала всички произведения; дали избраните спадат към тия, които могат да бъдат наградени; дали секцията е мотивирала заключенията си и пр.). По-нататък: да влиза в ново разглеждане на произведенията, да прави нови преценки, да отхвърля представените й и да представя нови автори – не може. Инак, защо са тия „вещи” лица в секцията – щом комисията се признава за още по-веща? Само да се губи време и да се харчат пари? Та най-подир, несъвместимо е и с достойнството на лицата от секцията, които, предполага се, са литератори с достатъчна компетентност (призната и от самата комисия: инак няма защо са се обръща към тях) – да се ревизират мненията им от някакви административни чиновници, определени не с оглед към личните им качества, а според служебния пост, който заемат. Комисията достатъчно упражнява правото си на конрол и по съществото на работата – чрез участието на един член.

Въпреки категоричността на правилника, при определяне (за пръв път ) тази година литературните награди, комисията не се задоволи с тая (достатъчна за амбициите й) формално-законна проверка, а си позволи да се вре там, дето не й е работа. Законът предвижда пет награди : 4 – за белетристика и лирика и 1 – за драма. Литературната секция представи с мотивиран доклад за награда : Елин Пелин – за повестта му „Земя”; Йордан Йовков – за разказите му „Дрямката на Калмука” и „Частният учител”; Георги Райчев – за разказите му „Лина”, „Страх” и „Кошмар” и Николай Лилиев – за стихотворната му сбирка „Лунни петна”. Комисията, обаче, изцяло игнорира мнението на секцията, представи само Елин Пелин и се яви с нов доклад за премиране: А. Страшимиров – за съчинението му „Вихър” и Дора Габе – за стихотворния цикъл „Очите” и трите й разказа „Някога”. Без всякаква мотивировка, тя отхвърля представените с подробен доклад писатели, като се задоволи само с общи и безсъдържателни фрази като – „разказите му и по качество (!) са слаби”, „стиховете му са безжизнени” и пр. И написва нов, объркан доклад. При това, освен посочените от нея трима писатели, не намира друг, достоен за четвъртата награда, и постановява: сумата, определена за нея, да се внесе във фонда за поощряване на родната литература. Министърът на народното просвещение сам я дава на Николай Лилиев. Намерило се е у него повече любов и ревност за българската поезия, отколкото тия директори и академици, които днес – когато литературата ни кипи от изблик на млади сили – не е намерила никого достоен, не за признание (те сами в доклада си приемат, че наградата се дава не за „отличие”, а за насърчение), а само да бъде насърчен, да му се даде импулс за работа. Види се, насърчение заслужават не младите, а хора, които и от които вече никой нещо особено не очаква.

Но, кои са тия строги съдии над нещастната българска литература, които с такава високомерна небрежност отричат творенията на безспорно даровити млади писатели, които трябва да бъдат подкрепени? Преди всичко – двамата директори, на библиотеката и театъра, г. Станимиров и г. Хр. Цанков: първият известен като добър стар администратор, но абсолютно непричастен, невинен по въпроси от литературен характер, а вторият – автор на книгата „Мои познайници”, в която фактически показва, че разглежданите от него писатели не са му никакви познайници, а са му далеч чужди и непознати, както му бе чужда и работата като представител на един от културните ни институти; на трето място е представителят на Академията г. проф. Б. Цонев, чиито научни заслуги в областта на езикознанието малко ни интересуват, но чиито естетически изисквания се почват и свършват с това, да се пише „гладко и сладко” и най-после – централната фигура – представителят на историко-филологическия факултет, фамозният Ал. Балабанов, позорно изгонен от писателския съюз, задето „петни писателското звание”. Може ли да има сенчица от съмнение, че останалите членове, освен нaчалника на културното бюро, който е поддържал мнението на секцията, просто не са имали и не могат да имат мнение по интересуващия ни въпрос? По какъв начин именно Балабанов застава начело на комисията, какъв е този историко-филологически факултет, който посочва не другиго, а него? – Работата е съвсем проста и би била смешна, ако не бе възмутителна: понеже другите отказвали – за да се отърват, посочват Балабанов! Да, за да се отърват. Навярно така или приблизително така е станало и в Академията на науките. А Министерството, което постъпи съвсем правилно при определяне наградите на художниците (възприе мнението на секцията, а не на комисията) утвърди доклада на комисията, и само по отношение  на Лилиев възприе гледището на секцията.

Не е въпроса, кой е по-прав. Аз ценя стихотворенията и очерците на Дора Габе и съм се изказал за тях. Въпросът се поставя по принцип: за отношението между секцията и комисията, които трябва да бъдат разрешени по начин – да не се обезмисля института на вещите лица и да не се създават конфликти, които напоследък тъй разпалиха литературните страсти. Нека лицата, повикани да дадат мнение, носят отговорността за своите преценки пред съвестта си и пред обществото. Като литератори, може да се предполага, че те все повече ще държат сметка какво вършат, ще бъдат по-обективни и безпристрастни, отколкото безотговорните административни лица.

Както е и сега законът, ако се разбира и прилага в неговия дух (във връзка с правилника), подобен конфликт не можеше да възникне. Но понеже винаги могат да се намерят хора от комисията, които ще искат много да знаят, трябва и формално закона, както и правилника да бъдат поправени и изменени. Покрай едно действително засилване грижата за покровителство на писателя (законът и сега предвижда да се дават субсидии и командировки в странство на заслужили писатели и художници, но фактически нищо не става); покрай коригирането на чл. 4 (да се дават награди не само за романи, повести, сбирки от стихове и сборници от разкази, а и за цикли – защото колцина от писателите имат възможност да излязат с отделна книга при тези трудни условия) най-важното изменение , което се налага е да се премахне сегашния състав на комисията, като нейната функция се слее с тая на секцията.

В едно от заседанията на писателския съюз, като се разисква по състава на комисията, се възприе мнението, което сравнително е и най-разумно: членовете да останат пак 5 души: един представител на Министерството, две вещи лица, посочени от Съюза на българските писатели, и по един представител на Академията и историко-филологическия факултет. Такива комисии трябва да се конституират за даване на награди на художниците и музикантите, като за съставът им се поискат мненията на съответните сдружения. Може да се възрази, че факултетът и Академията могат да повторят тазгодишната история. След опита, който имаме – едва ли. Пък да допуснем и най-лошото – да бъдат изпратени същите хора – при наличността на двамата представители на съюза и един неутрален член – началника на културното бюро – техните (или по-добре – неговите) „схващания” ще бъдат неутрализирани и обезвредени, ще си останат наистина само „сухи напъни”. Измененията на закона и правилника след горчивия опит, който имаме, трябва да станат по-скоро, за да не се компрометира изцяло хубавата идея за насърчение на българската литература и изкуство.

Бележка

“Фондът за поощрение на родната литература и изкуство”, създаден със закон през 1922 г. по времето на земеделското правителство, се свързва с името на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски и съществува в продължение на две десетилетия до 1944 г. За пръв път награди и поощрения за литература се раздават през 1923 г. и събитието е широко коментирано в печата.

В справочника “Хроника на литературните конкурси и награди в България” /автор и съст. Ангел Грозданов; изд. на Народната библиотека “Св.Св.Кирил и Методий”,1996/, започва с цитати от публикуваната тук статия на Малчо Николов, чието актуално звучене е поводът да я включим в нашето издание.

В цитирания справочник е проследена полемиката в печата около това събитие в живота на българската литература, отбелязало за пръв път грижа на държавата за развитието й.

Съгласно с изискването на Закона за поощрение на родната литература и изкуствата е създадена държавна комисия, която заседава в пет секции с назначени от МНП председатели и вещи лица: театрално-графическа, начело с проф. Ал.Теодоров-Балан; литературна – с проф.Михаил Арнаудов; драматична – с Хр.Цанков-Дерижан; музикална – Ст.Чилингиров и художествена – Никола Балабанов. Към комисиите са посочени за вещи лица: Вл.Василев, Михаил Тихов, М.М.Златин, Георги Атанасов, Добри Христов, Иван Лазаров, Ст.Иванов и Никола Маринов.

През 1923 г. за раздаването на литературните награди и поощрения заседава комисия в състав: Христо Цанков-Дерижан – директор на Народния театър; Никола Балабанов – началник на бюрото за културните учреждения и фондове при МНП; Ст. Станимиров – директор на Народната библиотека; проф. Беньо Цонев – посочен от БАН и проф.Ал.Балабанов – представител на Историко-филологическия факултет при СУ и член на СБП.

Наградените автори през 1923 г. са: Елин Пелин – с 10 000 лв. – за повестта “Земя”, публикувана в сп. Пролом, г. I,.1922; Дора Габе – 10 000 лв. за лирическия цикъл “Очите” и трите разказа от “Някога” /публикувани в Златорог /1921, 1922, 1923/; и Николай Лилиев – 10 000 лв. – за книгата “Лунни петна” /1922/. Насърчение от 3000 лв. получава Георги Райчев за разказите си “Лина”, “Страх”, “Кошмар” и “Карнавал”, от които първите два също публикувани в сп.Златорог /1921,1922/.