0
5152

Златотърсачи в Красно село

Софийски истории (15)

Във времена като днешните човек неминуемо залага на пешеходството. Вървиш и това дава полет на мислите ти, измъквайки те от килера на протяжните спомени. Само при условие че добре внимаваш в краката си, защото софийските улици освен успоредици с историята крият и доста неприятни изненади. Като един изкоп, който едва забелязах онзи ден, добре че в последния момент се стреснах, щом чух багер да работи наблизо на пълни обороти.

„Я, как са задълбали, сякаш търсят злато!“, рече някакъв човек край мен и умело прескочи изкопа. Повторих упражнението, но мисълта за „златото в София“ се загнезди в съзнанието ми. Размислих се не толкова за разни скрити тракийски съкровища или за легендите около несметните богатства на Вълчан войвода из Витоша, а тъкмо над „златната треска“, непощадила някога и нашата столица. Което, откъдето и да се погледне, си е софийска история, която си струва да се разкаже.

За целта на другия ден грижливо се подготвих за златопроучването си. Не мислете обаче, че тръгнах на път с кирка или лопата на рамо. Не сте познали. Само с удобни обувки и сандвич в джоба. Е, взех и една стара брошура за добива на злато, която изрових от библиотеката си. Без корица и с липсващи страници, издадена през 30-те години на миналия век, но пълна с любопитни подробности.

И тъй, аз вече крача по слънчевия булевард, отминавайки „Петте кьошета“, на път към Боянската река. И да ви кажа, направо се почувствах като героя на Джек Лондон Кристофър Белю (Белю Пушилката), редактор на литературните страници на популярен в Сан Франциско седмичник, който ненадейно се втурва към „златната треска“ в Клондайк. Край на четенето на коректури, на обещаните предговори и нередактираните преводи!

Когато навлизам в квартала на болниците, леко забавям крачка. Реалността напомня за себе си със сирените на линейките. Но и Боянската река е съвсем близо, трябва само да пресека пробива на „Иван Гешов“. От памтивека хора са пробвали късмета си да вадят злато от витошките реки, извиращи от склоновете на Черни връх, твърди се, че още траките са разработвали тези находища. Дали „Златните мостове“ не са били наистина „златни“?

Още в самото начало на ХХ в, както пък става ясно от брошурата в джоба ми, някои от първите заселници в Красно Село и Овча Купел са захванали да плавят злато по коритото на реката. Труд изнурителен, съсипващ и не кой знае колко високо рентабилен. Но пък и те нямали кой знае какъв избор – повечето били преселници от Македония. За което и днес свидетелства наименованието на много от улиците в квартала – „Дойран“, „Дебър“, „Лерин“, „Кюстендил“… Съхранила се е и особено характерна бежанска къща от онова време – реплика на „Бялата кула“ в Солун (на самия ъгъл на „Черна вода“ и „Гебедже“).   

Плавенето на злато в реката е специфичен сезонен труд. Най-сгодното време за него било след големите дъждове, когато нивото на водата поспадне достатъчно. А пък повечето от обитателите на тези махали били харамии – половин година в София, няколко месеца през лятото с чети в Македония. Личните домове на някои от войводите на ВМРО са по-нагоре по „Цар Борис III“, по Горнобански път. А цялото Красно село е възникнало под новите покриви на малките бежански къщички. Сред тях домовете на златотърсачите се открояват съвсем ясно, скупчени край реката. Помня ги от години, приказвал съм си навремето с някои от обитателите им. Но нямам идея дали презастрояването е оставило и помен от тях.

Както нямам обяснение и откъде извира македонската страст към златото. Сигурно от немотията. Или от горчивия опит на бежанеца, проумял, че най-ценното, уви, не е земята на предците или домът, който си вдигнал с двете си ръце, а онова, което можеш да отнесеш при нужда със себе си – нанизът на врата на жената и още малко злато, скътано в кърпа.

Според регистрите от началото на миналия век в Софийско било пълно със „златопромивачи“. Така например някой си Кънчо Дуков имал специално разрешение за добив по течението на Владайската река, между Княжево и Горнобански път. През 20-те години са дадени първите големи частни концесии, а от 1934 г. над Павлово заработила истинска инсталация за добив на разсипно злато. Поради което се надигнал истински бунт сред „красноселските златотърсачи“. И те тръгнали да се жалят в общината с воплите, че и те гърла хранят, а пък им взимат залъка от устата.

Едва тогава повечето софиянци разбират, че и ние си имаме „нашенския Клондайк“ в полите на Витоша. С мъже, обръгнали на студ и пек, които измъкват златина след златина, златна люспа след златна люспа след пресяването на купища речен пясък. В поредица от репортажи във в. „Утро“ е описана новата „златна треска“ след „Голямата депресия“. Репортер на вестника прави интервю и с прочутия златотърсач Игнат от улица „Бабадаг“ 38 (днес „Хризантема), който разказва как само той знае как да избира местата, после да промива пробите в дървеното сандъче, а сетне да ги пресява в легена. Така стотици мъже, подпомагани и от челядта си, вадят речно злато до Втората световна война, ако не и по-късно.

Наименованието Красно село впрочем е дело на Вазов. Улисан в тези истории, стигам коритото на „Боянската река“, което се вие по улица „Дойран“. Водата е придошла след дъждовете и е учудващо бистра, измамно искряща под слънцето. Спирам на мостчето и дълго се вглеждам в нея. Има ли още злато? Кого да попиташ? Наоколо всичко е застроено и презастроено с нови жилищни блокове. Лъскави магазини, домашни потреби, фризьорски салони и ветеринарна клиника. По мои спомени някакви къщички все пак бяха оцелели до преди десетина години в другия край на реката, която се вие досами входа на пазара на „Красно село“.

Отправям се натам. Същата работа. Почти нищо не е останало от десетките полуизмазани къщички по двата бряга на реката. Отново впервам поглед във водите ѝ. Тревата наоколо се е раззеленила, грешка в календара. Хващам се внимателно за някакви храсти и правя една-две снимки с телефона си. Никакъв шанс да се слезе до самата река. А някога по беглите ми спомени поне тук, по улица „Кюстендил“, имаше някакви стъпала, отвеждащи надолу.

Внезапно окото ми е привлечено от няколко къщи от двете страни на реката, комай оцелели от онова време. Внимание: стълбищата им са особено полегати. Дали не са опирали на тях корубите (така са наричали коритата за промиване на речния пясък)? Промиваш и чакаш, докато не блесне златото.

Блажени надяващите се на лесно забогатяване! Всичко това е било непосилен труд, газене в студени води и пресяване на тонове пясък.

Докато обикалям от единия до другия бряг на реката, виждам, че на двора на най-старата къща се появява възрастна жена. Странните ми маневри явно са я учудили, няма как да не е видяла отвътре как близо час се щурам наоколо.

Тя нещо оправя по двора си, където вече са се появили кокичета, и ме поглежда от време на време. Решавам да я заговоря.

„Здравейте, има ли още злато в реката?“, любопитствам аз, очаквайки да ме прати да се прегледам на доктор, ако не и по-надалече.

„Ти да не си от „ония?“ – пита ме тя леко учудена, но без страх.

„От кои „ония“?

След малко ледът е стопен и вече приятелски разговаряме, макар и на съответната санитарна дистанция – тя от двора, а аз – зад оградата. Научавам, че се казва баба Стана, а не Станка, че родът ѝ е от Велес. Баща ѝ вдигнал тази къща навремето, а той, както и цялата махала – по двата бряга – била от „бежанията“, избягала след Балканската война.

Тук била „долната махала“, а нататък към „Житница“, където е и улица „Бабадаг“ („Хризантема“) – горната.

„А вадехте ли злато?“ – продължавам да упорствам аз.

Баба Стана скептично ме оглежда и на свой ред пита:

„А на тебе де ти е гаванката? И с тия ли обувчета ще газиш в реката?“

Обяснявам ѝ че само проучвам и всъщност не съм златотърсач. Искам да разсея недоразумението.

„Абе колко щураци минаха оттука едно време…“, казва с въздишка баба Стана. И споделя, че някога поне половината махала плавела злато. И те като деца си играели на това на реката.

От нея научавам и друго – че за да нямало разпри (щото до бой, до истински бой се стигало, щом от водите излезело малко злато), поречието било разпределено на участъци.

Всяка къща си имала съответния речен участък. Досущ като в Клондайк. Маркирали ги с дръвчетата, които си растат по двата бряга и до ден днешен.

Опитвам се да си представя какво ли е ставало тук, когато след оттичането на придошлите води изникнели зрънца златен пясък. И как всички възбудено са заговорвали за „много, ужасно много злато…“ Досущ като в книгите на Джек Лондон:

Всяка педя земя по тази рекичка е запазена, докъдето види окото, по всичките ѝ притоци също. И въпреки това в този момент остава участък номер три. Дали собственикът е умрял, дали е заминал нагоре, или надолу по реката – никой не знае. Както и да е, след шест дена срокът за регистриране изтича. Тогава този, който го запази и пръв стигне, за да го зарегистрира, ще стане негов собственик („Белю пушилката“, превод Сидер Флорин).

От баба Стана набързо получих и няколко важни урока в златотърсачеството.

Винаги се работи срещу течението.

И никога не се отчайваш – при късмет една „златинка“ се вадела от четири-пет пълни лопати. А може и повече.

„Колко се изкарваше така на ден“? – продължавам да любопитствам аз.

„Може половин грам, може и нищо“, рече старицата и тръгна да се прибира в къщата, съградена с изваденото от реката.

В това време аз правя справка с телефона си. Оказа се, че има Асоциация на златотърсачите в България, в която членуват близо 1500 души. И май не е единствената.

А половин грам добито с такова качество злато се продава за двайсет и няколко лева. Двайсет лева за цял ден къртовски труд.

Свалям шапка на някогашните и днешните златотърсачи.

И накрая решавам да хвърля поглед на „горната махала“, да видя дали там е останал някакъв спомен от българския Клондайк.

Заобикалям станцията на метрото, тръгвам по „Житница“и свървам в първата улица – днешната „Хризантема“, която е още по-покъртително и бетонно презастроена с жилищни сгради.

Ала в самото начало са оцелели две схлупени, жълти къщурки, сякаш от приказките. Същите изнесени напред стълбища и особен навес встрани на едната – сигурно за коритата.

Снимам ги за спомен.

Явно са пред събаряне и скоро на тяхно място ще изникне поредната кооперация.

Затова се струва да се разкаже тази софийска история, спомен за едни времена, в които мъже с високи гумени ботуши и лопати на рамене са тръгвали оттук в зори, за да си търсят късмета и препитанието.

Следвайки „златното правило“ на софийските златотърсачи: „Едно да блесне малко, радва ти окото“.

А че реките, извиращи от Витоша, са били и все още са златоносни, спор няма.

Така е не само според софийския, но и според библейския разказ, свидетелстващ за реките, които изтичат от рая, за да оживотворяват цялата наша човешка земя: „От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки. Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато; златото на тая земя е добро.“ (Бит. 2: 10–12).

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПоезия
Следваща статияВъзел