„Нека се вглеждаме и пред себе си и около себе си, защото светът още има нужда от открития и откриватели.“ Разговор с писателя и издател Костадин Костадинов
Костадин Костадинов е роден през 1960 г. в Радомир. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“. Известно време работи като журналист във вестниците „Студентска трибуна“ и „Екогласност“. През 1990 г. заедно със свои приятели основава Издателска къща „Пан“. Оттогава се посвещава на детската литература. Създава десетки образователни и научнопопулярни книги. По негови сценарии са реализирани филмите „Резерват за розови пеликани“ (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004). Писателят прави своя дебют с книгата „Резерват за розови пеликани“ през 1991 г. Двадесет и пет години по-късно излиза „Заливът на Ифигения“, сборник с разкази и повести. Романът му „Ловецът на пеперуди“ (2022, изд. „Хермес“) е отличен с националните литературни награди Хеликон (2022) и Елиас Канети (2023). „Последният войнишки император“ е новият му роман.
Г-н Костадинов, новият ви роман е своеобразно продължение на едноименната новела, включена в сборника „Заливът на Ифигения“. Какво ви провокира да я доразвиете в роман?
Някои автори съкращават романите си, за да ги направят по-четивни, а аз реших със същата цел да сторя точно обратното – превърнах новелата в роман. Признавам, че съм много мързелив и пиша само когато ме натисне вдъхновението. Работя твърде бавно и прекалено дълго обмислям всяко ново изречение. Вероятно затова текстовете ми стават гъсти като боза и понякога по-късно, когато от дистанцията на времето установя колко са концентрирани, се налага да ги разреждам с някоя и друга по-обикновена дума или епизод. Завърших новелата „Последният войнишки император“ преди точно девет години. Тогава тръпнех от нетърпение веднага да я публикувам, защото от 25 години не бях издавал моя книга. Така сборникът „Заливът на Ифигения“ се появи на бял свят едва десетина дни след написването на последното изречение в него. Това стана, защото имам връзки в печатниците. Обаче след време, когато си прочетох новелата, прецених, че съм я попретупал. Добре че тя е конструирана като верижка и сравнително лесно добавих няколко нови халкички (нови истории). Така я превърнах в роман. Надявам се, че с удължената верижка камъчето накрая е заблестяло още по-силно.
Има ли главният герой, Императора, реален първообраз със сходна съдба?
Да, моят герой си има прототип – иманяр със същия прякор, парашутист и герой от Втората световна война, нумизматик с много богата колекция, убит през 2000 г. За беда достоверната информация за този човек, до която успях да стигна, може да се побере на половин страница, макар за него да се разказват доста истории с легендарен привкус. Затова се наложи да си измислям разни работи.
Любопитна е способността на Васил Странджев да разпознава истинските от фалшивите монети. Това ваша хрумка ли е, или прототипът на Императора е имал такава дарба?
Навремето прочетох някъде, че прототипът – бай Желязко Демирев, имал навика сутрин, докато се бръсне, да подрежда пред огледалото златните ауреуси от своята колекция и да си говори с тях. Точно заради тази история реших да превърна Императора в литературен герой. Носен на крилете на хиперболата, Васил Странджев не само си говори с римските императори, но и ги вижда. Нещо повече, когато пожелае, може да ги повика от света на сенките и да дискутира с тях разни непреходни теми като бремето на властта, например.
Как се преплита познавателната стойност на романа с авантюристичната?
Никой от героите ми, войнишки императори, не е измислен. Надявам се читателят да се заинтригува от моя роман и да потърси и други исторически извори, защото съдбите на тези владетели са много любопитни и поучителни. Наистина книгите ми са едновременно приключенски и познавателни, с щипка мистика за аромат. Според мен най-интересните текстове се получават, когато се смесят дори наглед несъвместими неща. Така както например вкусен сладолед може да се направи от бекон (има такава рецепта).
Иманярите и археолозите влизат ли в съперничество?
Познавам неколцина български археолози, които работят на терен. Всички те много се страхуват да не бъдат обвинени, че имат нещо общо с иманяри, затова не смеят дори да се докоснат до случайни находки без нужното разрешително. Това е съвсем разбираемо, защото примерите за брутални иманярски безобразия са безброй. За беда иманярите са богати, достатъчно образовани и добре оборудвани, но това е тема за колегите журналисти.
В последните ви два романа главните герои са колекционери – Васил Странджев и Лазар Костуро. Колекционерството крие ли и риск за притежателя си?
Колекционерството е страст. Мотивацията на колекционера понякога е странна и необяснима. Той е готов да даде мило и драго, за да попълни сбирката си, готов е да замени кон за кокошка. Колекционерът често обитава паралелна действителност. В този затворен паралелен свят е интересно и уютно, ако се подчиниш на правилата и законите му и приемеш специфичната му ценностна система. Преди години като млад журналист писах очерк за знатна доячка от едно странджанско село. През нощта бях поканен да преспя в хола на къщата ѝ. Оказа се, че по рафтовете на разните мебели в стаята са подредени хиляди различни разноцветни неразопаковани сапуни. По-късно разбрах, че ги е доставял от изток и запад съпругът на краварката, по професия шофьор на ТИР. Полегнах си аз на разтегателния диван, а гърдите ми се изпълниха с букет от сапунени благоухания – бях попаднал в райската градина. Заспах като къпан, но през нощта се събудих, плувнал в пот. Отворих прозореца, за да влезе хлад, а отвън ме лъхна пареща смрад. Така установих, че в двора точно под мен е настанен селският пръч. Пробвах да заспя и на отворен, и на затворен прозорец, но така и не се наспах. Ето че стигнах до конкретен отговор на въпроса: Едва ли колекционирането на сапуни крие някакъв риск, особено ако сбирката се съхранява в затворено помещение.
Според вас в Атон повечето пеперуди са ендемични видове и още не са описани за науката. Не е ли странно при толкова изчезващи видове да има и непознати все още?
Ще поясня, че Лазар Костуро от романа „Ловецът на пеперуди“ хваща в Атон два ендемични (местни) вида пеперуди, които не са описани в определителите му. Наистина през 1903 г., когато Лазар посещава Атон, в науката все още има бели петна. Академик Иван Буреш, който също е герой на повествованието ми, през дългата си кариера на ентомолог открива за науката и описва десетки непознати дотогава видове, и то не само насекоми. Окапито – животно, високо цели два метра, също е открито чак през 1901 г. Никой не знае какво още се крие в Амазонската джунгла. Писателят Деян Енев откри в кашон с антикварни книги почти непознат за литературната ни наука роман („Калуня-каля“), който после достигна до десетки хиляди читатели. Нека се вглеждаме и пред себе си и около себе си, защото светът още има нужда от открития и откриватели.
