Разговор на Владислав Христов с Диана Стойкова
Златю Бояджиев е от художниците, които са неразривна част от съхраняването на българския дух. Как реагирахте на поканата да станете сценарист на филма „Кучето на Златю“?
Получих предложението да стана сценарист на документален филм за Златю Бояджиев в един странен момент от живота си: тъкмо бях излязла в болничен отпуск от постоянната си работа поради проблемна бременност и се налагаше предимно да лежа в продължение на поне месец. Какъв по-добър момент от този да направиш дълбоко проучване за живота на един емблематичен художник? Бях си казала: ето сега ще наваксам с всички непрочетени книги и неизгледани филми. Вместо това се гмурнах в океана на име „Златю“, прочетох няколко пъти книгата на Димитър Пампулов „Златю Бояджиев – виденията на великия майстор“, която е може би най-подробният биографичен разказ за него. Гледах предишни документални филми за него, разговори с изкуствоведи, впуснах се в това изследване с жаждата на детектив, който е изправен пред загадка и който трябва да намери ключа за вратата на една съкровищница, за да отговори на въпроса: знаем кой е този художник, но кой е бил този човек?
Режисьорите на филма Кристина Грозева и Петър Вълчанов са по-познати на публиката с игралните си проекти, филмът за Златю Бояджиев е третият им документален филм. Какво научихте от работата си с тази режисьорска двойка? Кои бяха най-трудните моменти за вас като екип?
Kаквото имам да кажа по отношение на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, ще бъде само в суперлативна форма. Да работя с тях за мен е осъществена мечта. Запознахме се преди няколко години по време на участието ми в творческа академия „Заешка дупка“, където се записах основно защото те бяха сред менторите. Техните игрални филми са сред любимите ми и изобщо не говоря само за българско кино. Подходът им към създаването на киноразказ може да бъде учебник за всеки начинаещ, а готовият продукт е наслада най-вече защото те не се взимат твърде насериозно, отнасят се с чувство за хумор към всеки аспект на творческия процес, готови са да рискуват, готови са да експериментират и да импровизират, а също и безмилостно да изрежат при монтажа любим момент от снимките, ако той не работи драматургично. Аз съм дебютант и научих всичко това, научих, че ако не се забавляваш по време на целия процес: от проучването през снимките и монтажа, просто не си струва да се захващаш с тази задача. Неизразимо признателна съм им, че ми се довериха и рискуваха с мен, защото името на Златю Бояджиев е огромна отговорност и най-логично би било да се обърнат към утвърдено име с опит. Благодарна съм, че разпознаха моята жажда и плам да разкажем заедно тази история и се надявам да не съжаляват.
Метафора на какво всъщност е кучето в една от прословутите картини на художника? Какво има отвъд метафората?
За заглавието на филма се вдъхновихме от разказа на режисьора Иван Андонов, който е познавал Златю Бояджиев:
В картината „Баташкото клане“ Златю рисува в долния ляв ъгъл зловещо черно куче, нападащо един от персонажите, за да привлече вниманието на цензурата, за да го отвлече от същественото. В онези години цензурата винаги иска нещо да се махне, нали е цензура, трябва нещо да цензурира. Затова е толкова зловещо то – да поискат точно него да махнат, а не нещо друго от картината, точно с него да се заядат.
Обаче никой не се заяде, никой не го махна.
Ние, артистите, приехме този прийом и го кръстихме „Кучето на Златю“: да сложиш нещо в произведението, което да бъде махнато, за да отклониш вниманието на цензурата от същественото.
Самият Иван Андонов използва прийома „Кучето на Златю“ във филма „Опасен чар“. Сцената „роднина-милиционер, роднина-милиционер“ е сложена, за да подразни МВР, което е спонсор на филма, и да решат да махнат точно нея. Обаче на милиционерите страшно им харесва тази сцена.
Мисля, че тази метафора до голяма степен показва как е избирал да живее живота си Златю Бояджиев, но и всеки смислен артист, в рамките на репресиите на комунистическия режим.
Най-същественото е невидимо за очите, то е детайл, който понякога може да се превърне в лайтмотив. То е „Кучето на Златю“.
„Кучето на Златю“ е документален филм, но в него има много игрални моменти. Какво печели филмът от тях? Как се постига точният баланс между документалното и игралното в една такава продукция?
Тенденцията към хибридни форми не е никак нова и не обхваща само документалното, а и игралното кино. През 2006 г. излиза документалният филм „101 портрета“ за Златю Бояджиев, чийто сценарист е внукът му Златин Бояджиев, а години преди него имаме и късометражен филм със сценарист самият Цанко Лавренов. И двата са издържани в стила на телевизионната документалистика и представляват достатъчно подробен биографичен разказ. Да разкажем историята на Златю през съвсем друга призма беше заложено в самото начало на съвместната ни работа, няма как и да е иначе, защото Петър и Кристина са най-добри точно в размиването на границите между жанровете, документалното присъства в игралните им филми и праволинейните структури просто не са им интересни. Избрахме да разкажем за живота на Златю през преживяванията на двама съвременни творци, защото искахме да го покажем през погледа на съвременните хора, забързани и дигитални, неспособни докрай на внимание, но и да видим как творческото търсене остава в същността си еднакво, независимо дали се случва в тихото съзерцание в картините на един велик художник, или в опитите на двама артисти да намерят пътя към изграждането на правдив филмов персонаж. Тези двама съвременни персонажи не бяха самоцел, а ключ, посредници между Златювото въображение и днешната реалност.
Разбира се, съществува рискът да залитнеш в игралните сцени и да разконцентрираш вниманието на зрителя към основния персонаж, който е Златю Бояджиев, но се надявам, че сме успели да задържим баланса.
Освен че сте сценарист, вие участвате и като персонаж във филма, разкажете ми повече за вашата роля. Как успяхте да се справите с това двойно предизвикателство?
Първоначално в сюжета бе заложено ролята на режисьор, търсещ правилния актьор за ролята на Златю Бояджиев в игрален филм, да бъде изиграна от мъж – актьор. В процеса на работа обаче установихме, че в полза на целия разказ ще бъде точно аз да поема тази роля и заедно с актьора да разговаряме с различни личности, част от живота на Златю, защото бях прекарала най-дълго време в проучване, бях запозната най-добре с важните елементи в биографията му и просто беше най-логично да присъствам на терен през цялото време и да се превърна в част от сюжета. Трудно беше, защото аз нямам капка опит в актьорската професия, но не се и налагаше да играя кой знае колко, защото заложихме образът да бъде дебютант-режисьор, млада майка, неуверена в своя пръв опит като творец, каквато всъщност бях и аз.
В „Кучето на Златю“ играе и актьорът Емил Стефанов, който се превъплъщава в ролята на художника. Между вас се е получила много добра симбиоза на образите, какъв беше подходът ви, за да постигнете тази органичност?
И двамата се оказахме хибриди, какъвто е жанрът на филма ни: Емил Стефанов е актьор, но и опитен сценарист, той се превъплъщава в образа на актьор, който иска да изиграе ролята на Златю. Аз съм филолог, хуманитарист, който винаги е искал да бъде режисьор, но стана сценарист, който в дебюта си в пълнометражното кино играе ролята на режисьор. Май тази обърканост много ни сплоти и ни помогна да станем добър екип. Да не говорим, че по време на снимките Емил откри скрити заложби в рисуването. Започна да прерисува картини на Златю Бояджиев и толкова рязко стана страшно добър, че е невъзможно да повярваш, че хваща четката за първи път. Стигна до това, че успя продаде няколко свои репродукции и доколкото знам, продължава да се занимава активно с рисуване, така че филмът за Златю роди нов художник.
Златю Бояджиев е един от малкото примери в световната история на изкуството на творец, който успява да преодолее тежкия удар на съдбата – претърпения на 48 години инсулт, и да продължи да рисува с лявата си ръка. Лично на вас как ви повлия този факт от живота на художника?
Този факт, който предопределя целия житейски и творчески път на художника, е най-важният сюжетен елемент в построяването на разказа за него. В личен план бих казала, че намерих някаква съдбовност: баща ми, който запали в мен страстта по киното и беше кино енциклопедия, почина на 72 години от инсулт, докато снимахме филма – възрастта, на която умира Златю от втори инсулт. Баща ми прекара две седмици с парализирана дясна половина на тялото, а последното нещо, което е прочел през живота си, беше статия за Златю Бояджиев от енциклопедия „България“, която намерихме разтворена на леглото му. Той така и не успя да види завършения филм, но се вълнуваше много от факта, че детето му снима точно тази история. Всъщност е мечтаел цял живот да се занимава с кино, което е било трудно за син на царски офицер в онези години. Точно чрез този филм мечтата му осъществих аз. След като той почина, аз преживях буквално физически болката, изпитана от Златю и неговите близки. Такива съдбовни съвпадения карат човек да се замисли дали там някъде наистина няма един кукловод, който си прави жестоки смешки с нас, малките нищожни човечета, мечтите и илюзиите ни.
Ако наречем Златю Бояджиев художник на българския бит, в новата дигитална ера кои са художниците на бита ни? Безвъзвратно ли е изгубена за съвременните творци ценността да отразяват бита на своя народ?
Не мисля, че е изгубена тази ценност, но категорично е по-трудно да се прави с мяра и вкус. През комунизма са положени толкова големи усилия елитарното изкуство да бъде опростено, приравнено с народното, че след падането му това онародняване води до чалгата.
Но не бива да се обобщава, разбира се, труден е отговорът на въпроса къде се пресичат възвишеното в изкуството и битовото, народното… пресечната точка, преди и сега, трябва да бъде обикновеният човек, възвисен до необикновеното, както е в Златювото творчество.
Ако говорим в съвременни клишета, за мен Златю Бояджиев е един истински патриот, защото е успял да надникне в душите на малките хора, с безкрайна обич и разбиране, и да ги извади на показ. За съжаление, за много хора от моето обкръжение, включително и за мен самата, патриотизмът е една опасна територия, която е превзета изцяло от някакви кресливи хора, изповядващи коренно противоположни ценности от онези, които без свян и мярка са татуирали по прасците си. Родолюбивите творци съществуват и днес, но както и преди, не са шумни и назидателни, не се занимават с обидно опростяване на символи, а работят тихо и с емпатия. Сред писателите например такива за мен са Георги Господинов, Алек Попов, Теодора Димова, които в цялото си творчество демонстрират една безусловна обич и разбиране към проблемите на българския човек, точно като Ботев, който впрочем е написал доста критични към народопсихологията ни стихотворения като „Патриот“ и „В механата“, а е загинал в името на този народ.
Филмът имаше своята премиера през декември миналата година на фестивала „Златен ритон“, беше отличен и с награда. Как го прие публиката в Пловдив – града на Златю Бояджиев?
Прие го с интерес, но със сигурност ще направим всичко възможно да организираме още прожекции в Пловдив, придружени от дискусии за творчеството му.
С „Кучето на Златю“ на 6 февруари в София ще бъде открит фестивала Master of Art. Към филма има фестивален интерес, но проблемите при разпространението на документалното кино в страната остават. Какво трябва да се промени, за да се появи светлина в тунела на българската документалистика?
След премиерата по време на Master of Art ще имаме и разпространение в кината в София и в страната, което започва от 20 февруари, така че хората ще имат не една възможност да гледат филма. Не съм запозната с детайлите по разпространението, но и като зрител на документално кино мога да кажа, че проблем има и мисля, че всичко се върти в един порочен кръг: разпространителите и собствениците на киносалони търсят комерсиален успех, който може да дойде от зрителски интерес, но как да има зрителски интерес, ако не се култивира чрез достатъчно показ на стойностни документални филми? Предполагам, че – както и при всички други видове изкуство, е важно представители на гилдията непрекъснато да търсят разговор и да упражняват натиск върху онези, които създават политиките за това как се разпространява изкуство, което възпитава любов към изкуството, а не търси ефект на лесна смилаемост.
Въпреки че филмът е за изконно български художник, предвиждате ли той да бъде показван извън България? Как според вас биха реагирали на него чуждите зрители, които за първи път чуват за Златю Бояджиев?
Има интерес към показване на филма от няколко български културни института в чужбина, където могат да го гледат и чуждоезикови зрители. Интересно ще ми е да чуя какво са разбрали те, нямам търпение. В крайна сметка самият Златю Бояджиев е с измеренията на световен художник, а житейските и творческите изпитания, за които разказваме във филма – са общочовешки, така че се надявам да сме успели да го направим на достатъчно универсален език.
Диана Стойкова е завършила английска филология в Софийския университет, има магистърска степен по „Кино, литература и визуална култура“. Записва докторантура към Института по философия и социология на БАН в направление „Философия на киното“. Работила е като преводач, автор в медии и в неправителствения сектор. В една от многото творчески работилници за писане на сценарий, в които участва през годините, се запознава с Петър Вълчанов и Кристина Грозева и това познанство води до дебютния ѝ пълнометражен филм като сценарист „Кучето на Златю“. Тримата работят заедно и по други документални и игрални проекти.
