В паметта ми е останал разказ на мой съученик от ранните класове. Били сме в четвърти или пети клас, когато с него се случило следното. Прибирал се от училище. Било в началото на лятото. Вървял бавно към дома си. В ранния следобед улиците на обичайния му, недълъг маршрут от училище до вкъщи били безлюдни, почти пусти. В един момент усетил, че зад него върви момче от съседния клас, че се опитва да го настигне, че ще се случи нещо лошо. Плахо се обърнал, уверил се, че момчето е зад него и ускорил крачките си. Момчето живеело на съседна улица. Не били от един клас, не били приятели, не били близки, дори не били говорили никога. Само се знаели, защото живеели през една улица и учели в едно училище. С някакво сетиво още в първия миг усетил, че момчето след него го дебне, преследва го със злоба, ще се нахвърли върху него, ще го пребие. Усещал дори, че може и да го убие. Усетил много силен, панически страх. Усещал се безпомощен. Никога не били имали никакъв конфликт с това момче, но в този момент усетил, че го преследва с някаква дива омраза. Усетил омразата, въпреки че момчето било на двайсет-трийсет крачки зад него. Постепенно се забързвал, но не искал да се затича, за да не издава страха и паниката си. Усещал, че и другият зад него се забързва и скъсява разстоянието. Колкото повече се забързвал, толкова повече приближавал другият зад него. Усещал всичко това без да се обръща. Стараел се да не се издава, че е уплашен, че е в паника, че се чувства безпомощен. Знаел, че ако издаде страха и паниката си, ще предизвика другият да го нападне. С всяка измината секунда разстоянието между него и преследвача му се скъсявало, а ужасът му се усилвал до задушаване.
Когато наближил на двайсетина метра дома си, изведнъж хукнал с всички сили, блъснал тежката желязна порта на двора, блъснал я силно след себе си, точно когато преследвачът му бил вече пред нея, успял със сетни сили да изкачи няколкото стъпала до входната врата, влязъл вкъщи, заключил се и чул как преследвачът му, вбесен, че не е успял да го настигне, се заканвал със злоба и ярост, че няма да му се размине, че няма да го остави, че ще му види сметката.
Когато ми разказваше този детски съспенс и мен ме побиваха тръпки от страх и ужас.
На следващия ден разказал какво му се е случило на най-добрия си приятел от класа. Той предложил да го изпрати до тях. Онзи другият пак го чакал и дебнел. Улиците пак били пусти и безлюдни. Преследвачът бил двойно озлобен от вчерашния си неуспех. Вървял на двайсет-трийсет крачки след двамата приятели. В един момент се нахвърлил върху тях. В ръката си стискал джобно ножче с извадено острие. Но приятелят на моя съученик бил силен и смел, не се подал на страх и паника. Хванал ръката с ножчето, извил я, изтръгнал го от дланта му, ударил го силно с юмрук, онзи се уплашил и побягнал и повече не го преследвал.
Защо е била тази омраза, откъде е дошла тази злоба? Не се познавали, не били разменили нито дума, не били имали абсолютно никакъв конфликт, нито какъвто и да било повод за конфликт, нямало причина за някаква завист. Онова момче било затворено, мрачно и агресивно по характер. Някакво зло дремело в него. И в един момент злото изведнъж избухнало. Без да има причина.
Злото има много проявления и обяснения. Но в дълбоката си същност то няма причина. То е навсякъде около нас – от ежедневния бит до глобалната политика. Като че ли най-голямото зло са войните, но именно във войната се проявява и най-пожертвователното добро. Но как да си обясним злото в случаи като този – от едно дете в един слънчев следобед?
Злото е основна тема и сюжет в изкуството. Там то е засилено, хиперболизирано, понякога е украсено, а понякога зловещият му вид е показан по-отблъскващо, отколкото съществува в реалността. Изкуството често се храни от злото. То служи не само за контраст и антитеза на доброто, но е обект на концентрирано наблюдение и анализ.
Винаги ме е занимавала природата на безпричинното зло. Както съществува безпричинно добро, така съществува и безпричинно зло. Злото има своя мотивация, винаги намира обяснение и причина. Най-често зло се върши от корист, от алчност, от завист. Когато е форма на справедливо отмъщение, злото дори може да изглежда като добро. Тогава го наричаме справедливо възмездие. Но съществува зло без причина, което не носи никаква облага, извира от някакъв вътрешен мрак, от някакъв глух и ням дух, стаен в този мрак. Като чуждо тяло, попаднало в човека, като зараза, дошла отвън, като вътрешна стихия, пред която човекът е безсилен, като нещо прачовешко.
Злото се чувства обидено заради това, че е зло. Защото съзнава, че е зло. Търси отмъщение над доброто, защото съзнава, че не е и не може да бъде добро. Защото съзнава, че доброто е красиво, а то е грозно. Иска да му отмъсти, защото не може да бъде като него. Като не може да бъде като него, иска да се наложи над него, да го унищожи. Това е метафизичното зло извън човека, което намира начини да влезе в човека, да го завладее, да го подчини и да стане негов господар. Ако човекът го разпознае, води борба с него. Ако не го разпознае, става негов роб.
Въпреки че е страшно, безпричинното зло предизвиква съжаление. Човекът, който е станал негов роб, е за окайване. Така ми каза и моят съученик – че не изпитвал омраза към това момче. Бил благодарен, че тогава му се разминало и не бил наръган с джобното ножче.
Зломислещите, злоговорещите, злодействащите дебнат жертвата си, предизвикват я, очакват и най-малката нейна реакция, която да послужи като оправдание на тяхното нападение. Това нееднократно съм го установявала с мен и около мен. И колкото повече такава реакция не се появява, толкова злото в тях се нагнетява, загубват мярата, трезвото поведение, преминават в територията на бесовете, прекрачват отвъд невидимата граница – на допустимост, на възпитание, на човечност. Злото, което до този момент е било насочено срещу другите, се обръща срещу тях и започва своето осакатяващо, деформиращо въздействие върху тях.
