Captatio malevolentiae[1] или реториката на злоупотребата с истината
Измислицата ни предлага модела на неоспоримата истина
Умберто Еко
Реториката на злоупотребяващите с истината за миналото в последните години се извиси до кресчендо – от строежа на бутафорни „исторически“ селища до пребоядисването в рекламни цветове на извехтялата физиономия на „соца“, като заглушава експертните дебати за определен исторически период. Напоследък много често чувам от различни страни „колко хубаво беше едно време“, но в това твърдение има повече лозунгарска реторика, отколкото доказателства. Обикновено го казват хора, които след това добавят „аргументи“ от типа: „Онова, което се построи едно време, днешните не могат само да го боядисат“, с типичната за соц времената агитационна агресия от милиционерски тип. Очевидно желанието е не толкова да се демонстрира желание за дебат, а провеждане на мероприятие по безпардонно налагане на идеологически шаблон тип „ширпотреба“ върху съзнанието на слушателите. И понеже минаха вече 36 години от този „златен век на българския социализъм“, в който съм живял горе-долу толкова, се запитах: дали пък аз нещо вече не си спомням и дали не са прави тези защитници на „славно минало“?
Затова в едно фотоателие с любопитство и очакване се загледах в албум на известния – и носител на много престижни награди – български фотограф на свободна практика, Николай Василев. Албумът е представен през 2022 г. и е наречен „Кремиковци 88“. Безпощадното око на обектива е запечатало автентичното лице на социалистическата трудова действителност – груба и нелицеприятна и далеч от фанфарното позьорство на „героите“ от снимките от вестник „Работническо дело“. Изображенията от средноформатния фотоапарат „Салют“ са черно-бели, но в тях с още по-въздействаща за зрителя сила прозира контрастът между „цветовете“ на Тодор-Живковата „лъчезарна“ социалистическа реалност и действителните образи на „хегемона“ на социалистическото общество, построил – по мнението на днешните носталгици по соца – „две Българии“, голяма част от които не става за нищо.
Казвам тези неща обаче не за да споря с „групата за носталгия“ – оставям това на терапевтите, а по-скоро, за да споделя усещането си за срещата ми напоследък с някакъв особен вид човешка чувствителност, която изключва обичайната морална ориентация или ценностна корекция във възгледите на много наши съвременници. Разбира се, аз съм наясно с основния възглед на марксистката етика, че моралът има класов характер и че след отмирането на капиталистическото общество новото, безкласово общество ще се ръководи от принципи, продиктувани от „моралния кодекс на строителя на социализма/комунизма“, а не от ценностите на „овехтелия“ буржоазен морал. Но проблемът не е само в това доколко приложими са подобни измислени от партийната пропаганда „морални“ кодекси. Въпросът е как едно индивидуално съзнание може да бъде стереотипизирано до ниво, че да престане да преценява нещата според това каква действителност са и да достигне до състояние, в което индивидуалният поглед и преценка върху нещата са изцяло в плен на носталгично-идеологическата рамка. При това без всякакво колебание и съмнение.
Наясно съм, че в тази група са тези наши сънародници, които искрено вярват на илюзията „тогава беше по-добре“, най-малкото защото житейска им активност съвпада с годините на социалистическо управление – те по необходимост трябва да вярват, че всичко в онова време е било по-добре, защото всяка нотка на съмнение би срутила стените на илюзорния градеж на спомена за миналото и ще трябва да си дадат сметка, че са отдали живота си на една идеологическа лъжа, която им е обещавала прекрасно съществуване, но не точно сега, а малко по-късно. А и защото това е било времето на младостта им. Освен тях има и такива, за които това време е давало възможност за кадрово дирижирана успешна кариера с благословията и под зоркото око на профсъюзното и партийното ръководство, без което не можеше да има никакъв напредък в служебната йерархия.
Искам да бъда разбран правилно – целта ми не е да отричам носталгията изобщо, т.е. онова сантиментално чувство, което се проявява, когато се връщаме към миналото в спомените си и което връщане може да предизвика образите на щастливи моменти[2]. Проблемът идва, когато някой се опитва да манипулира смисъла и се стреми да промени преднамерено характера на този спомен, като ни кара да свързваме определени фрагменти от него с идеологически детерминирани цялости. С две думи, ако носталгията най-често се характеризира с копнеж по някакво въобразено минало, от което помним или, по-точно, от което преднамерено възпроизвеждаме и оценяваме само определени моменти, то този копнеж става двигател на невъзможното търсене на това, което всъщност отсъства. В това си ново качество тя е илюзорна и измамно примамлива, защото около единствено безспорното „аз бях там тогава“ се наслагват композиции от факти и ситуации, които в даденото време не са притежавали същото значение, което им придаваме сега. В случая с безпардонната агресия, с която в голяма част от нашето публично и медийно пространство се налага копнеж по времето преди 1989 г., желанието е не толкова за връщане на действителността à la Тодор Живков, а по-скоро за нейна прекроена идеализирана версия, налагана и удържана с помощта на пропагандната машина – филми, сериали, предавания от типа „С БНТ (соца) завинаги“ и пр. Тази версия на носталгията обаче е построена не толкова върху желанието за възкресяване на идеите и последвалите ги поразии, които сътвори „онзи призрак, който броди из Европа“ – това май и днешните „леви“ не го искат, чувствайки се удобно като капиталисти, а по-скоро е белязана от усилието да бъде „пробутана“ като рекламна стока на младото поколение. Резултатът: на нас като в типичен за турска сапунка сюжет ни се показва тъкмо една пребоядисана версия на соца, а автентичните свидетелства за времето биват „избутвани“ извън светлината на прожектора от партийните историци, голяма част от които представят съвременната история в училищните учебници по описания начин.
Затова, гледайки снимките от албума, които са запечатали резултата от 10-месечен фотосеанс, или ако се вземат предвид реалните факти за живота преди 1989 г., човек се пита: как е възможно в съзнанието на днешните любители на „славното минало“ да са се изтрили – или по-скоро да са съзнателно потискани – тези части от действителността и да се настоява, че те трябва да бъдат пренебрегвани или дори забравени за сметка на онова „хубаво“, от което „имаше по-много“, а „не като сега…“ Защото оценката за едно отминало време, освен идеологическа, политическа, носталгична и т.н., все пак трябва да бъде подчинена и на определена безпристрастна ценностна реконструкция. Тъкмо тогава ще можем да разделим „хубавото“ от „лошото“, а не да се изпада до нивото на идеологически детерминираното и вкарано напоследък в употреба сравнение единствено между хубавото „тогава“ и лошото „днес“. Защото за повечето соцносталгици очевидно не е толкова важно да се оправдае онова „тогава“ – по-важно за тях е то да се противопостави по радикален начин на реалното „днес“.
Всичко това, за съжаление, говори за възприемането на един стереотипен вид ценностно отношение, при което личният морален избор е жертван в името на идеологическа обща рамка, зад границите на която всичко е черно-бяло. Там всичко се дели на „наши-ваши“, „врагове-приятели“, на говорещи „исторически правдини“ и „противници на истината“, на „патриоти и безродници“, на „възрожденци“ и национални предатели – пъстротата от определенията е известна на всички. По-лошото е, че това се възприема от много хора с въодушевление – общата оценъчна рамка удобно замества усилието по самоопределение и изграждане на индивидуална гледна точка, както и на личната ценностна преценка.
По принцип механизмът на свободния избор представлява възможност да се избират собствени решения, които поставят акцента върху определени ценностни връзки, осмисляне на проблема под определен ъгъл, а също и възможността да се предвидят други възможни негови решения, които, макар и изключвайки се взаимно, са възможна алтернатива. Но той включва и отговорността, която носим при този наш съзнателен избор. Дирижираният вариант на „свободен избор“ обаче е повлиян не от това, а поне от два фактора, които режисьорите на носталгията по соца съзнателно полагат:
1. Програмиран „исторически формирал се“ фон – културен, социален, политически, икономически и пр. – като основа за такова на свой ред програмирано индивидуално оценъчно решение и свързаното с него премоделирано „виждане“ за света; 2. възможността за предопределен „прочит” на такива исторически дадености с обвързващи ги пропагандни „определители“, на които те са подчинени, както и гаранциите за запазване на комуникацията между тях, за да не се отклони прочитът в друга посока; вниманието върху съотношението между масива от непроверена информация, съзнателно пробутвана като „автентична“ на получателя, и минимума усилие за адекватно разбиране на реалността; на съгласуваността между ефекта от уж „свободното произволение“ на реципиента при оценка на „фактите“ и средата, която той обитава в момента.
Виждаме, че и двата компонента засягат критичната точка в обсъждания проблем и по-точно – въпроса за неговата истинност. В първия случай се предполага, че позоваването и поставянето на акцента върху материални артефакти или художествени произведения от времето преди 1989 г. (например сериала „На всеки километър“, филмите на Богомил Райнов за супер-шпионина Емил Боев или биографичните спомени на бивши соц лидери и верни на режима културни и научни дейци) въздейства върху индивидуалното възприятие на света – тогава и сега. И това предопределя връзките с цялото съвременно състояние на духовната и материалната култура, за да оформят специален комуникативен дискурс с миналото, т.е. да настройват за носталгичен прочит на това минало. Във втория случай целта е да се изгради индивидуална връзка с така обособения общ носталгичен дискурс, въз основа на който впоследствие може да се развие по-съдържателно и по-дълбоко ниво на взаимосвързаност на отделните представители с него, за което е необходимо органичното сливане на разнообразни похвати, предпоставящи идеологическа значимост. Така целта на подобна многопластова манипулация става очевидна –разрушаване на доверието в съвременните институции и тяхното действие и изграждане на усещане не само за всеобща криза, но най-вече за „криза на идентичността“, неспособност за адаптация в едно общество, което бива ръководено от чужда на националното съзнание политика и от цели, следствие на „европейската диктатура“. Какво по-хубаво убежище за обикновения човек тогава от носталгията, когато вече не достигат доводите за свобода на изразяване или свободно придвижване, а най-тежкият грях на днешната политическа ориентация на Р България се нарича евроинтеграция.
Едно нещо не може да се отрече, режисьорите на носталгията по социализма са вложили много усилия и са вкарали много средства, за да изградят една успешна връзка между публична реторика и идеология. Тази реторика е изградена чрез определени идеологически кодове, които дават възможност да се въздигне ценността на „онова време“ в контраст с днешната „несигурност на живеене“: сутрешните новини по елевизионните каналите целенасочено ни заливат с катастрофи, кражби, убийства, имотни или „ало“ измами, международна несигурност, военни заплахи и пр. На тяхно място веднага се полага сравнението: едно време имаше „сигурност“[3], нямаше наркотици, имаше работа, всички ходехме на почивка и т.н., което е един от основните аргументи за създаване на паралелния, конструиран от пропагандната идеология свят, натоварен с нова „фактичност“, която предизвиква широко обсъждане на проблемите на съвременното общество в цялата им сложност. Очевидно е, че техниките на подмяната, които тази манипулативна стратегия употребява, включват засиленото използване на информационните канали и колкото повече „достоверно“ (т.е. едностранчиво и манипулативно) се описват соцвремената, толкова повече това привлича вниманието на обикновения зрител. И макар това да нарушава всички правила, според които трябва да работят медиите, чиято основан задача е да представят достоверна информация, т.е. да информират, тук те са в новата си роля, за която говорят напоследък някои журналисти, а именно – да контролират, т.е. да прекрояват цялото информационно пространство и цялата медийна реторика за целите на онзи, който де факто ги владее.
Ако се състави една подробна семиотична карта на използваната пропагандна медийна реторика, ще видим, че на първо място тя има за цел да въздейства емоционално-идеологически, а използваните реторически образи – дори и да не са много убедителни – са все пак запомнящи се. А както всички знаем: „Лоша реклама не съществува“, важното е да се говори за това. Затова атаката срещу съзнанието, особено на младото поколение, е преди всичко словесна и визуална, като целта е да се представи един измислен идеален свят, една измислена и идеализирана България, която трябва да измести желанието тази България да бъде част от Европа.
Някой може да попита: но каква е в края на краищата целта на тази масирана атака за възбуждане на носталгия по соца? Възраждането на една стара утопия? Утопия ли е наистина? Защото, както пише Умберто Еко, ако следваме здравия смисъл, утопиите могат да станат реални хипотези на фона на динамично променящия се световен ред. А както стана ясно от последните години, съществуват световни лидери, които искат да реализират имперските си амбиции за световно господство, прикрити именно под подобни утопии с християнски привкус.
––––
[1] Captatio malevolentiae е реторически похват и се отнася до неуспешен опит да се спечели вниманието на публиката в началото на речта, което води до обратен ефект. Докато captatio benevolentiae е „спечелване на благоразположение“ и контакт с публиката, captatio malevolentiae е „спечелване на злонамереност“ или провал, който отблъсква слушателите.
[2] Според енциклопедиите произходът на думата е от гръцки: „nostos“ (връщане) и „algos“ (болка).
[3] А всъщност, както показва мащабното изследване на Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989)“ („Сиела“, 2024), престъпленията срещу личността са съществена част от социалистическата действителност, но те съзнателно се прикриват от обикновения гражданин.
