Д-р Кр. Кръстев, 1910, сн. wikipedia

Сборникът („Кралица Маб”) представя текстове на д-р Кръстев от сп. „Мисъл” и други от неговия архив в БАН. Публикуваме два от тях.

Изданието със съставител Петър Трендафилов (изд. „Кралица Маб”) включва публицистични текстове на д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919), първия професионален литературен критик у нас, създател на списание „Мисъл” (1892-1907) и двигател на едноименния идеен кръг. Подборът обхваща целия активен творчески живот на д-р Кръстев и е разделен на четири части: I. Статии по обществено-политически въпроси; II. Статии извън постоянните рубрики в сп. „Мисъл”; III. Статии за българското образование; IV. Непубликувани (архивни) статии, полемики, позиви, отворени писма.

Част от текстовете са отпечатани в сп. „Мисъл”, а други се намират в архива на д-р Кръстев в БАН.

Д-р Кръстьо Кръстев, Злочестините на България. Публицистика, увод, съставителство и подготовка за печат Петър Трендафилов, изд. „Кралица Маб“, 2016 г.

Злочестините на България. I. Още един антиконституционен господар

Докато Стамболов беше пръв министър на България, можеше да се спори кой управлява България 1. Общественото мнение на страната е разделено по тоя въпрос на два лагера. Едни – това са главно приятелите на съсечения Стамболов – мислят, че Стамболов бил жертва на двама хора, именно на „злия демон на България”, както наричат най-дълбокия български дипломат, г-на Г. Начовича, и на княза, и че всичко, което той бил вършил, го вършил под моралната и юридическа съотговорност на тия лица. Това е очевидна нелепица, понеже, според българските закони, князът е неотговорна личност, особата на когото е свещена и недосегаема за съд. Водителите на тая партия са добри юристконсулти и опитни адвокати и те не че отказват това, а само твърдят, че понеже те са в положение с грамада документи да докажат, че той е санкционирал всяко едно от санкционираните от него „престъпления”, то или Конституцията е най-безсмисленият закон на света, или князът трябва да се счита толкова виновен, колкото и великият български патриот. Други мислят, че Стамболов си е налагал волята във всички случаи от държавен характер и че той е бил достатъчно благоразумен, да прави волята на княза във всички други дреболии.

Ний не се осмеляваме да решим кое от тия две мнения е правото; факт е, обаче, че никой тогава не винеше княза в противозаконно намисане в държавните работи. Сега всички партии са на едно мнение по този въпрос; сега признава това и оная партия, която е на власт и която състои от две половини: консервативна и либерална. Консервативната не е собствено никаква партия: когато в 1881 г. тая партия съблазнѝ злочестия Батенберг да потъпче клетвата си, никой не е чувал нито даже да се говори за такава партия, камо ли пък за някакви нейни принципи и нейни представители в Камарата. Водителите на тая партия са един вид свръхщатни придворни чиновници на българските князе, които чиновници се принуждават да правят министри всеки път, когато техните интереси и озлобяването на техните верни поданици ги принуждават временно да се лишават от услугите на истинските свои служители. Прочее, тая половина от днешното българско правителство нито има, нито претендира да има някаква воля в управлението, освен може би когато се касае до някои големи предприятия, които донасят по 100-ини хиляди франка доходи. Втората половина не мисли тъй по принцип, но тя толкова години е страдала за своите идеали, тя толкова безкористно се е грижила за благото на народа – тя не се е побояла да извърши даже една държавна измяна, все за благото на тоя народ и толкова е обедняла, щото, за да може за в бъдеще да съществува като партия, решена е с всички средства да се обогати; единственото средство за това в тая страна е властта и тя е решена да бъде на власт и друго нищо.

Ето, прочее, днес въпреки всичките закони на страната, нейният министър-президент е князът. Но не е само това: той е народът. В страната има доста наивни хора – и де ли ги няма! – които намират трогателно онова съгласие, което съществува между княза и негова народ, защото, откакто е закнязувал (се е възцарил), ни един път не се е случило болшинството от народните представители да принадлежи на партия, на която той не съчувствува. При бедния Батенберг това се случи няколко пъти, защото той беше немец и всеизвестен австрофил. Той заповядва и той запрещава да се дават свободни избори; той разпорежда бива ли да се избере х, у, или не. И най-силното агитационно средство, както на полицията, така и на другите партизани на правителството, е уведомлението, че князът това и това не желае. Очевидно е колко е далеч България и нейният княз от дряхлите наредби на гнилия Запад. Българският княз е млад, пълен с енергия и велики замисли и той хиляди пъти би предпочел да прекарва безшумно младините си във фермите на Маджарско и във величавите замъци на своя дом, нежели да стои в тая дива страна като една кукла, като един жив мъртвец. И той е добър психолог: той знае, че този народ уважава само силата и блясъка. Витошкият шоп и делиорманският […] не би имали никакво уважение към трона, ако стигнеше до техните уши, че не князът, а някакви си Стояновци, Първановци и Начовци въртят политиката. Колкото за блясъка, той е примерен. В столицата няма по-голямо тържество от тържественото откриване на Народното събрание. Тогава студентите и учениците се разпускат, съдилищата прекратяват своето свещенодействие и всичко, що има благородно и верноподано, тича да се наслаждава на олицетв[ореното] величие на своето княжество. Най-щастливи са ония, които могат да проникнат в самата сграда. Но от мъжете малцина сравнително се ползват от тая висока чест: тоя […] галантен народ отстъпя на нежния пол. Великосветски дами, повечето графини и каки (народна титла на благородство), в най-разкошни тоалети пълнят залата. Рядко ще видите такива тоалети в нашите дворцови концерти. И забележете, че най-високи патриотични […] дами: нито политически интерес, нито въобще пък еманцип[аторски] дивотии ще са ги довели тука. Напротив, грамадното болшинство от тях нито знаят какви партии има в страната, нито някога са чели вестници в живота си […] просто олимпийски тържества […] са били общонационални […] от всички краища […] в зрители […]

Бележки

Злочестините на България. I. Още един антиконституционен господар – АБАН, ф. 47 к, оп. 1, а.е. 180.

Непубликуван ръкопис, чернова, липсва краят, вероятно начало на по-обемно изследване на политическия живот след Освобождението. Текстът не е датиран, но от съдържанието му става ясно, че е писан най-вероятно след смъртта на Ст. Стамболов.

„Оная партия, която е на власт” – Народната партия, наследила Народно – либералната (Стамболовистка) партия, с министър-председател К. Стоилов.

Консервативната партия (1879-1884). След разпадането ѝ някои нейни членове се присъединяват към умерените либерали на Др. Цанков, а други (Гр. Начович, Д. Греков) се присъединяват към Народнолибералната на Стамболов. Останалите лидери от Консервативната партия се включват в образуваната през 1894 г. от К. Стоилов Народна партия.

Либерална партия – съществува от 1879 г. до 1887 г. Противник на Консервативната партия. Тя е основа за повечето партии от нач. на ХХ в.; през 1896 г. основното крило на партията се преименува в Демократическа партия.

Дряхли (рус. дряхлый) – отпаднал, немощен, слаб.

Политическият живот в България през последните двадесет и пет години

Д-р Кръстев (Миролюбов)

Политическите събития и катастрофи през 1885 и 86 год. – първо Съединението и по-късно детронирането на княз Александър Батенберг, но особено първите и най-тревожни години от управлението на княз Фердинанда бяха причинили такъв дълбок застой в страната, че всеки умствен живот изглеждаше да е изгаснал. Едвам към края на десетилетието се явяват признаци на пробуждане, а от началото на 90-те години вече може да се говори за известен подем във всички области на българския духовен живот. Характерно е, че всички прояви на пробудилия се живот са в явна опозиция пред самия княз Фердинанд и неговия пръв министър Ст. Стамболов. Действително тая опозиция не беше от политическо естество, но притежаваше повече общокултурен, бихме рекли принципиален характер, характер на протест против непоносимия гнет, на който беше подложена всяка свободна личност. Тия опозиционни настроения, изходящи преимуществено от младежта, нямаха нищо общо с честите тогава политически заговори и атентати. Ала Стамболов – една безспорно мощна личност и един първостепенен държавнически ум, но за съжаление твърде склонен към терор и насилничество – не се подвоуми да идентифицира тая доктринерска и въобще идейна опозиция с партийните борби, насочени против неговата външна политика, и да прибегне към най-безчеловечни мерки, за да я удуши в самия ѝ зародиш. Доде отиваше Стамболов в своята подозрителност показва най-добре обстоятелството, че той третираше всяка младежка дързост или слободия като произшествие, опасно за спокойствието на държавата, и един или два пъти дори вплете авторите на подобни младежки волности в един политически процес. Така в 1891 година, по внушение от него, бидоха изключени десетина души студенти от току-що основаното (в 1889 год.) Висше училище. Неколцина от тия студенти бяха тозчас арестувани и подложени на безчеловечни изтезания в участъците. Но скоро, както и трябваше да се очаква, из тая малка група млади хора изникнаха най-отчаяните противници на Стамболова и неговата политика. Така най-влиятелният опозиционен орган по това време („Прогрес”, 1892 год.), и който разкри всичката несъстоятелност на вътрешното управление на Стамболова, който с голяма смелост бичуваше най-безпощадно правителствения терор, биде основан и се списваше главно от едного от тия безчеловечно малтретирани студенти. Въпреки преследванията на властта, вестник „Прогрес” спечели в късо време голямо влияние във всички слоеве на населението; движението, създадено от тоя вестник, без малко щеше да доведе – в някои окръзи в Северна България (Разград, Шумен и др.) – до масово народно движение, което в ония тревожни времена твърде лесно можеше да се изроди в анархия. Ако това не стана, за това има най-много да се благодари на обстоятелството, че скоро между княза и неговия всесилен премиер избухнаха големи недоразумения, които принудиха княза още в 1893 г. да се приближи до най-върлите противници на Стамболова и да започне и сам да подклажда недоволството и борбата против последния. Резултатът беше, че при първия удобен случай – след като бе се гарантирал с предан военен министър – князът свали Стамболова и допусна да бъде изложен на големи морални изтезания за свои собствени и негови – на княза – грехове.

Антипарламентарният начин, по който биде свален Стамболов, се оправдаваше може би от особените условия на нашия политически живот по онова време, както и от особеното положение на княз Фердинанда. Но нищо не е така заразително, както лошият прецедент, и княз Фердинанд, като въздигна тоя прецедент в политическа система, е могъл чрез туй най-добре да удовлетворява своите монархически слабости и склонности. Но в тоя пръв непарламентарен акт вече се съдържа в зародиш личният режим, който може би не е бил извор само на лоши и вредни за българския народ събития, но който несъмнено е бил само гибелен за общото развитие на нашия политически живот. Естествено беше, че при тоя личен режим парламентаризмът можеше да бъде само привиден; че никакви парламентарни борби, които решават съдбата на едно правителство, не бяха възможни: тая съдба се решаваше всякога само от княза извън парламента и, разумява се, мимо и против волята на единствения суверен в парламентарните страни – народа. Не несправедливо би било може би да считаме княза единствен виновник на тоя вървеж на работите; нашата обща политическа незрялост, от една страна, държавническото късогледство и користолюбието на нашите управници, от друга – ето факторите, които направиха възможна тая действителност. Без тия фактори би била и невъзможна оная печална безскрупулност, която е отличавала повечето от нашите политически деятели и която направи щото политическият морал от година на година да пада по-ниско, за да достигне – при управленията на така наричаните „либерални” партии – до чудовищни грабежи и до най-цинична подигравка със законите. От онова безкористие на българските държавни мъже, което някога беше наша гордост, сега са останали твърде слаби следи. Това се дължи обаче в голяма степен на безнаказаността, на която са се радвали всички държавни престъпници в България досега. Безнаказан остана кабинетът на Стамболова: по вината на княза, а косвено, разумява се, по вината на отговорните министри от кабинета на Стоилова, той не биде изправен пред Държавния съд, макар една нарочно избрана парламентарна комисия да бе констатирала в своя Доклад маса престъпления (не най-големите обаче – че, по признанието на един член от тая Комисия, г. Ст. Михайловски, най-важните документи един след друг изчезнали „неизвестно” де и как). Наистина, можеше да се изисква и очаква, общественото мнение да накаже престъпниците, както става другаде. Но нашето обществено мнение е така слабо и неорганизирано, че не е мислимо, за дълги години още, да може да води що-годе ефикасна борба против разврата в нашия политически живот. Не е по-малка обаче отговорността на княза Фердинанда за споменатата политическа развала у нас. Той не само е обсипвал със знакове на своето лично благоволение най-големите политически злосторници, които в продължение на 1-2 години от сетни бедняци се превръщаха, пред очите на мало и голямо, в милионери. По-важно е, че ги е оставял не един път начело на управлението. Могло би наистина да ни се каже, че държавният глава на българското княжество – сега царство – е неотговорен владетел, тъй като според нашата Конституция той няма никаква власт и всеки негов акт носи подписа на отговорния министър. Безспорно на книга е така, но само на книга и то е, което прави положението на една съвременна конституционна монархия в някои отношения по-незавидно от положението на абсолютните монархии, дето отговорността пада върху същинския виновник за злото и за доброто в държавата. Само на книга изборите са свободни и представляват израз на волята на народа в даден момент; само на книга министрите изхождат от народното представителство. Още от първите дни на князуването на княза Фердинанда нашата действителност почва да представлява съвършено друга картина. Тая действителност е, че княз Фердинанд фактически е концентрирал всичката власт в свои ръце, тъй че истинската форма на управлението е не парламентарен, а личен, монархически режим, при който не министрите изхождат от парламента, напротив, парламентът се съставя (чрез всички позволени и непозволени средства) от назначените по лично благоволение министри. Много обстоятелства спомогнаха на това. На първо място разпокъсаността на нашите политически партии, за която освен княза не малко са виновни самите български държавни мъже, повечето от които съединяват пълното отсъствие на всеки държавнически ум с безмерна лична и партийна амбиция. Факт е, че всяка една от шестте по-стари партии, които досега са се изреждали в управлението на страната, е тъй слаба, щото не може със собствени сили да получи болшинство в изборите. Нещо повече: почти нито веднъж не са се съединили две или повече от тия партии, за да спечелят изборите и, като дойдат по тоя начин на власт отдолу, да наложат на княза една или друга своя политика. Напротив, всички партии, които са управлявали досега, са му позволявали да си служи с тях за своите крайно разнообразни и променливи „политически курсове”, които най-често са били в противоречие с дълбоки национални чувства и стремления.

Така с помощта на своето изкуство и нашата слабост княз Фердинанд сполучи да създаде в своето ново отечество един парламентарен режим sui generis, чиято най-отличителна черта е тази, че той е запазил за себе си властта, а на партиите и въобще на правителствата си е оставил отговорностите. Психологическата основа, върху която изглежда да почива неговият начин на управление, прозира и в това мъдро правило, спазвано досега неизменно от него: да оставя всяко министерство на власт дотогава, докато туй е възможно без ущърб за неговите лични цели и планове и без сериозна опасност за спокойствието в страната, за да го замени – когато пожелае и по свое лично усмотрение – с кое да било друго, на което тозчас дава пълна свобода не само да разпусне Камарата и да произведе нови избори (които досега безпогрешно са давали болшинство за ония, които ги произвеждат), но и да разруши всичко или почти всичко, създадено от току-що падналото министерство.

Чрез такива средства, които несъмнено го характеризират като отличен познавач на хората и нравите, княз Фердинанд е умеял досега да насочва негодуванието на обществото против своите министри и въобще против отделни партии, и в същото време да задоволява своите монархически амбиции, без да нарушава известен външен декорум на конституционализъм. Защото, не може да се откаже, че наглед винаги са управлявали все „парламентарни” министерства, все министерства, които са разполагали с избрано от тях болшинство в народното събрание, и почти винаги главната насока са давали дворцови хора, които не са принадлежали на никаква партия, но въпреки това са бивали натрапяни от княза на всеки кабинет. Не един път тия същите дворцови хора са поставяни и начело на управлението, като им е давана лесна възможност чрез „свободни” избори да си създадат послушно болшинство и да управляват по тоя начин, така „строго парламентарно”, както и партийните правителства. Едва ли има в България две мнения за таяподигравка с нашата Конституция и с всеки парламентаризъм, но кой би имал смелостта да утвърди, че партийните шефове, които със своите действия са направили възможна тая подигравка, не са двойно по-виновни? Поне в наши очи, ако има някаква разлика между дворцовите и партийните кабинети, които също така си служат с всичките средства на властта, за да доведат в Събранието колкото могат повече „свои”, то тя е в полза не на тоя последния, партийния. Дворцовият министър е верен слуга на своя господар и негова длъжност е не да варди народния суверенитет, а да изпълнява волята на своя повелител; но какво да кажем за ония слуги на народа, които, щом поемат властта, стават слуги на оногова, чиито съветници са призвани да бъдат? В това отношение всички наши партийни министерства – изключваме само кабинета Каравелов-Данев 1902 год. – в начина на неговото съставяне – са еднакво виновни, по-точно са истинските виновници на тоя карикатурен парламентаризъм, който ни е поднасял княз Фердинанд всеки пет-шест години под разни, генералски и негенералски, фирми… И най-пресен пример за партийна заслепеност представляват, струва ни се, изборите на кабинета Малинов, в 1908 г., при който министърът на вътрешните дела не бе се посвенил да се кандидатира на десетина места, а целият кабинет никак не се посвени да доведе в Събранието повече от 150 „свои” партизани, срещу своите 10-15 мандата, получени при последните избори; никак не се посвени да допусне „случайността” да не се избере нито един представител на левите партии, които един Д. Петков не си позволи така брутално да отстрани от участие в законодателната деятелност на Камарата!

Така, от една страна, по вина и на партийния егоизъм на нашите политически мъже, от друга – на личния режим на княза Фердинанда ний намираме – след 30 години свободен живот – в широките слоеве на населението, лъгани толкова пъти в своите най-святи надежди, фатален индиферентизъм, който ги прави малко способни за сериозна обществена акция. И понеже досега между тия широки слоеве са правени почти изключително само агитации за партии и лица, а не и за принципи, то за политическото възпитание на масата, за нейното възпитаване в свобода и конституционен живот, не е направено почти нищо. Ако въпреки това нашата политическа действителност представлява все пак известен прогрес, особено в начина, по който от десетина години насам българският гражданин упражнява своите политически права, това се дължи най-много на онова възпитателно влияние, което е оказал върху него самият живот – ония жестоки удари на съдбата, които го сполитаха през последните две десетилетия. Известна заслуга имат в това отношение само по-младите наши леви партии – социалистическата и радикалната, които в принцип се обявяват против дохождането на власт отгоре, т.е. по благоволение на държавния глава, които, като очакват всичко от народа, са развивали най-жива деятелност за неговото политическо възпитание. За жалост техните последователи са още малко на брой; но десет години такава системна и разумна работа би била в състояние да направи от тия две партии, особено от радикалната (която няма нужда да чака економическото развитие да ѝ създаде почва), една внушителна обществена сила и да застави котерийните безпринципни партии да изменят – не само привидно и на думи, както правят в последно време – своя начин на действие.

Друго по-голямо и по-непоправимо зло, което ни създадоха нашите политически нрави, е подкопаването на старата традиционна нравственост, в която ритуално-обредните черти образуваха едно цяло с националните особености на масата. И нека не се мисли, че това разрушаване на старата наивна нравственост е някакво естествено следствие на проникването на нови научни и философски идеи в масата или на твърде бързото разпространение на социалистически и други революционни идеи. Без съмнение и такова влияние не е липсвало. Но какво е неговото значение в сравнение с влиянието на живата действителност, на оная престъпна безнаказаност, на която са се радвали и радват явно уличени в най-тежки политически и углавни престъпления политикани – от министъра до общинския секретар. Голи до вчера политически авантюристи напускат властта натоварени с плячка, като да се връщат победители от неприятелска страна, непреследвани нито от законите, нито от презрението на своите съграждани!

Важен фактор на това морално падение, в което се намира младата държава, трябва да се счита, за жалост, и дневният печат, който изобщо стои на много ниска степен и се намира в ръцете на невежи спекуланти или слепи партизани. Малкото честни публицисти, които не ни липсват, са безсилни да изменят физиономията на тоя печат, който живее главно от сензация и от семейни и други скандали, с които се пълни. Тоя печат е, който убива и всички по-здрави литературни и въобще духовни интереси на широките народни маси и на интелигенцията. И понеже – по криво –разбраните „демократически” обичаи на нашето общество – дневният печат образува важна част от духовната храна на училищната – университетска и гимназиална – младеж, то пагубното влияние на тоя печат е неизмеримо!

Бележки

Политическият живот в България през последните двадесет и пет години. – АБАН, ф. 47к, оп. 1, а.е. 181. Непубликуван ръкопис, чернова, завършен през 1909 г.; вероятно продължение и допълнение на Злочестините на България. Статията е преведена на няколко езика за чуждестранната периодика.

„Прогрес” – вестник, издаван през 1892-1897 г., орган на Народната партия с главен редактор Велчо Велчев.

Sui generis (лат.) – своего рода; своеобразно.

Кабинетът Каравелов-Данов през 1902 г. – правителство, просъществувало от февруари 1901 до януари 1902 г.

Кабинетът Малинов – Александър Малинов (1867-1938) – лидер на Демократическата партия.

Димитър Петков (1858-1907) – приближен на Стамболов, министър-председател (1906-1907), известен с методи, сходни с тези на Стамболов. Убит през 1907 г.