Начало Идеи Гледна точка Зло и благодушие
Гледна точка

Зло и благодушие

Калин Янакиев
04.04.2016
2051

KYanakiev

Известно е, че една от най-старите (съзрима още в сократическите школи от класическата Античност) традиции в осмислянето на злото ни го обяснява като неправилно преценено добро.

Защо човек върши зло? – питат се философите, принадлежащи към тази традиция. И отговарят: защото човекът било невежествено, било заслепено – без-умно, преценява, че онова, което върши, най-малкото има основание, има оправдание да бъде извършено. Така човек, смятайки, че приятелят му го е подвел, започва да му нанася удари, т.е. „да му въздава заслуженото“, или пък започва да тормози някого, защото се намира за „предаден“, „изоставен“, „излъган“ (и значи поне за себе си не смята, че „удря“, а че „отвръща“, „наказва“ ближния си). Бидейки пък действително измъчен от някого, човек решава, че може (има основание) да нарани децата му, близките му… С такива примери илюстрира мисленето на злото в тази традиция о. Юзеф Тишнер – а ние бихме могли да добавим, че неправилното преценяване на вършеното като „имащо основание“ или „оправдание“ би могло да граничи дори с безумието, както когато някой, да речем, нанесе на друг човек смъртоносен удар, „обосновавайки“ това свое деяние с „необходимостта“ да си купи с парите му бутилка спирт, или направо го убие, след като го е ограбил, за да не бъде издаден на полицията, и значи полага запазването си от наказание за кражбата като „благо“, безусловно по-голямо от човешкия живот.

Дори това обаче не променя безспорния според разглежданата традиция факт, че въпросното безумие се преживява именно като основание (оправдание) за извършваното и, значи,  субектът на (обективно) злото действие поне за самия себе си преценява това действие като нещо справедливо (в най-последна сметка като нещо позитивно). Ако това не бе така, казват ни – и в това е най-базисното убеждение в тази традиция – човекът не би и могъл да действа, доколкото не е мислимо той да прави нещо, което (въобще) няма основание да прави, което не е оправдано за него и което поне той не намира за благо (нека повторим – колкото и безумно да би било то да се определя като „благо“).

Така в тази традиция злото в последна сметка се свежда до познавателна „грешка“ (извършването на която често се обяснява или с натиска на хетерономните на разума „страсти“, или с предразсъдъците, „идолите“ на самия разум) – вижда се като плод на ограниченост, грубост, невежество и в края на краищата – като не-знание. Така обаче, лесно е да се види, на злото се отнема съзнателността му на зло, а с това и самото му „зло“. Злото – направо казано – не е зло, а погрешно [съждение]. Погрешното съждение – това и е злото. Злото се върши без съзнание, че се върши зло.

Практически идентично с току-що изложеното е обясняването на злото като ре-акция, предизвикана от предхождащо ощетяване, ограничаване, травмиране на извършващия го. Тук злото дори не се определя като погрешно раз-съдено от извършителя му, а като просто фатално погрешно предизвикано (отвън) действие. То пак е „грешка“, само че грешката му се пренася от (не) способността за съждение у извършителя му в (не) способността за сдържаност и мъдрост у подбудителя му – овъншностява се съвсем.

И в двата случая параметрите на борбата със злото се дефинират по един и същи начин. Тя, най-общо казано, се извършва чрез (многообразно схващано) просвещение – включително очистване от „страстите“, а у причинителя на злото-реакция, чрез разумно удовлетворяване на претенциите – чрез снемане на „причините“, пораждащи лошите „следствия“.

Колкото и наивна да ни изглежда тази визия за злото (особено след преживения през миналия век опит за възможната му дълбочина), трябва да признаем, че именно тя продължава да лежи в основата на традиционната (до най-последно време) „иренистка“ политика по отношение на големите обществени злини.

Нека си припомним например политиката на „внимателно удовлетворяване“ на Хитлер в началото на неговия възход от страна на „гарантите“ за европейското статукво, начертано след Първата световна война. Съвсем очевидно е, че тя изхожда именно от презумпцията, че почва за (обективното) зло на Хитлеровата политика е твърде тежкото наказване на Германия след тази война – т.е. несправедливостта спрямо нея, извършена с Парижките договори. Злото на нацизма се схваща, сиреч, от тази политика като чисто следствие, изворът на което е не в нещо вътре в него, а в причината, която го „причинява“ отвън и го води към успехи и обществена подкрепа. В този смисъл смята се, че „възстановяването на справедливостта“, снемането на причината за ре-акцията, частичното удовлетворяване (а то най-често се проявява като въздържане от ответ на Хитлеровите демарши) ще отнеме основанията на нацисткото зло и ще го сведе до нула. Снемането на „причината“ ще доведе до отпадането на предизвиканото от нея „следствие“ (което и е злото на нацизма). В духа именно на тази „иренистка“ политика се взема решението да не се реагира на аншлуса на Австрия, след туй – да се приеме анексията на Судетския коридор, и накрая – със стиснати зъби да не се накаже окупирането на цяла Чехословакия. Когато става ясно, че въпросната политика е лежала върху погрешна (в най-голяма дълбочина – погрешна философска) основа, вече е твърде късно. Злото е било подценено метафизически и затова политиката, изградена срещу него, се е оказала неадекватна и обезсилваща.

В днешно време по много подобен начин ни препоръчват да действаме срещу злото на путинизма. Наскоро почетох статия на американския сенатор Пат Бюкянън, който направо твърди, че путинизмът е произведен („причинен“) от разширяването на НАТО до границите на Русия, което именно довело руснаците до промяна на курса на солидарност със Запада и до възцаряването на Путиновата агресивност. Престарелият сенатор, както виждаме, дори не отрича, че путинизмът е зло, но превръща злото му в следствие от (външна) причина и затова оправдава заявките на Доналд Тръмп за изолиране на Америка от НАТО като лечение на „злото Путин“.

По същия начин се мисли ислямският радикализъм. Тук отново се изхожда от презумпцията, че неговото зло в последна сметка е следствие (ре-акция) от лишаване – последица от предходна несправедливост. Имам предвид, разбира се, ръководещата се от „колониалната травма“ на европейския либерален дух политика. Мюсюлманите бяха наши жертви – оттам, като следствие от това, сред тях се ражда злото на радикализма – казват ни. В основата на този радикализъм следователно (който е зло) стои ре-акцията на дългогодишните политически жертви, на които ние поради това станахме морални жертви и не можем да не теглим днес последиците от това. Ето защо трябва да дадем: свидетелства за уважение към религиозно-културните им особености, към специфичното им разбиране за човешките права (например на жените); да снемем дори в собствените си очи своите претенции – да признаем вижданията им за религиозна истинност на вярата им като напълно легитимни (следователно да ограничим собствената си визия за религиозна истина до само наша, валидна само за нас) и т.н., и т.н. В резултат: агресията не само не намалява, а се увеличава. Европейците (християните) отдавна не се определят от ислямския радикализъм като (само) морални жертви на своите (бивши) политически жертви, което да би оправдавало агресията. Струва ми се, че именно отстъпките („удовлетворенията“, „обезщетенията“), вместо да намалят или да спрат „виктиминалната“ (както я обясняват) агресия на ислямизма, са я  превърнали днес в агресия срещу хора, които биват презирани и смятани за слаби, именно защото отстъпват. От морални жертви на своите бивши политически жертви европейците са превърнати в жертви на своя моралкойто се презира и който тъкмо разгаря с още по-голяма сила радикалността на радикалистите. Сигурен съм, че ако бъдещият американски президент послуша люде от типа на П. Бюкянън, същото лице ще ни покаже и руският путинизъм.

Което означава, че тук е погрешна визията за злото като резултат (плод, следствие) на лишаване, на неудовлетвореност, на – в дълбочина – недостиг на благо. Изглежда обаче, то по-скоро е предизвикано от наличието на морал (на благо) у обекта на злото на путинизма и на ислямския радикализъм. А това значи, че злото е тук противо-морална (противна на доброто като добро) енергия, а не енергия на лишеността или на недостатъчността на доброто.

Има следователно един тъмен „резидиум“ в злото, който не позволява то да бъде сведено до просто субективно оправдан (т.е. за извършителя си основателен, „позитивен“) акт, който само обективно (в „истината“ си) не е такъв или е недостатъчно такъв. Не позволява злото да бъде виждано като нещо изцяло „безсъзнателно“ за самото себе си и „зло“ единствено навън – в обекта на деянието, в света. Злият акт, щом е собствено „зло“, всякога е акт срещу онова, което се съзнава като „оправданото“ – акт срещу позитивното, срещу доброто като добро.

Отричането на възможността (и реалността) на такова именно действие (което Кант нарича „радикално зло“) означава непознаване именно на злото в злото. Не злото – нека си позволя да кажа – е „погрешно схванато добро“, а злото е погрешно схванато, когато се схваща като (просто) „погрешно схванато добро“.

Което пък означава, че е крайно повърхностно, благодушно и наивно също и убеждението, че универсалното „противоядие“ на злото се състои в „просвещаването“ и (или) в премахването на „лишеностите“ (не „пресите“). Злото, трябва да се каже, не е непременно „непросветено“ за природата си и невинаги е тъкмо енергия на „празнотата“ („лишеността“). То е, уви, пълно, пълно със себе си. Да се отрича съществуването на такова „просветено“ за себе си и инициативно от себе си зло, е философски наивна и жизнено безотговорна позиция спрямо злото в света.

Накрая: две кратки забележки, които биха могли да имат характера на “методически правила” за адекватното отношение към злото.

Първото според мен би трябвало да гласи, че злото никога не бива да се подценява. Здравото отношение към него би следвало да бъде убеждението, че то винаги е по-„просветено” за смисъла си, по-малко „невежествено” за себе си, отколкото бихме били склонни да си мислим в добронамереността си. Това трябва да имаме предвид, за да не бъдем изненадвани при „просвещаването”, „удовлетворяването” и „цивилизоването”, което вършим в противовес на зло-нравието както в обикновените си отношения, така и в политиката си.

Второто „методическо правило” гласи точно обратното и парадоксът е в това, че въпреки противоположността си двете „правила“ трябва да се имат предвид заедно. Защото злото не бива и да се надценява. При всичката си съзнателност и коварство то все пак е стихия на у-нищо-жението, на анти-логоса, на лъжата и поради това не може да достигне умността, камо ли “гениалността”, включително на организираността и вътрешното единство, което някои с ужас са склонни да му припишат. Името на беса е „легион” (Марк. 5:9), той не е “единство”, а „разпадналост”; не е „ум”, а (именно) „бяс”. Ето защо е винаги неправдоподобна всяка визия за “световен заговор”, „световно правителство” на злите сили. Пуст, никога докрай основателен – направо казано, глуповат, е страхът от „гениалното” зло.

Както пък, напротив, наивно, детински-благодушно, инфантилно е „без”-страшието към злото, свеждащо го било до не-до-просветена (груба, „невежа”) активност, било до неудовлетворена-още лишеност или битийно несъвършенство и морална слабост.

Калин Янакиев
04.04.2016

Свързани статии

Още от автора