0
1238

Змията – предателство или мъдрост

Два прочита на един енигматичен филм.

zm1
„Прегръдката на змията”

Сравняват го с „Мъртвецът” на Джим Джармъш, казват, че бил филм за (магическото) сънуване, а ако сте чели Дон Хуан, вероятно ще имате още материал по темата за инициацията… От друга страна, „Прегръдката на змията” се вписва логично в „лигата на разкаянието” относно европейската цивилизация, която е съсипала не една и две индиански култури. Третият пълнометражен проект на колумбиеца Сиро Гера проби чак до финалната петорка на номинираните за чуждоезичен Оскар и си спечели бурни овации от страна на критиката за аскетичната драматургия и лаконичната си визия. Но… „Прегръдката на змията” е енигматичен филм. Трябва или да го почувстваш, или да го проумееш. Второто е доста трудно, тъй като нито фабулата, нито древната индианската природа разчитат на рационално осмисляне. Първото пък е въпрос на светоусещане (в отсъствието на всемогъщите местни треви) и постигането на някакъв приличен резултат (около 75 % осъзнаване на причинно-следствената метафоричност, произтичаща от случващото се на екрана) не гарантира натрупване на (себе)познание и/или емпатийна връзка с персонажите. Оттук до разминаването с притчата за шамана Карамакате има само една крачка.

ЗА

Колумбийският режисьор демонстрира иносказателен стил, който при все това остава достатъчно комуникативен, така че Смисълът винаги е на една ръка разстояние и фабулата не потъва в приливната вълна на мистицизма. „Прегръдката на змията” е студен(окръвен), леко надрусан (или пък ониричен) филм, който печели много от черно-бялата си визия – от практическите преимущества на светлината до конотацията за простота, достоверност и истина. Най-големият коз на тази история обаче си остава присъствието на шамана (и младия, и стария) – като образ и като актьорски превъплъщения. Карамакате, едновременно мъдър и разгневен, високомерен и отчаян, осъзнаващ, подобно древногръцки философ границите на своето познание и несъвършенствата на човешката си природа, се издига като метафора за разрухата на една цивилизация и нейното своеобразно завещание. Персонажът е изпълнен с бунтарство, прераснало в цинизъм, и с отчуждение, довело до философско примирение. Една негова реплика е особено емблематична и обобщава горчивия тон на филма: когато Карамакате попада за втори път в католическата мисия, заедно с американския „учен“ Евън, и вижда накъде се развиват нещата, той произнася безпристрастната си присъда: „Взели са най-лошото от двете култури“. Сиро Гера предоставя доста поводи за размисъл на съвременния зрител, а преплитането на двата времеви пласта придава на филма сложност, която липсва на сюжетно ниво. Проблемът е, че ако зрителят има по-подробна представа от киното (и от латиноамериканския магически реализъм) през последните 30-40 години, това, което му се предлага тук, е déjà vu.

p_262651 (1)
„Прегръдката на змията”

ПРОТИВ

При цялата си аскетичност „Прегръдката на змията” е доста претенциозен филм. Той се държи като модернистичен първооткривател по линия на тема, която се разисква на екрана още от времето на „Агире, гняв божи“ (1972, реж. Вернер Херцог). И не полага никакво усилие да „укрепи“ достатъчно сюжета, за да понесе духовното реене на персонажите, без да се разпадне на символистични афоризми.

В началото на ХХ век немският естествоизпитател Тео търси могъщо растение в латиноамериканските джунгли, за да се излекува от мистериозна болест. Може би. Младият шаман Карамакате се съгласява да му помогне в замяна на обещание, което някак забравяме по пътя. Е, изглежда всички бели, които идват на континента (в този век), се стремят само към едно – каучука. Може би. Четиридесет години след Тео по следите на неговите мемоари пристига американецът Евън. Вече старият Карамакате показва по-голяма готовност да го поведе по стъпките на същото растение, но си е изгубил паметта. Може би. В един момент става ясно, че фабулата е без значение, защото сме на духовно пътуване. Но тъй като образите на двамата бледолики доста бледнеят в драматургичната конкструкция (и следователно не предизвикват никакви емоции у зрителя), се озоваваме в нещо като монолог. А това съсипва ефекта на едно потенциално оригинално послание на филма – за приемствеността на (по)знанието и за   паметта като единствена надежда за оцеляване на културите.

Избраният наративен подход звучи на границата между научно-популярното и документалното, а редките „игрални“ сблъсъци напомнят за чужди сюжети (в това число и за „Апокалипсис сега“, макар да сме по друго време, на друго място). Истината за вината на конкистадорите в Южна Америка отдавна не е тайна за никого и усещането за déjà vu по отношение на темата и взаимоотношенията между действащите лица можеше да бъде заглушено само ако „Прегръдката на змията” разполагаше с достатъчно драматична лична история на фона на историко-етичните заключения.

Като National Geographic-звучене филмът на Сиро Гера безспорно е ценен, като философия на познанието вероятно ще легне на сърцето на предразположените зрители, но ако търсите художествено преживяване, което да съчетае усещането с разбирането и предположението с осъзнаването, ще останете разочаровани.