Свети евангелист Иоан ни предава едно удивително слово на Иисус Христос към фарисеите, в което Той описва пасторална картина: пастирът и овците, които Той вика и зове по име. Овците познават гласа на своя пастир и вървят след него, а след чуждия пастир не вървят, понеже не познават гласа му и бягат от него. Този пастир, техният, обичният, чийто глас овците познават – той влиза през вратата на овчата кошара, а не прескача отдругаде, както крадците и разбойниците, както чуждите пастири.
Този евангелски разказ е толкова прост, естествен и правдив, че ако би го чул някой, който не познава Евангелието, би се зачудил, че това са евангелски думи. Мнозина си мислят, че в Евангелието се казват някакви откъснати от живота, отвлечени и неразбираеми богословски теории. А именно в тази простота, естественост и житейска правдивост е силата на Евангелието, именно те го правят съвременно на всички епохи, именно те го правят вечно и в крайна сметка Божествено – Слово Божие.
И все пак – как да не се удивляваме,че Синът Божий говори с толкова прости, човешки думи. Най-възвишеното Божествено откровение – с най-прости човешки думи. В тези думи на Иисус е духът на Неговото Евангелие. И колко изненадващо – „те не разбраха за какво им говореше”. Днес на нас ни се струва толкова просто, а те не разбрали. Но дали и ние разбираме днес какво ни говори Той? Дали това, което ни се струва, че разбираме е това, което Той ни говори?
В днешния език тези думи – овца, стадо са придобили негативна конотация, употребяват се най-често в ироничен смисъл. А в Евангелието звучат не само положително, но толкова топло и ласкаво. Защото Пастирът е Сам Иисус и зове ласкаво овците си по име и овците слушат гласа Му и вървят подире Му, понеже познават гласа Му. Ако Иисус не беше казал тези думи и ако не беше добрият пастир, нямаше да съществува Евангелието, защото никой не би слушал гласа Му и никой не би вървял след Него.
Това е умилителна и възхитителна пасторална картина, но и нещо много повече. Повече е с това, че е реална. Наистина овцете познават гласа на своя пастир. Наистина го слушат и вървят след него. Колкото той обича тях, толкова и те обичат него. Обичат го, защото чувстват неговата любов.
И в нашата литература има описания на подобни картини като трогателния разказ за Боне Крайненеца и Сивушка или другоселецът, клекнал до умиращото си конче с голямото, препълнено с мъка око, в което светят лъчите на звездите. Колкото и днес да сме се откъснали от този бит, тези картини не престават да ни трогват. Не престава да навлажнява очите ни жалбата на осиротялото агънце по майка му с нежното име Рогуша, продадена на „върлите търговци”.
Спомням си как много отдавна, почти когато бях дете, бях застанала край колата сред едно огромно, пусто поле. Нямаше хора наоколо, само пътят, по който рядко минаваха коли. И изведнъж в далечината, на едно малко възвишение се появи пастир – без гега, без наметало, с най-обикновени дрехи, с каскет. И извика с все сила – Йорданееее! Беше толкова абсурдно – след това огромно голо, като че ли безжизнено поле да изникне един човек и да вика някого с все сила. И иззад хълма се появи вол – огромен, едър, лъскав – Йордан тичаше към пастира си, който го беше извикал по име. Йордан беше чул вика му и тичаше с цялата сила на голямото си, тромаво тяло. Познаваше гласа му. Познаваше и името си.
Името е неразлъчна, същностна част от личността. Както виждаме дори не само от човешката личност. Името оличностява дори овцете и вола Йордан. Името създава връзка. Произнасянето на името изразява отношение на близост. И то отношение от двете страни – взаимоотношение.
Христос посъветвал учениците си да не се радват на това, че духовете им се покоряват, дал им съвет друга да бъде тяхната радост – че имената им са написани на небесата.
Власт да напише имената ни на небесата има единствено Творецът на небесата. И нашата радост е толкова дълбока, защото Той е същият добър пастир, който ни зове по име. Същият добър пастир, който ни познава и който не бяга, а върви пред нас и ни пази от вълка грабител, който ни зове по име, чийто глас ние познаваме.
