0
2357

Зомбиански граждански плач

Ако решим, че първоизворът на всичките ни актуални национални беди е скрит в носталгията към близкото ни минало, няма да е погрешно, но няма да е и достатъчно. Защото ако тази ни неутешима носталгия е неуморен генератор на социално-политически недоразумения и апории, беди и несполуки, тя също си има своя първопричина. Нейното разгадаване е колкото нелеко, толкова и необходимо. Една необходимост, която може да бъде осъществена само със силата на познанието – нашата християнска цивилизация е рационалистична по своята органика, в нейната хилядолетна традиция познанието е насъщна предпоставка за оформянето на всяка диагноза, включително и в гражданската сфера.

И така, да се опитаме да проследим произхода и генезиса на носталгията към близкото ни комунистическо минало. Колкото и безнадежден да е, подобен опит е необходим – поне дотолкова, доколкото вместо да затихва с времето и да бъде надвита от новия светски дух на времената, тази носталгия като че ли все по-недвусмислено се възражда и надгражда, обхващайки все по-широки кръгове от обществото ни. Една носталгия, която е така трудно разгадаема, защото е изцяло ирационална. А ирационална значи емоционална. Има емоции, които са породени от даденостите, обусловени са от даденостите и еволюират на базата на даденостите. Тези емоции са конструктивни и здравословни – те обслужват и съграждат битието. Деструктивни и разграждащи за сметка на това са онези емоции, които са в частичен или пълен разрез с фактите и въпреки тази си несъвместимост с действителността, вземат връх над действителността. Психоаналитиците наричат това разминаване между външната и вътрешната ситуация когнитивен дисонанс, но по-важно е не как ще наречем явлението, а как ще го изживеем. Единственото градивно изживяване е неговото преодоляване – сиреч така да го преработим, че да превърнем дисхармонията между външния и вътрешния свят в хармония. Звучи просто, но е ужасно трудно. А е трудно, защото процесът предполага наличие на най-насъщно необходимото, но и най-дефицитното, най-мъчително постижимото познание – себепознанието. Себепознанието е достъпно само за малцина и тази му всеобща недостъпност води невидимо, но закономерно до господството на заблудите над реалиите – както в интимната, така и в обществено-политическата сфера. В случая ни интересува последната.

И така, най-общо казано, става дума за дискриминиране на аналитичното мислене от емоционалността. Едно от многото имена на тази емоционалност е носталгията към миналото. Всяко, и най-чаровното, настояще има свойството да разкрасява миналото – след като времето го е погребало веднъж под руините си, след като ходът на събитията го е направил завинаги недостижимо и невъзможно, съвсем естествено миналото става обект на носталгични копнежи и сантименти. Едно минало, което ни се струва прелестно преди всичко благодарение на безвъзвратността и неповторимостта си. Тъкмо безвъзвратността и неповторимостта на миналото го превръщат в химера, изкривяват субективната ни оптика върху него, омаловажават неговите дефекти и преувеличават неговите качества. Нещо повече: недостижимостта на миналите времена неусетно ги възражда за нов живот, легендаризира ги, декорира ги дори с несъществуващи съблазни. В нашия рóден, български вариант носталгията по комунизма се нагнетява и от обстоятелството, че за милиони наши сънародници тоталитарните времена бяха времена на тяхната младост, а във възрастта на любовта грозните елементи изглеждат по-малко грозни, а красивите – още по-красиви. Така, самоизмама след самоизмама, изкривената гледка се заформя, а фалшификацията става пълна.

В какво се изявява и как се легитимира тази фалшификация днес? Достатъчно е да хвърлим само бегъл поглед върху социалните мрежи, за да разчетем общонародното изкривяване на картината. Ден след ден хиляди и хиляди наши сънародници от всички възрасти и поколения разказват истински небивалици за суровите и зли времена на реалния социализъм, в които преминаха и детството, и младостта, и зрелостта ни. Онези българи, които имат личен спомен от господството на комунизма, лъжат откровено и първично, а техните деца и внуци, които познават това ни минало само от разказите на родителите и дедите си, лъжат индуктивно и вторично. Така в общественото съзнание се наслагват, натрупват се с времето цели камари лъжи, които неусетно започват да изместват истините. Вярно е, че като съседи на Ориента ние, българите, обичаме митологичните приказки – особено приказките за минали величия и героизми, които, затрупани от вековете и епохите, няма как да бъдат доказани, но няма и как да бъдат проверени и опровергани. Тази им недостъпност за аналитичното мислене ги прави неуязвими за времето – на една станала вече историческа лъжа няма как да бъде противопоставена историческата истина, защото тази истина е дискриминирана и изхвърлена от битието в небитието. Така заветът на бащата на историческата наука Херодот, който посъветва историята да не се страхува от никоя истина и да се противопоставя на всяка лъжа, се  превръща в платонично пожелание. Поне на родна земя потомците на Херодот, а по тях и техните ученици и възпитаници през генерациите, явно предпочитат донаучните, Омировите времена и подходи, когато историята е била предмет не на академизъм, хронология и документалистика, а на митология и иносказателност, на фолклорни метафори и литература – все поприща, които смесват и размесват фактология и легенда и го правят в ущърб на фактологията и в услуга на легендата. Тази практика е присъща най-вече на незрели и себенеосъзнати народи като нашия. Процесът е несъмнено деструктивен и, въвлечени в него, всички ние заприличахме на питомци на един герой на Арундати Рой, който създава институт по педагогика, чиято задача е да превърне историята в митология, а митологията – в история. Подобна трансформация е еднакво убийствена както за съвремието, така и за бъдещето – подмяната на националната историческа памет с национална историческа безпаметност не вещае нищо добро.

Как става, как протича това трансформиране на истината в лъжа? На битово равнище ли? Ами ето едно взето тези дни от мрежата заглавие, което онагледява най-подобаващо многократната ежедневна фалшификация: „Не лъжете младите – социализмът беше изобилие от стоки!”. Предупреждението е отправено явно от автор, който е от редиците на моето застаряващо поколение – разказът му изобилства от комплименти по адрес на тоталитаризма и от цветни снимки на магазини и рафтове, които се гънат от берекет и демонстрират невиждано в онези аскетични времена изобилие от продукти – меса, колбаси, екзотични риби, деликатеси в неизчерпаемо многообразие. Всеки свидетел обаче помни незабравимо убийствената социална нищета на онези пуритански времена, когато многолюдните опашки пред кварталните бакалии бяха ежедневие, когато за асортимент и дума не можеше да става, когато всички храни – дори бурканчето кисело мляко и шепата маслини – бяха дефицит, когато съкварталниците ми ходеха из града с пазарска мрежа в джоба и видеха ли скупчени хора пред някой магазин, веднага се приобщаваха към тях, нареждаха си на опашката, без дори да знаят какво се очаква да докарат – всичко беше в недоимък, каквото и да пуснеха по магазините, се разграбваше начаса. Купуваше се и се  изкупуваше ей така, превантивно и авансово, без клиентът дори да имат нужда от него, защото не се знаеше кога отново ще докарат от този артикул. Който и да не му е нужен в момента, утре може да се окаже нужен, а няма да го има дни, седмици, че и месеци наред. Всичко това днешните подрастващи, които цитираното заглавие лъже и на които аз казвам истината, не могат дори да си го представят – то е не само непознато, а и немислимо, направо абсурдно е и им звучи като Алиса в страната на чудесата, само че нашите социалистически чудеса бяха грозни и зли. Милионите родни творци на благата дори не знаеха как изглеждат ананасът и бананът – цитрусови плодове майката-държава започна да пуска чак след частичното, краткотрайно и измамно размразяване на общественият климат след Априлския пленум, и то само по луксозните магазини на „Плод-зеленчук” в големите градове. Тези екзотични за нас, туземците на прогресивната част от света, плодове се появяваха за по ден-два годишно по новогодишните празници. Тогава опашките пред магазините нарастваха неимоверно, а продавачите даваха само по килограм банани и портокали на клиент – за да стигнат за всички. А не стигаше за никого. За една скапана съветска, източногерманска или чехословашка кола пък се чакаше ред по двайсетина години, а често така и не се дочакваше – човек е смъртен, толкова смъртен, че смъртта често изпреварва и живота, и стоката. В целия този битов кошмар, смъртен или безсмъртен, биографичният живот на всеки от нас бе придружаван и диктуван от щафетни режими, житейският ни път по дъгата на земята препускаше неуморно от режим в режим: режим на тока, режим на топлата вода, режим на студената вода, режим на парното.

И ако със стоките за широко потребление (за деликатеси и дума не можеше да става) беше така, още по-така беше с духовните блага. Към които можем да причислим друг един режим – паспортния. В един исторически момент, в който американските астронавти напускаха без паспорт и виза планетата на път към луната, а всеки западноевропеец, че и всеки югославянин носеше в джоба си задграничен паспорт, с който можеше да обходи целия широк и пъстър свят, българинът и до родния Петрич можеше да отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната (тя действително бе народна – и даже общонародна бе!) милиция само на политически благонадеждните. Сред които аз, разбира се, не бях. А по южните ни капепета, там, където днес всеки уикенд стотици хиляди български граждани се тълпят в курортна треска на път към топлите морета, само допреди броени десетилетия се стреляше по всеки, дръзнал да прекрачи държавната ни граница. За един плахо пошепнат политически виц, за това, че си се осмелил да се черкуваш или да слушаш чужди радиостанции, че и дори за неприличен външен вид и за неупражняване на общественополезен труд арестуваха, пребиваха в кварталните милиционерски участъци, изключваха от университета, уволняваха от работа, изселваха и въдворяваха на местожителство, вкарваха в затвора или в изтребителните концлагери. Днес това звучи абсурдно до умопомрачение, но в тези абсурди и умопомрачения живяха и изживяваха съдбата си цели поколения българи. И ако някой не ми повярва, нека повярва на партийно-правителствения химнописец Любомир Левчев, чийто литературен талант, въпреки лакейското му отношение към режима, е за мен несъмнен. И така, не антикомунистът Димитър Бочев, убеденият комунист и партиен апаратчик от първата фаланга Любомер Левчев написа през 1965 г. стихотворението „Плач по разкъсаните панталони”. Стихотворение, което веднъж вече съм споменавал тук, но което искам отново да цитирам като илюстрация на темата:

Капеха
звезди и кестени                      
в скучния край на неделята,           
когато излизаше на движение         
момчето с най-тесните панталони…           
… Извикаха го в уличката…           
Два удара           
и…           
на земята.           
И като прилепи,           
като вампири,           
огромни черни ножици подскачаха.           
И хукна момчето           
с разрязани крачоли           
като с разрязани вени.           
И само плачът му огласяше       
скучния край на неделята.

Този плач сме изплакали всички ние, милионите представители на моето поколение, наричани с показна гордост от партийната идеологическа пропаганда връстници не на робството, а на свободата. Дано не изплачат този горчив плач и идващите поколения – не само родната история онагледява, че особено когато са недоубити, бесовете и демоните на миналото имат свръхестествената способност да възкръсват, да се превръщат в зомбита и да населяват бъдещето – светло и комунистическо. Неокомунистическо.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияКан’2021 – горещо завръщане на големите в киното
Следваща статияРеалност, близка до музиката