0
3864

Зората

Ели Визел, Photo by Sergey Bermeniev

Откъс от преведената за първи път на български език трилогия, посветена на Холокоста. Издадена е от My book, в превод на Калоян Праматаров

Трилогията на писателя с унгарско-еврейски корени Ели Визел (1928–2016), включваща мемоарната книга „Нощта“ и романите „Зората“ и „Денят“, е определяна като едно от класическите произведения на литературата за Холокоста. Самият автор признава: „В нощта присъства онзи, който разказва, докато в останалите две произведения: онзи, който слуша и задава въпроси“. „Зората“ е продължение на първата книга – „Нощта“, разтърсващо свидетелство за лагерния опит.

Оцелелият от Бухенвалд Елиша трябва да се подчини на заповедите и да екзекутира капитан Джон Доусън. Той знае много добре: онзи, който извърши убийство в името на някой политически идеал, губи своята човешка същност. И все пак ционистката групировка, към която принадлежи, е готова на всякакви жертви в името на Израел. Цяла нощ се приготвя да изпълни смъртната присъда. Призори той вече не ще бъде човек…

Роден през 1928 г. в румънския град Сигет, Ели Визел е депортиран на петнадесетгодишна възраст в Аушвиц, а по-късно преместен в Бухенвалд. Оцелява, но губи в лагерите майка си, най-малката си сестричка и баща си. Философ и писател, журналист и общественик, автор на мемоарната книга „Нощта“ (1958), едно от първите свидетелства на оцелял от Холокоста. Следват романите „Зората“ (1960) и „Денят“ (1961). През 1986 г. получава Нобелова награда за мир. Умира през 2016 г. в Бостън.

„Зората“, Ели Визел, превод от френски Калоян Праматаров, под редакцията на Ангелина Александрова, издателство My book, 2020 г., корица Живко Петров

Зората

На Франсоа Мориак

Някъде заплака дете. В отсрещната къща възрастна жена спусна кепенците на прозорците. Беше топло. Есенните вечери в Палестина са горещи.

Изправен до прозореца, наблюдавах прозрачния сумрак, който се спускаше над града и го правеше по- неподвижен, по-нереален, по-далечен и по-безмълвен от всякога.

„Утре ще убия човек“ – помислих си за стотен път и се питах дали плачещото дете и жената отсреща знаеха това.

Не познавах човека. За мен той нямаше нито ясно отчетливо лице, нито строго определено съществуване. Не знаех нищо за него. Не знаех дали си почесва носа, докато се храни, дали говори, или мълчи, докато прави любов, способен ли е на омраза, изневерява ли на жена си или на своя Бог, на своето бъдеще. Единственото, което знаех, беше, че е англичанин – мой враг. Но това не го ли знаеха всички?
– Не се измъчвай – каза тихо Гад, – война е.
Едва долавях какво казва. Исках да му отвърна, че може да говори по-високо, няма кой да ни чуе. Детето продължаваше  да  плаче,  заглушавайки  всички  други звуци. Но не успявах да си отворя устата. Мислех си за човека, който щеше да умре утре. „Утре – казах си аз – ще бъдем свързани завинаги един с друг, така както само палачът и неговата жертва могат да се свържат.“
– Стъмва се – рече Гад. – Искаш ли да запаля лампата?
Поклатих отрицателно глава. Още не се беше стъмнило, не напълно. И там, в очертанията на прозореца, все още го нямаше лицето, което ми сочеше винаги точния момент, в който нощта прокуждаше деня.
Умението да различавам деня от нощта бях усвоил от един просяк. Срещнал го бях една зимна вечер в прекалено затоплената синагога, където ходех да се моля. Беше висок, слаб и мрачен, бедно облечен, целият в черно, а очите му черпеха израза си от извор, който не принадлежеше на този свят.

Случи се в началото на войната. Бях дванайсетгодишен. Родителите ми бяха все още живи и Бог все още обитаваше малкото ни градче.
– Чужденец ли сте? – попитах просяка.
– Не съм тукашен –отвърна той с глас на човек, който повече се вслушва в казаното, а по-малко говори.

Обичах просяците, но едновременно с това се боях от тях. Знаех, че трябва да се държим добре с тях, тъй като никога не се знае дали наистина са просяци. Често, както се разказва в хасидическата литература*, пророк Елияху** се облича като просяк, за да навести земята и хорските сърца. Ако човек се отнесе добре към него, той му дарява вечен живот. Но пророк Елияху не е единственият, който обича да се скита като просяк. Ангелът на смъртта също обича да притеснява хората по такъв начин. А проявата на непочтителност към него е опасна: той е способен да ви отнеме живота или душата.

Странникът в синагогата ми вдъхваше страх. Попитах го дали е гладен: не, не бил гладен. Попитах го от какво има нужда. Не, не се нуждаел от нищо. Искаше ми се да направя нещо за него, но не знаех какво.
Синагогата беше празна. Свещите догаряха. Бяхме сами. Тежко, тревожно безпокойство ме обземаше все повече и повече. Знаех, че не бива да оставам с човека в синагогата до полунощ, тъй като в полунощ мъртвите се надигат от гробовете си и идват да си кажат молитвите. И ако се окажете там, те могат да ви отведат със себе си, за да остане непокътната тяхната тайна.
– Заповядайте у дома – обърнах се към просяка. – Там ще се намери нещо за ядене и легло за през нощта.
– Аз никога не спя – отвърна просякът.
Сега вече бях сигурен… Това не беше обикновен просяк…
Казах му, че трябва да се прибирам, и той предложи да ме придружи по пътя. Докато крачехме заедно по заснежените улици, просякът ме попита дали ме е страх от нощта.
– Да – отвърнах аз, – страхувам се от нощта! – искаше ми се да добавя, че се страхувам и от него, но бях сигурен, че той знае това.
– Не бива да се страхуваш от нощта – довери ми той, като ме хвана за ръката (това ме накара да потръпна). Нощта е по-чиста от деня. През нощта мислиш по-добре, обичаш и мечтаеш по-силно. През нощта всичко става по-ярко, по-истинско. Фразата, изречена през деня, придобива различен смисъл, по-дълбок и по-далечен, когато ехото ѝ ни застигне нощем. Трагедията на хората се състои в това, че не отличават нощта от деня. Изричат нощем това, което би трябвало да кажат денем.

Когато стигнахме до вратата на нашата къща, той се спря. Попитах го дали не иска да влезе. Не, не искал. Трябвало да върви. Мислех си: „Той ще се върне в синагогата, за да посрещне мъртвите в полунощ“.
– Слушай – рече ми той и впи пръсти в ръката ми, – ще те науча да различаваш деня от нощта. Винаги гледай прозореца, а ако не откриеш прозорец, вгледай се в очите на някое човешко същество. Ако зърнеш в тях някое лице, все едно какво, да знаеш, че нощта е заменила деня. Защото, повярвай ми, нощта има лице.
След това, без да ми остави време да му кажа каквото и да било, той се сбогува с мен и изчезна в снега.

Оттогава всяка вечер по залез-слънце обичах да зактавам до прозореца, за да наблюдавам настъпването на нощта. От другата страна на прозореца неизменно имаше едно лице. То невинаги беше еднакво, тъй както нощта никога не е една и съща. Първоначално лицето беше на просяка. След смъртта на баща ми неговото лице се взираше в мен с големите очи на смъртта и спомена. Понякога непознати отстъпваха на нощта своето лице, обляно в сълзи или озарено от позабравената им усмивка. Не знаех нищо за тях, освен че бяха мъртви.
– Не се измъчвай – каза Гад. – Не се измъчвай в тъмното. Война е.

Мислех за човека, когото щях да убия на разсъмване, а също и за просяка. Изведнъж по гърба ми полазиха тръпки. През съзнанието ми премина една абсурдна мисъл: ами ако призори трябваше да убия просяка?

Навън сумракът се разсея внезапно, както често се случва в Близкия изток. Детето продължаваше да плаче и ми се стори, че плачеше по-жално от преди. Сега градът приличаше на призрачен кораб. Мракът безшумно го погълна.

Взирах се в прозореца, където от дълбините на нощта започваше да се оформя лице, изградено от отделните сенки. Изпитах остра болка в гърлото. Тя разкъса цялото ми същество. Объркан, не можех да откъсна погледа си от лицето.
Това беше моето лице.

Преди час Гад ми беше съобщил решението на Стареца: екзекуцията да се състои. Утре, призори. Всички осъдени умират на зазоряване.
Решението на Стареца не беше изненада за мен. Очаквах го. Всички го очакваха. Жителите на Палестина знаеха: Движението си държи на думата. Винаги. Англичаните също го знаеха.
Преди месец един от бойците ни беше ранен по време на терористична операция и задържан от полицията, която откри оръжия у него. Военен трибунал, придържащ се към законите на установеното военно положение в страната, беше издал присъдата, която се очакваше: смърт чрез обесване.

Това беше десетата смъртна присъда, издадена срещу нас от мандатното правителство на Палестина. Стареца реши, че на това трябва да се сложи край: не можеше да се позволява на англичаните да превръщат Светата земя в ешафод. И така той обяви новата политика на Движението: репресиите.

Чрез налепени през нощта листовки и нелегални радиоемисии Движението отправи към англичаните официално предупреждение: „Не пращайте на бесилката Давид бен Моше; не го пращайте на бесилката, защото смъртта му ще ви струва скъпо. Оттук насетне всеки път, когато еврейски боец бъде обесен, някоя английска майка ще оплаква смъртта на своя син“.

За да придаде повече тежест на думите ни, Стареца издаде заповед да вземем заложник, за предпочитане – офицер. Съдбата пожела това да бъде капитан на име Джон Доусън. Капитанът се разхождаше сам вечерно време, а нашите хора дебнеха за английски офицери, които се разхождат сами вечерно време.

Отвличането на Джон Доусън породи много голямо напрежение в страната. Британската армия въведе комендантски час за две денонощия. Всеки дом беше претърсен от мазето до тавана. Бяха задържани стотици заподозрени. Танкове заеха позиция на всяко кръстовище. Покривите на къщите бяха превърнати в картечни гнезда. По ъглите на всички улици се появиха заграждения от бодлива тел. Палестина се превърна в гигантски затвор.

Но в сърцевината на този огромен затвор се намираше друг един затвор: там Движението държеше своя заложник, който оставаше неоткриваем за своите братя по оръжие.

В кратко застрашително изявление върховният комисар на Палестина отправи предупреждение към населението, че ще го държи отговорно, в случай че Джон Доусън, капитан на служба при Нейно Величество, бъде екзекутиран от терористите.

Хората се уплашиха. В разговорите се промъкна думата погром.
– Мислиш ли, че са способни на това?
– Защо не?
– Англичаните? Англичаните са способни да устроят погром?
– Защо не?
‒ Няма да посмеят.
– Защо не?
– Светът няма да им позволи да го направят.
– Защо не? Спомни си за Хитлер: светът го остави да го направи.
Ситуацията беше сериозна. Ционистките ръководители, които обикновено призоваваха към сдържаност и заклеймяваха тероризма, се свързаха незабавно със Стареца. Те го умоляваха: „Не прекалявайте. Става въпрос за самото съществуване на страната. Не убивайте британския офицер. Говори се за погроми, за отмъщения. Ще застрашите живота на невинни жени и мъже“.
Стареца им отговори: „Ако Давид бен Моше умре, Джон Доусън също ще умре. Ако Движението отстъпи, това ще е победа за англичаните. Ще се изтълкува като знак за слабост от наша страна, като признание за безсилие. Така ще заявим на англичаните: „Заповядайте, чувствайте се свободни да бесите младите евреи, които ви се противопоставят“. Движението няма да отстъпи. Насилиеето езика, който те разбират. Човек за човек. Смърт за смърт“.

Сблъсъкът привлече вниманието на целия свят. Световната преса в Париж, Лондон и Ню Йорк го изведе в главните новини. Десетки специални пратеници отлетяха към град Лида. Давид бен Моше и Джон Доусън си поделиха първите страници на вестниците и списанията. Йерусалим беше станал отново център на света.

В Лондон една жена беше приета на аудиенция от министъра на колониите. Тя се застъпи в полза на еврейския терорист. Жената беше майката на Джон Доусън. Тя просеше милост за Давид бен Моше, чийто живот беше свързан с оцеляването на собствения ѝ син. Сериозен и усмихнат, министърът ѝ отвърна: „Не се страхувайте, госпожо. Евреите няма да посмеят. Познавате ги: те вдигат врява, плачат, произнасят думи, от чието значение сами се страхуват. Не, госпожо, успокойте се. Синът ви няма да загине“.
Върховният комисар не беше толкова убеден в това. Той изпрати телеграма до Министерство на колониите с препоръка за помилване. Основанието: „Жестът ще ни спечели симпатията и подкрепата на общественото мнение както в Палестина, така и в чужбина“.
Отговорът на Лондон стигна до него по телефона. От другата страна на линията стоеше самият министър:
„Препоръката беше разгледана на правителствено заседание. Двама членове на правителството я приеха. Останалите се противопоставиха. На първо място поради политически причини, но също така и заради престижа на Короната и на Империята. Помилването ще бъде изтълкувано като знак за слабост. Ще послужи за вдъхновение на други т.нар. млади идеалисти от други колонии. Те ще си кажат: „В Палестина група терористи казва на Британия какво трябва да прави и какво да не прави“. Ще станем за посмешище на цял свят – добави той. – Впрочем помислете си и за Камарата на общините. Опозицията само чака сгоден случай, за да ни помете.“
– Значи не? – попита върховният комисар на Палестина.
– Не.
– Ами Джон Доусън, Ваше Превъзходителство?
– Няма да посмеят.
– Опасявам се, че трябва да изразя обратното мнение.
– Това е ваше право.
Няколко часа по-късно официалното радио на Йерусалим обяви: екзекуцията на Давид бен Моше ще се състои утре призори в затвора в Акра. Този следобед роднините на осъдения бяха получили разрешението да го посетят и да се сбогуват с него. Върховният комисар призовава населението да запази спокойствие.

Последваха и други новини: в Обединените нации се готвят за преговори за Палестина; в Средиземно море са задържани два кораба с нелегални имигранти на борда, отправили се към Хайфа: пасажерите са интернирани в Кипър; автомобилна катастрофа в Нетания: един загинал, двама ранени; времето утре: ще бъде топло, с ясно небе и неограничена видимост; повтаряме първото съобщение: Давид бен Моше, осъден на смърт за тероризъм, ще бъде екзекутиран…
Говорителят не беше казал нищо за Джон Доусън. Но всички онези слушатели, изтерзани от тревожно безпокойство и очакване, знаеха: той ще умре. Английският капитан ще последва Давид бен Моше в смъртта. Движението ще удържи на думата си.
– Кой ще екзекутира Джон Доусън? – попитах Гад.
– Ти – отвърна той.
– Аз ли? – обърнах се към него с изненада. Не вярвах на ушите си.
– Ти – повтори Гад. И след малко добави: – Такава е заповедта на Стареца.
Имах чувството, че ми стовариха юмрук в лицето. Земята се разтвори под краката ми и усетих, че пропадам, политам в бездна, където всяко съществуване придобива формата на кошмар.
– Война е – каза Гад.
Гласът му долиташе отдалеч, от толкова далеч, че едва го чувах.
– Война е. Не се измъчвай.
„Утре ще убия човек – мислех си, докато летях надолу. – Аз ще убия човек.“

* Хасидизмът е еврейска религиозна група, възникнала като движение за духовно възраждане на територията на съвременна Западна Украйна през XVIII век. – Бел. ред.
** Библейският пророк Илия. – Бел. ред.