Става дума за Иванка Ботева и Пенчо Славейков, две значими фигури в българската литература, които, наистина по различен начин, заемат различни места в ценностната ѝ йерархия. Те са деца на двамата големи поети от предосвобожденската епоха. Иванка не прави собствени опити на книжовното поле[1], в което е запомнена чрез прочутото предсмъртно писмо на гениалния ѝ баща: „Мила ми Венето, Димитре и Иванке…“. Тогава тя е току-що родена и няма спомени от това време.[2] Но култът към баща ѝ бележи целия ѝ кратък живот, до голяма степен тя се посвещава на изграждането му и активно участва в подготовката на първото издание на съчиненията на поета и революционер.
Идеята двамата да бъдат свързани по някакъв начин е изкусителна. Семейството на Иванка пази спомен за възможен неин брак с Пенчо Славейков. Реален или въобразен, и за двамата това остава само епизод, който не определя последвалия им житейския път. И все пак от известна гледна точка той представлява интерес, който надхвърля любопитното вглеждане в детайлите.
Дъщерята на Ботев
Иванка учи в Букурещ, Търново, след това в пансион и гимназия във Виена и Женева (на издръжка – „апанаж“ – на княз Фердинанд), завършва социални науки в Женевския университет през 1900 г. и на следващата година се връща при майка си Венета в Търново, където става учителка по френски език в Търновската държавна девическа гимназия и се включва в обществения живот (Рашева-Божинова, 1977: 102). Тук тя се свързва с македонските революционери и участва в техните дела (Хисарлъшка, 1998).
Юлия Казаска, която по това време е на десетина години, по-късно си спомня:
„Във Велико Търново, тогава 14-хиляден град, Иванка Ботева идваше от далечен край и се появи на фона на монотонните улици като необикновено явление, носещо лъх на нещо свежо, ново, прекрасно, обновяващо… Питам се днес къде се крие тайната на нейния изключителен чар, който на времето е ослепявал невръстния ми поглед… (Ю. Казаска, Дъщерята на Христо Ботев, „Борба”, В. Търново, бр. 102, 25 август 1966 г. Цит. по Рашева-Божинова, 1977: 103).
Бивша ученичка на Иванка я представя като „наистина прекрасна мома: висока, стройна, лице изразително, очи големи, кестеняви, коса буйна, също кестенява, с пъргав вървеж и винаги леко усмихната“ (Рашева-Божинова, 1977: 96). Не толкова възхитено описва портрета ѝ бъдещият дипломат Петър Нейков: „Иванка Ботева беше тогава двадесет и три годишна. Девойка не висока, но стройна, макар и въз пълничка, със свежо румено лице, с буйна кестенява коса и искрящи очи“ (Нейков, 1981: 68). С. Радев също помни пламенната и интелигента женевска студентка.
Кандидати за ръката на Иванка не липсвали. Няколко години революционерът и книжовник Димитър Ризов, депутат в Третото велико народно събрание (1886–1887) води кореспонденция с нея. Запазени са писма и илюстровани картички на девойката до него от Швейцария и след това (1898–1904). Ризов имал желание да я привлече за сътрудничество в издавания от него вестник „Христо Ботйов“ (1888–1900), след това отишъл в Търново да ѝ предлага ръката си, но е бил отклонен. По-късно, оженен, той е имал случай да си „отмъсти“ на Иванка, като ѝ казал: „Някога вие ме отблъснахте, но аз се ожених за черногорка, която много прилича на вас!” (Рашева-Божинова, 1977: 117). Не бил равнодушен към нея и Гьорче Петров (Рашева-Божинова, 1977: 118).
Сред кандидатите на Иванка бил и актьорът Сава Огнянов (1876–1933), който дебютира на сцената на „Сълза и смях“ през 1902 г. Връстник на Иванка, Сава Огнянов е роден в Кюстенджа, двамата не са се срещали като деца, не е известно кога са се запознали. Сава е син на Мария (Мина) Горанова, смятана за „първо либе“ на Ботев. Иванка и Сава знаят за взаимните симпатии на Мина и Ботев, за посвещението, което той ѝ е направил при първото издание на стихотворението „Пристанала“, знаели са и за роднинството им и че те също са далечни роднини (Рашева-Божинова, 1977: 118). Много по-късно дъщерята на актьора Жозефина Огнянова-Темелкова споделя с Венета Рашева-Божинова, че още когато бил студент в Германия, между него и Иванка Ботева е имало кореспонденция. Немският възпитаник Андрей Протич, по това време млад учител в София (от 1902), също знаел за брачните намерения на актьора. Но Венета ги отхвърлила и посъветвала Огнянов да напусне сцената и да завърши изоставеното следване по архитектура (Рашева-Божинова 1977: 118). По-късно Огнянов принадлежи към приятелския кръг на Пенчо и оставя спомени за него, но не и за Иванка.
Най-малкият син на Петко Славейков
Младият Пенчо има своите любовни увлечения, за които мемоаристите и изследователите споменават бегло и само в отделни случаи хиперболизират. Сред тях като че ли не е Иванка. Първата зафиксирана любов на Пенчо е „Нина М.“ (Нина Маркова-Вълнарова). Тя е негова братовчедка, към която той изпитва силна, но несподелена любов в младежките си години. Девойката е вдъхновителка на неговата дебютна стихосбирка „Момини сълзи“, издадена през 1888 г. Когато тя се омъжва същата година, поетът отказва да присъства на сватбата ѝ. Писмо на бащата Петко до сина Рачо, в което повече внимание е отделено на арест на другия син Иван, без особен драматизъм се споменава бракът на Нина: „Но ти пак си бил честит, защото се случи този ден сватбата на Нина. Пена отиде шаферка и майка ти сватбарка, ние сами са разполагахме с трапезата у дома, аз, Иван, Пена и Тарлев Христо. Иван си отиде у Донкини ние с Пеня вардим къщата…“ (Славейков Т. 8 1982: 301–302).
Но връзката им продължава, за нея разказва един неподписан текст, наречен „Жените в живота на П. П. Славейков“ (Славейков Т. 2, 2003: 233-237; вж. и Дафинов, 1998: 153-154), който е твърде пестелив при посочването на източниците си. Там е публикуван и един кратък спомен, който представя нейната гледна точка и разказва за негови подаръци, поднесени след сватбата ѝ, както и за предложение на Петко двамата да избягат заедно. Междувременно според Михаил, брат на д-р Кръстев, през 1892 г., непосредствено преди заминаването за Лайпциг, Пенчо „често ходеше в чифлика на х. Боневи в Горубляне. Говореше се, че е бил увлечен по госпожата, която беше много хубава“ (Дафинов, 1998: 124).
Цитираният фрагмент „Жените в живота на П. П. Славейков“ продължава със следващите увлечения на поета – Елена Никифорова Попконстантинова, която двадесетгодишна умира от туберкулоза; годината е 1888 – същата, в която излиза стихосбирката „Момини сълзи“, а Нина отклонява предложението на Пенчо. Следват няколко увлечения в Лайпциг. Текстът във втория том от съчиненията му изрежда: Гертруда/Трудхен, Йохана и госпожица фон Боске, която сама предложила ръката си. Св. Славейкова не ги споменава. Д-р Кръстев (в предговора към „Епически песни“) и Б. Йоцов говорят за „неговата втора любов, от 1894 г., в Липиска“ и откриват следите ѝ в стихотворението „Приказка“ от „Епически песни“, публикувано за пръв път през 1896 г. След брака ѝ с шотландец, Гертруда отново влиза в кореспонденция с Пенчо (вж. и Дафинов, 1988: 131, 146).
Неясният епизод
Родовата памет на Ботеви лансира твърдението, че Пенчо Славейков е бил един от кандидатите за ръката на Иванка, нещо, което се нравело на Венета. Отношението на дъщерята било по-хладно.
„При срещи със Славейков Иванка най-напред е изразила недоволството си от отрицателното му мнение за Ботев в някои негови статии. Била е недоволна, че големият български поет може да засяга баща ѝ, от което и тя самата се е чувствала още по-засегната. Пенчо Славейков казал, че ще се поправи“ (Рашева-Божинова, 1977: 119).
Рашева-Божинова основателно предполага, че Иванка е имала предвид рецензията му за книгата на Д. Т. Страшимиров „Христо Ботев като поет и журналист“, публикувана във вестник „Знаме“ през 1897 г. в две части, първата неподписана, а втората – подписана с инициала „Ц“ (вж. Славейков Т. 5, 1959: 445). Този текст, чието авторство е несъмнено, е толкова критичен, че през 1959 г. не е включен в събраните му съчинения. Иванка вероятно е разпознала автора, съмнително е твърдението на Рашева-Божинова, че след срещата с Иванка Пенчо „се е поправил“ в по-късната и по-добронамерена статия „Жив е той, жив е…“ в „Мисъл“ от 1906 г. Едва ли под влияние на Иванка, в критиката и публицистиката си той нерядко изказва противоречащи си мнения.
Всъщност Пенчо има и още една публикация за Ботев, напълно положителна. Тя е сред най-ранните му книжовни изяви и излиза през 1886 г. в хърватското списание „Balkan“ (вж. Конев, 1966).
Освен дъщеря на Ботев, Иванка е и сред малкото жени по това време с университетска диплома. По време на предполагаемата среща Пенчо финансово едва ли е много изгодна партия, но вече е познат поет, автор на стихосбирките „Момини сълзи“ (1888), „Епически песни“ (1896, 1902), „Блянове“ (1898), а от същата 1903 г. е и поддиректор на Народната библиотека. Той вече е следвал в Лайпциг (май не се е дипломирал, за разлика от Иванка), а след завръщането си е избран за редовен член на Българското книжовно дружество (към което той се отнася доста скептично). Не са известни някакви предварителни срещи между двамата, така че трудно може да се допусне, че той се е влюбил в нея, по-вероятно е мотивът му да е свързан с бащата на девойката.
За Пенчо Славейков и Иванка Ботева знаем още от спомени на Илия Янулов, предадени на Рашева-Божинова: „Пенчо Славейков ухажваше много Иванка. Той ѝ поднесе някои свои съчинения с чудесни надписи. Една от тия книги остана в семейния архив на Димитра, тъкмо с най-хубавия надпис, и стоеше при писмото от „Радецки“. Иванка имаше към големия български поет, нещастен поради своя физически недъг, истински човешки симпатии, но за брак не можеше да става дума“ (Рашева-Божинова, 1977: 119–120).
Не всички съвременници, които познават Иванка и Пенчо, споменават неосъществения брачен замисъл. П. Нейков публикува интересни спомени и за двамата поотделно, но не ги вижда един до друг.
Близките на Пенчо Славейков не говорят за негова връзка с Иванка. Светослава Славейкова, племенничка на Петко и първа уредничка на музея „Петко и Пенчо Славейкови“ в София, е авторка на първата кратка биография на братовчед си Пенчо, в която не споменава Иванка и маркира с половин изречение увлечението му по Нина (Славейкова, 1955: 30). Св. Славейкова се отнася подчертано почтително и дискретно към своите прочути роднини. Събраната от нея информация е внимателно филтрирана, тя отделя доста място на Петко, като леко идеализира брака му с Ирина и не споменава връзката му с Катерина. Не бих разглеждал отсъствието на името на Иванка в нейния биографичен разказ за поета като окончателно отхвърляне на разглеждания тук епизод. Епизодът не е споменат и в цитираните коментари към последното издание на Славейковите съчинения от 2002 г., въпреки че там се посочени други негови увлечения, които от своя страна не са разглеждани от другите биографи на поета. Многобройните по-късни изследователи на делото на Пенчо Славейков се интересуват главно от поезията му, от идеите му и от мястото му в обществения живот и не се насочват към биографията му. И най-разгърната биография на П. П. Славейков, дело на Здр. Дафинов (Дафинов, 1998) не споменава Иванка. Актуалните богато документирани биографични изследвания на Емил Димитров са фокусирани върху последната година от живота поета.
Хронологическото съвпадение между евентуалното предложение на Пенчо и началото на връзката му с Мара не отхвърля непременно първото събитие. И увлечението му към Елена съвпада по време с любовта му към Нина. Стенографските записки на Б. Пенев (3 март 1911) документират неговото разбиране за любовта:
Пенчо признава три вида любов. (…) Второ. Да обичаш едно лице постоянно – но покрай това да обичаш и друго лице. (…) За третия вид любов Пенчо не иска да говори, защото неговата любов към мадам Белчева спада към третия тип…“ (Славейков Т. 2, 2003: 234).
След мимолетната среща. Иванка и Христо
Димитър Рашев, доведеният брат на Иванка, става чиновник във Видин и около него възниква група неблагонадеждни, критично настроени младежи, които наричат своето общество „комуна“. Сред членовете ѝ били и д-р Христо Аджаров, и Стоян Христов. Когато гостувала на брат си, Иванка се запознала с тези двама млади мъже, които стават част от житейската ѝ съдба (вж. Рашева-Божинова, 1977: 120-121).
Скромен, културен и красив, д-р Христо Аджаров се харесал на Иванка, а и тя на него. Породилата се симпатия между двамата преминала във взаимна любов и при одобрението на Венета и сина ѝ, Иванка и Аджаров се сгодили. „Комуната“ устроила излет до Белоградчик. С нает файтон четиримата – Венета, Иванка, Димитър и Аджаров, а и Стоян Христов отишъл със служебната си кола. Венета и Иванка (…) отпътували за Букурещ, за да поръчат булчинска рокля – дар от годеника. Но Христо бил преместен в Пловдив, където живеели родителите му, като поканил годеницата си, ала Венета не се съгласила да го последват и така планът останал неосъществен (Рашева-Божинова, 1977: 121).
Как ехото заглъхва. Бракът със Стоян
Пет години след годежа с Аджаров Иванка се омъжва за Стоян Христов. При запознанството им той е началник на клона на Българската земеделска банка във Видин и учи френски при брат ѝ Димитър Рашев. Успява да спести малко пари и заминава да следва икономика в Брюкселския университет. Завършва и е назначен в Българската земеделска банка в София (Рашева-Божинова 1977: 124).
При продължителни разговори със съпругата на Димитър Рашев той узнал, че е бил харесан за съпруг на Иванка. Стоян дал да се разбере, че е възхитен от Иванка и би се чувствала щастлив да свърже живота си с нея. Венета го одобрила, защото виждала в него човек, който сам, с упорит труд и със способностите си се е изучил и намерил мястото си в обществото. След продължителна кореспонденция Стоян посещава Ботеви в Търново, направили годеж и избрали дата за сватбата – 8 януари 1906 година (Рашева-Божинова, 1977: 125). Бракът се оказал сполучлив, Христо се включил в работата на Иванка по издаването на Ботевите съчинение. Но веднъж Иванка се разплакала и признала на приятел, че „мъжът ѝ пред компания се е изказал против обществената работа на жената“ (Рашева-Божинова, 1977: 116).
Мара и Пенчо
Голямата любов и муза на Пенчо е Мара Белчева. Тяхната сърдечна връзка започва през 1903 г., същата година, в която е предполагаемото му предложение към Иванка. Мара описва връзката им в няколко мемоарни текста и интервюта; източниците, излезли изпод ръката на Пенчо, са по-малобройни, практически главно писмата му до нея, най-ранното публикувано е от 4 август 1903 г. По това време Пенчо (р. 1866) е на 36–37 години, а Мара (р. 1868) – на 34–35. Тя го познава от дете, описва го като игриво момче, което тичало след момичетата, подкачало ги и ги веселило с шегите си. Седем години били отминали от последната им среща, когато Мара Белчева вижда отново Пенчо, за да констатира, че „у него не останало нищо от детето“.
„Беше майски следобед 1903 година. Мой роднина доведе у дома Пенча. Не бях го виждала с години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него, неопределени мнения. Бил мълчалив. Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума“ (Белчева, 1995: 138).
„През 1903 се връщам от странство. Свикнала вече на живот в съвсем други релси, не можех да се помиря с нашата действителност и се стягах да заминавам отново, за да се предам на любимите си занимания: ровене в библиотеките и вдълбочаване в музиката.
– Само един човек може да те задържи в България – ми каза моят познат г. Серафимов.
Това беше Пенчо, който беше гълтал западна култура не само в Лайпциг. Дойде Пенчо, захвана да ми чете произведенията си. На другата година ми предложи да преведа „Тъй рече Заратустра“. Идваше всеки ден да види как върви работата ми“ (Белчева, 1995: 159).
„Едва след нашата среща в 1904 година той започна да приготвя за печат сбирката „Сън за щастие“, която след дълги преговори с Хр. Дановата печатница биде най-сетне печатана в 1907 година в Тутракан“ (Белчева 1995: 141).
В една полемична статия („Съвременник“, г. І, бр. 2, 1930), която не е включена в „Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени“ (1995), М. Белчева изповядва:
„… Моята дружба с Пенча беше дружба на мисълта; дружба на подялба на литературни и художествени впечатления или на впечатления от живота, които водят към изкуството“ (В спомените 1963:29; „Съвременник“, г. І, бр. 2, 1930).
Двамата водят богата кореспонденция, която дава израз на взаимните им чувства, в известен смисъл образцови. Освен за конкретните получатели, тя, както и при много други литератори и обществени фигури, сякаш е писана и за поколенията и съзнателно се стреми да се впише в литературата. Въпреки че документира неговото несъгласие (В спомените 1963:30; „Съвременник“, г. І, бр. 2, 1930), самата Мара Белчева публикува писмата на Пенчо до нея със свой предговор, подбор, а и редакция през 1929 г. Нейните писмата до Пенчо са публикувани по-късно, по-цялостно в томчето „Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма“ (1995), подготвено от Ир. Иванчева и М. Иванова.
Иванка и Мара. Опит за сравнение
Иванка е родена в „неофициалното“ семейство на Венета и Ботев. Бащата, както е известно, е син на изявения книжовник Ботьо Петков, необразованата майка е съпруга на сарафин, когото е изоставила. Историците и публицистите са склонни да акцентират върху нейната бедност и конфликта ѝ с богатия вуйчо владика Панайот Рашев, който всъщност през по-голямата част от емигрантския ѝ живот я подкрепя, и когото тя наследява.
Семейството на Мара е сравнително заможно, това дава възможност на дъщерята да посещава пансион във Виена, от който преждевременно се завръща; по-късно (1896) започва да следва филология в Женева и Виена, но се разболява и бързо се връща. Мара е съпруга и вдовица на влиятелен министър и въпреки афишираната ѝ връзка с Пенчо, до края носи неговото име и получава пенсия като негова вдовица.
Бракът на Иванка е по-скромен. Тя е несъмнено по-образованата от двете, въпреки че не е склонна да изтъква университетската си диплома, докато след срещата си с Пенчо Мара става изявена преводачка и поетеса. Двете се оказват свързани с Фердинанд, и двете се дистанцират дискретно от двореца. Мара декларира, „не можех да се помиря с нашата действителност“, но успява да намери място в литературния живот. Иванка не гледа толкова отвисоко на „действителността“, тя също е критично настроена, но е по-борбена, не само когато става дума да баща ѝ.
Няколко спорещи легенди: Ботев, Иванка, Пенчо, Мара, а и „Мисъл“
Те несъмнено са различни, две от тях – Ботевата и Славейковата – са основни, тези на Иванка и до голяма степен на Мара са функции от тях. Казусът с кръга „Мисъл“ е по-сложен, там ключова роля играе д-р Кръстев, а и останалите. Но без Славейков „Мисъл“ би бил нещо различно, вероятно и не толкова централно в историята на българската литература. И обратното – Яворов е тясно свързан със списанието, но и без него мястото му в българската литература би било практически същото. Легендата Яворов включва други елементи (Мина, Лора, Македония, пък и Дора Конова…), подобни сюжети нямат място при Славейков.
Иванка и Мара участват в изграждането на митовете за Ботев[3] и Пенчо Славейков, като и двете не са сами в този процес. При Ботев ключовата роля изиграват Захарий Стоянов и други революционери, към тях се присъединяват историци и литератори. При Пенчо Славейков ключовата фигура е д-р Кръстев и широкият кръг около списание „Мисъл“. Към него принадлежи и Мара Белчева, която дискретно, но съзнателно и целенасочено се вписва в Пенчо-Славейковия сюжет, в това, което Ем. Димитров нарича „Славейковата легенда“ (Димитров, 2025: 11 и др.). Дъщерята на Ботев би могла да попадне в тази „Славейкова легенда“, но не и отхвърленото предложение на поета. И епизодът остава в семейната легенда на Ботевите наследници, а Пенчо Славейков бива свързван само с (бъдещата) поетеса Мара Белчева. Почти по същото време ще се разгърне сходния, но не и идентичен сюжет Вазов – Евгения Марс.
В „Славейковата легенда“ успешно би могъл да се впише познатият мотив за несподелената любов на млад мъж, но едва ли отхвърлено предложение на наложен поет, претендиращ да бъде (и представян като) водеща фигура в литературата. Така Иванка изпада от „легендата“, а Нина и Гертруда, остават във фона, въпреки че около тях биха могли да се изградят романтични сюжети, подходящи за един поет. Но самият Пенчо отхвърля подобни възможности, които според него не са подходящи за образа, който сам, а и с други, изгражда. Категоричността на решението му си личи по начина, по-който се отрича от „Момини сълзи“. Замисълът му се реализира, поне в полето на литературната история, която цени високо „На острова на блажените“ и „Кървава Песен“; за немалка част от читателите обаче Пенчо Славейков е авторът на „Неразделни“ („Стройна се калина вие“), „Во стаичката пръска аромат / оставена от тебе китка цвете“ и вероятно „Чумави“, „Коледари“ и др.
Д-р Кръстев (а и Пенчо Славейков) лансират противопоставянето „Млади и стари“ (1907), в което централната фигура сред „младите“ е Пенчо Славейков, Ботев като че ли не е сред „старите“ или поне не е виждан като централна фигура сред тях, но противопоставянето, макар и не подчертано, се долавя, а то е допълнително усложнено от незаобиколимата фигура на стария Славейков. След „Баща ми в мен“ една друга възможност за житейско свързване с голяма фигура от предишната епоха не се реализира.
Отдавна е започнало (и продължава) изграждането и на Мара-Белчевата „легенда“, която е тясно преплетена със Славейковата. Хронологическото ѝ начало е преди връзката със Славейков, като продължава и обхваща и десетилетията след смъртта на поета, като благодатният сюжет с убийството на съпруга ѝ, министър Христо Белчев, остава приглушен. Близкият приятел на двамата Б. Пенев записва в дневника си: „Не ми харесва идолопоклонничеството ѝ пред Пенчо“ (Пенев, 1973: 64). Легендата за М. Белчева, „трагична нимфа“, избрала да бъде Ехо (М. Кирова), може да не е толкова могъща, колкото Ботевата и Славейковата, но трудно може да приеме епизода с Иванка.
И Ботев, и Пенчо Славейков са сравнявани с много други български и чужди поети, търсени са и са откривани разнообразни връзки, много често обосновани. Критическите им изказвания също са били обект на анализ. Включително и познатите критики на Славейков към Ботев и стиховете му. Струва ми се все пак, че отношенията между тях като житейски път, творчество и отношение на по-младия към своя предходник (вж. напр. Михайлов, 2006) могат да провокират и нови и по-различни гледни точки. Особено когато се държи сметка за съзнателно градената от съвременници и изследователи „Славейкова легенда“ (изграждането на Ботевата сякаш е по-познато), както и особения статут на Славейковия архив, който за мнозина литературни историци се е оказвал трудно достъпен.
Проф. Николай Аретов (род. 1954 г.) е литературовед, критик и изследовател на Българското възраждане. Главен редактор на списание „Литературна мисъл“ и главен редактор на издателство „Кралица Маб“. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, а също и на книгите: „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“ (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления“ (1994), „Българското възраждане и Европа“ (1995), „Васил Попович. Живот и творчество“ (2000), „Национална митология и национална литература“ (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане“ (2009), „Асен Христофоров: от Лондон до Мацакурци през Белене (2011), „Софроний Врачански. Живот и дело“ (2017) и др.
Литература
Дафинов, Здравко. Хромият титан. Документална хроника за живота и творчеството на Пенчо Славейков. С., 1998. БАН ЦБ ІІІ 202445
Димитров, Е. Смърт в Брунате: факти, смисли, послания. София: Изток-Запад, 2025.
П. Славейков. П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците. София: Български писател, 1963.
Славейков, Петко. Съчинения. Т. 8. София: Български писател, 1982.
Славейков, Пенчо. Славейков 1959: Събрани съчинения. Т. 5, София: Български писател, 1959.
Славейков, Пенчо. Славейков 2001–2003: Съчинения. Т. 2–3, София: Фигура, 2001–2003.
Славейкова 1959: Славейкова, Светослава. Пенчо Славейков. Биографичен очерк. София: Български писател, 1955.
Белчева, Мара. Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма. София: УИ Св. Климент Охридски, 1995.
Нейков, Петър. Завчера и вчера. Скици от миналото. 2 изд. София: БЗНС, 1981.
Рашева-Божинова, Венета. Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство. София: ОФ, 1977, с. 119–120.
Йоцов, Б. Пенчо Славейков. Библиотека „Български писатели“. Живот – творчество – идеи. Т.V. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930.
Казаска, Ю. Дъщерята на Христо Ботев. – Борба, В. Търново, бр. 102, 25 август 1966 г.
Кирова, Милена. Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо. 2010.
Конев, Ил. Първата статия на П. Славейков за Хр. Ботев. – Език и литература, ХХІ, 1966, бр. 2, 59–64.
Михайлов, К. Следходници и предшественици: Пенчо Славейков и Христо Ботев. – Литературна мисъл, 2006, кн. 2.
Николова, Ася. Иванка Христо Ботева – достойна дъщеря на велик баща. – Ботев лист, 2011.
Пенев, Б. Дневник. Спомени. София: Български писател, 1973.
Хисарлъшка, Спасина. Дъщерята на Ботев и македоно-одринското освободително дело. „Македония“, бр. 22, 3 юни 1998 г.
Xристу, В. Нови сведения за Хр. Ботев. – Читалище, XXVII, 1948/49, кн. 3, с. 167 – 172.
––––
[1] В писмо до Д. Ризов от 26 авг. 1900 г. Иванка споделя: „… но фактът, че аз съм Ботева дъщеря, ме е спирал досега и ще ме спира занапред; защото като такава, аз съм крайно взискателна и амбицията ми трябва да бъде да изляза с нещо поне горе-долу достойно за паметта на покойния ми баща, но за това пък ми трябва неговата рядка дарба, която аз нямам“. Николова, Ася. Иванка Христо Ботева – достойна дъщеря на велик баща. – Ботев лист, 2011.
[2] Василе Христу намира и публикува в превод регистрацията на раждането на детето (Регистра за гражданско състояние на новородени №397). „Православна, румънка, Иванка Венета Димитрие. Законна („натурално“). На хиляда осемстотин седемдесет и шеста година, месец април, тринадесети ден, един часа следобед. Билет за раждане на детето Иванка, от женски пол, родена в Букурещ, вчера в един часа следобед в къщата на нейната майка (…) 13 април 1876 година, дъщеря на Венета Димитрие, на 28 години (…), в присъствието на г-н Христу Потойу, на двадесет и девет години, печатар от ул. Румеора, и г-н Христу Иванову, на двадесет и две години, печатар от ул. Моши (…).“
При превеждането на акта отначало името на Ботев в него – Potoiu, бе разчетено „Потоку“, а после тази грешка бе поправена, тъй като чиновникът по слух е записал името му „Потойу“. По-долу подписът е „Хр. Ботйов“. Фамилно име на Венета е вписано „Димитрие“, навярно като е взето предвид бащиното ѝ фамилно име „Минчева“. Вж. Xристу, В. Нови сведения за Хр. Ботев. – Читалище, XXVII, 1948/49, кн. 3, с. 167–172.
[3] Двамата съпрузи, Иванка и Стоян, започнали заедно с Ив. Клинчаров да проучват и подреждат литературното наследство на Ботев. Когато се пораждало съмнение относно авторството, Иванка с увереност отгатвала дали някоя творба е написана от Ботев. Всяко листче е минавало под нейното око. Тя не се съгласявала да се извращават думите на баща ѝ, нито коментарите да отиват по-далеч от написаното в текста. (…) Клинчаров не бил винаги съгласен с нея, но тя налагала мнението си. В продължение на два месеца тримата работили всяка вечер до късно през нощта, но до пълно доверие между Иванка, от една страна, и Клинчаров, от друга страна, не се стигало. Затова всеки път те едновременно парафирали приетите текстове (Рашева-Божинова, 1977: 130).
Иванка не е могла да види завършено издаването на съчиненията му. Отпечатването им било временно спряно. Съпругът ѝ не е могъл да встъпи в нейните права. Венета Ботева настояла да се продължи работата, като синът ѝ Димитър заместил Иванка. Така Ст. Христов, Рашев, съпругата му и Клинчаров продължили да редактират материалите. Клинчаров започнал отново да изопачава текстовете и да им дава свои тълкувания. Въпреки че всеки текст се одобрявал съвместно и се парафирал от него, от Христов и Рашев, било установено, че Клинчаров дава материали и без да са парафирани от другите. Тогава те отишли в Държавната печатница и унищожили няколко коли. Клинчаров завел дело. (…) Делото завършило със спогодба. През 1907 година съчиненията на Ботев били издадени (Рашева-Божинова, 1977: 133).
