Самият Патриарх си вменява ранни „комунистически“ увлечения. Според Величко Вълчев Вазовото стихотворение „Вярата ми“, датирано 4 октомври 1871 г., подсказва, че по това време „на поета са станали известни и донейде близки идеите на Парижката комуна“.[1] Вазоведът приписва това на непосредственото влияние на Ботев от срещите им в Браила и Галац. Ето какво свидетелства в (авто)биографичните си страници поетът:
„В Галац Вазов се сближава с Ботева, от красноречието и ума на когото останал пленен. В него време (1872) Ботев подир прекъсванието вестника си „Дума на българските емигранти“ в Браила, която бил принуден да напусне, бил се настанил в Галац и проповядвал със свойствената си разпаленост комунизъм. Той имал за другар и вдъхновител една мистериозна личност, русин, нихилист, носещ лъжливото име Флореско. В тяхната среда, под влиянието на техните възпламенителни беседи, както и под влиянието на скитничеството си и тегловно съществувание в чужбина, Вазов се надъхал донегде с техните доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух. Тая сбирка, зета от Ботева да я чете, паднала в ръцете на румънската полиция заедно с другите вещи на Ботева при обиска, който направила в стаята му вследствие на известната „авантюра“, която го прати в тъмницата. Това минутно увлечение на Вазова престанало, щом той се пак озовал в България, гдето животът налагал други задачи на патриота“.[2]
Първата критика към Вазов е с идеологически характер и идва направо от основателя на социалистическото движение Димитър Благоев. Още през 1892 г. в статията си „На прага на две нови години“ като прави преглед на излезлите литературни произведения, той дава разгромна оценка на класика: „Г-н Иван Вазов пише отдавна и в настояще време той се смята от мнозина за една от по-видните литературни сили в поезията у нас. Той има доста жива фантазия, но при това му липсват най-съществени неща: талант, наблюдателност и добри знания. Затова фантазията му бива най-бляскава само в патриотическите произведения. Вън от патриотическата тема той може само доста сполучливо да подражава“. И продължава с чисто политическа злост: „Защото г. Вазов не обича социалистите и социализма, макар че той от тия неща разбира толкова, колкото и Гороломов или колкото и двамата от китайското азбуке“.
По-късно, през 1898 г. в статията си „Фразеологията за възвишени идеали и блянове“ в сп. „Ново време“ Благоев остро напада едновременно Вазов и К. Величков:
„В миналата статия казахме, че стълповете на съединистическата партия, а именно: К. Величков, Ив. Вазов и подобните на тях Стремскиевци из лагера на тая партия, съставляват едно дружество, което наистина си тури за задача взаимното възхваление и взаимната поддръжка в самоличното възхваление и самообожавание. Всъщност целта на това дружество беше чрез взаимно възхваление да препоръчат един другиго пред България за жреци на най-висшите „идеали“, „блянове“, „устреми“ ; те мечтаеха да станат духовни вождове на „Новата земя“. За тази цел те захванаха в проза и в стихове да говорят с една фразеология, напита от начало и докрай с фалш, за същите неуловими висши „идеали“ и „блянове“, към които трябвало да лети Млада България. При всичко че те с тая фалшива фразеология за „идеали“ и „блянове“, която тъй удачно ни представи Вазов в своя херой Стремски, успяха да си създадат известно число почитатели и подобни на себе си фразьори, но да станат духовни вождове не можаха. Млада България продължаваше да смята за свои духовни авторитети старите идеалисти-революционери Любен Каравелов и Хр. Ботев и да се въодушевява от техните революционни идеали. Трябваше преди всичко да се убият тия авторитети и да турят на мястото им своя авторитет. С тая цел дружеството за взаимно възхваление предприе, както е известно, един поход против двамата наши революционери. С една литературна студия фразьорът К. Величков се нахвърли на Любена Каравелова и на неговите идеи. Подир няколко време след тая студия невежественият поет Вазов нападна Ботева и неговите идеали. Обаче и тоя им пигмейски поход излезе напразен: те не успяха нито да убият старите авторитети на Млада България, нито да заловят тяхното място. Времето и делата им систематически разкриваха тяхната фалшивост“.
Вазов не е пощаден и от Георги Кирков, който дори да признава таланта и майсторството му в описанията, като ги нарича образцови и посочва, че от тях лъха несъмнена поезия, веднага им противопоставя липсата на задълбоченост. „Вазов е писател на външното, на повърхностното. Там гдето аналитическият нож трябва да се вреже и потъне в плътта на разгледваното явление, личност или характер; там гдето трябва погледът на орел, за да се сапикаса най-невидимото и открие съкровеното, там Вазов самодоволно пълзи по повърхността, като се мъчи с разни изкуствени ефекти и горе-долу сполучлива игра на думите да залъже любопитството на читателя.“[3]
През 1911 г. Георги Бакалов пише „Иван Вазов. Критически етюд“. Девет години по-късно, през 1920 г., той, вече е автор на брошурката „Иван Вазов и социализмът“, претърпяла няколко издания… Още в първото изречение маститият социалист употребява израза „еснафска охолност“, с който характеризира Вазовия произход и идеологическа същност. Убеждението за вкоренената еснафщина е захранено от началото на романа „Под игото“ – вечерята у чорбаджи Марко. И… тенденциозността на съжденията е очевидна. В българската литература едва ли има по-народностна по дух и смисъл картина от тази вечеря, която нормалният читател възприема повече от век съвсем не като показно пищна, макар да е у „чорбаджи“ Марко… Бакалов твърди, че тя е изпълнена с еснафско спокойствие и равновесие, а всички ние сме се докоснали в нея и до ужаса от разказа на бабата за на момчето с отрязаната от турците главица…
Но Бакалов настойчиво повтаря квалификацията на Вазов като „еснаф“, някъде заменено с русизма „мещанин“. И прави генерално заключение: „Той е поет на охолното еснафство. Затова е лавриран като национален български поет“. Тук Бакалов обяснява твърде грубо социологически „лаврирането“ на Патриарха.
Когато Вазов назовава своите европейски учители, Бакалов изпробва по-завоалирана формулировка: „Юго, Пушкин, Байрон, Хайне и пр. и пр. – ако щете цялата заслужаваща внимание всесветска литература, всичко това несъмнено е издигнало на недосегаема висота Вазова, който всред еснафството се възвишава като Гъливер всред лилипутите, – и все пак крушката не пада далече от стъблото. Неговата мисъл „не излезе вън от пределите на жизнената обстановка на дребната буржоазия“ – и ето кое именно го прави поет на живота, отричащ в корен еснафството, с неговия бит и идеали; именно затова той не намира вече теми в днешния живот и се принуждава да разкопва реликвиите на старобългарските царе и царици; именно затова, когато посегне на модерна тема, както е направил в „Нора“, той, ветеранът на нашата поезия, се чувствува безпомощен като сукалче. Той бяга от живота, защото и животът вече е избягал от него“.
И за да бъде по-убедителен в своята критична позиция към него, Бакалов извиква сянката на Ботев. Изразява удивление, че „поетът на борбата“ не е включен в „Епопея на забравените“, а след това преминава от труднообяснимото отсъствие в „дивната“ по Бакалово определение „Епопея“ и към обяснението на казуса: „Десетилетие и половина след смъртта на Ботева (в сп. „Денница“, 1891, ст. „Хр. Ботев – критическа студия“) Вазов си разчистя сметките с него. Той намира патриотизма на Ботева достоен за подражание, а неговия социализъм – за порицание. Целната фигура на Ботева е непонятна Вазову и той го дели на две: една добра страна, друга – лоша“.
Патриархът обяснява невключването на Ботев в „Епопеята“ с факта, че той не е забравен след Освобождението. Но ето как Бакалов тълкува това Вазово оправдание: „С неговата живучест във всеки случай, се обяснява страстното настървение на Вазова, тъй несвойствено нему, „към тълпата млади хора, които реват из въздуха дебелашки цинизми“ – против чорбаджии и религия“.
Бакалов продължава разсъжденията си за Вазовото отношение към социализма като към „една от проявите на злото, на блуждаенето, на разлагането. Преди всичко той го смята за чуждоземна кукувица, която е снесла яйце не в своето гнездо, щом се е пренесъл и в България. Българските социалисти смята той за фантосани глави, които живеят с далечното и чуждото, слепи за онова, що става наоколо им. Тях той усмива в едно „Стихотворение“ в сп. „Денница“, 1891, подписано И., с мото от Ив. Аксаков: „Мы любим жить чужим умом“…
Факт е, че Бакалов е чел не само „Под игото“, но и цялата поезия на Вазов, за да открие това „Стихотворение“ в периодичния печат. Но той е ожесточен още повече от талантливата Вазова ирония на социализма, окарикатурен чрез неговите „фразички гръмки“, „мехурести думи“ и модни въздишки“…
Бакалов твърди, че „още по-непонятен за Вазова е социалистът след Освобождението“, когато „Поетът на старото поколение с ужас вижда, че квачката на еснафщината е излюпила не хрисими пилета, а вироглави патета, за които морето е до коляно и които се теглят към ширните хоризонти на необятния идеал“. И дава пример с гимназиста Борис Шамуров и студента Ганчо Кирков от „Нова земя“. Заключението е: „Вазов се отнася към социалистите като добър баща, огорчен от палавите си деца. Те са прекрасни души и сърца, но не го слушат! Те говорят вече на други език и той не ги разбира…“.
И подчертава, че Вазов е изменил на миролюбивото си настроение само веднъж, а именно – когато е изрекъл „крилатата дума: „сейте гори“. Още през 1890 г. в очерка си „Разходка до Искър“ Патриархът е заклеймил „социалните буреносци“, които „развиват ни теориите на социализма, разгромяват поезията, нещастната габровска фабрика, и ръкоплещят на пожара ѝ, пишат Господ с малко г, садят велики принципи, сеят грандиозни идеи“. „Господа, сейте гори! По ще бъдете полезни на България, ако отгледате през живота си пет уврата добър лес, отколкото с цяло море заучени фрази, с които не знае какво да прави…“
Бакалов, разбира се, е възмутен от „това енергично желание на Вазова да направи социалистите по неволя лесничеи“. И прави следните заключения: „[Н]авсякъде – от 1890 нататък, Вазов твърди едно и също по отношение на социалистите, като интересът му към „този предмет“ явно не е особено голям. Другото – няма нито един работник социалист, „както и въобще никакви пролетарии“, Вазов е визирал младежи единствено от интелигенцията… „Женски социалистически тип у Вазова не се среща“, като се изключи един „зевзеклик“ в романа „Казаларската царица“. Днес ние бихме възразили, че Вазов е пощадил жените, които биха били особено комични в идеологическите си превъплъщения в неговота оптика.
„Нещастието“ на Патриарха според Бакалов е, че той „остана на старите си гледища, когато животът напредна“. Но и видният марксист е закостенял във вижданията си, оборени косвено, но дълбоко убедително от по–напредничавите му съмишленици в следващите десетилетия…
Имам предвид изследването на Александър Ликов „Иван Вазов като социален поет“, което се появява само година след „народната победа“. Авторът прави реверанс към новата власт, като в предговора подчертава, че книгата му е писана преди няколко години, но едва след 1944 г. е станало възможно да се говори свободно за социални мотиви у Патриарха.
Като признава, че „младата генерация не го помни“ (Вазов), Ликов пророчески декларира, че тя скоро ще го „канонизира“ … И това се случва на следващата година! През 1946 в България се отбелязва 25 г. от смъртта на поета. На тържественото събрание в Народния театър на 22 септември Тодор Павлов държи реч, озаглавена „Иван Вазов – народен поет и класик“, в чието начало задава логичния въпрос: „Защо народно-републиканска България устройва тези едноседмични всенационални тържества в чест на литературното и общокултурно дело на Иван Вазов“. Социалистическият академик не скрива „общо взето отрицателното отношение“ на Димитър Благоев и Георги Бакалов спрямо Вазов и подчертава: „Критиките отдясно и отляво бяха толкова настойчиви, силни и остри, че по едно време мнозина почнаха сериозно да смятат, че с Вазов е свършено и че неговото литературно дело е вече само литературна история, само литературно минало“.
През 1920 г., когато в Народното събрание бива гласувано финансово дарение за поета по случай големия му юбилей, тесните социалисти са против. За това време и за реакцията на Вазов на обвиненията на социалистите свидетелства Иван Шишманов:
„27 май–7 юни 1920 г.
Тия дни писах по просба на министъра Омарчевски мотивите към предложението му за едно национално дарение от 100 хиляди лева поету Вазову по случай двойния му юбилей.
Предложението му мина в Народното събрание с една бележка, че домът и дарението на Вазова се освобождават завинаги от всякакви данъци.
Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували за, ако и поетът да бил посветил няколко стихотворения на бившия цар и на царица Елеонора.
Вазов помоли „Мир“ и „Напредък“ да опровергаят това като невярно. На царя никога никакво стихотворение не е посвещавал, а царица Елеонора е възпял само като милосърдна сестра“.[4]
Социалистите категорично са гласували против, а депутатът Миньо Станев от Карабурун „провъзгласява“ Вазов за „генералисимус на национализма в областта на поезията“. Парламентарните дебати са описани от Росен Тахов[5], както и синусоидата на отношението им към Народния поет през 30-те и 50-те години. От „И иде денят, когато песните на Вазова вече не ще се четат“, заявено през 1931 г. при отбелязване на 10-годишнината от смъртта на поета, до тържественото честване на 100-годишнината от рождението му през 1950 г.
В рамките на 30 години наблюдаваме кардинална промяна в позициите както на отделните социалисти, така и на официалната позиция на партията.
Дали обаче това се случва „внезапно“, или е процес, иницииран от наистина смели и ерудирани леви хора като Александър Ликов? Същият, който под псевдонима Габриел Лесли през 1938 г. в книгата си „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“ предвиди колаборацията между Хитлер, Мусолини и Сталин, нещо повече – разкри общия корен на двете версии на тоталитаризма – нацистката и комунистическата, като точно ги назова „еднояйчни близнаци“! Като истински прорицател през 1938 г. той развенча илюзиите на европейците, че Хитлер може да бъде спрян… Ликов/Лесли изпревари в прогнозите си бъдещи мислители от 50-те като Хана Арент, Карл Фридрих, Реймон Арон. Пактът „Молотов – Рибентроп“ е факт още следващата година, избухва и Втората световна война…
Така през 1945 г. Ликов провижда реканонизацията на Вазов. И година по-късно корифеят на социалистическата мисъл Тодор Павлов ще бъде категоричен, че интересът към Вазов „расте неспирно, напук сякаш на някогашните пророкувания на д-р Кръстьо Кръстев и кръжока му около списание „Мисъл“… И напук на комунистическите пророкувания, бихме добавили в името на справедливостта!
Пръв сред левите Ликов се противопоставя на всички, които считат Вазов „остарял“, „прост“, „антихудожествен“, „реакционер“ и дори му прикачват „политическата кличка „народняк“. Като признава, че не само е бил член на Народната партия, но и министър на просвещението на тази партия, блестящият аналитик заявява, че Вазов е аполитична натура и добавя: „И Гьоте бе министър като Вазов и то не само една година, а десетки години в една микроскопическа държавица в Германия и никому не идва наум да го упреква за това, а камо ли да намалява огромното му значение за германската литературна и културна история, даже за цялата духовна история на човечеството“. Това позоваване на биографията на Гьоте, поставянето на Вазов в европейски мащаби и контексти, е една от отличителните черти на големия ерудит Ликов. Неслучайно той е избраникът на Багряна, с когото тя (след предходния му романс с Дора Габе) сключва брак посред войната и бомбардировките на 1944 г.
За да е по-убедителен обаче за своите идеологически „братя“, Ликов прибягва до съветски примери! Ето едно ключово съждение: „Лев Толстой не е бил никога болшевик. Даже, поради своята аполитичност, той би бил, може би, и техен враг“… Но – „съветската власт намира и иска щото това гениално „огледало“ да се запази завинаги, защото е вярно отразило както умрялата вече руска класова действителност – жестоко критикувана и разобличавана от Толстой, – така и вечния виталитет на руския народ“. Идва ред и на самия Карл Маркс, който се е произнесъл справедливо за английските класици: „Байрон с време щеше да се развие в един консервативен, даже реакционен поет, тогава когато Шелли, ако бе възмъжал и узрял, сигурно щеше да се развие като поет на революцията“… Според Ликов българският поет Христо Ботев „се намира в по–благоприятно положение отколкото Шелли, тъй като той беше вече оформен като революционер“. Тук вече очакваме традиционното за социалистите противопоставяне Ботев – Вазов. Но… Ликов не го прави, а преминава направо към характеристиката на Патриарха: „Народничеството“ на Вазова си остана последователно до края, въпреки дълбоките промени, станали в нашия политико-обществен живот“.
Че става дума за промислена стратегия за цитираните марксистки авторитети, е видно от факта, че след тях внезапно се появява и името на Ницше, при това в положителен план, като автор на „много вярна формула: „Деспот ли си, не можеш да имаш приятели, роб ли си – не можеш да бъдеш приятел“…
Ликов е страстен защитник на Вазов, защото е убеден, че някои от социалните му стихове трябва да бъдат четени „със свалени шапки“. Балансирана е защитата му на „два фронта“ – и откъм левите, и откъм десните му хулители – и онези, които го смятат за реакционер, и онези, които искат да го превърнат в „безобиден филистър, който бил уж само възпявал природата“.
Да, бих обобщила, че левите го наричат „еснаф“ и „мещанин“, десните – „филистер“, така както първите го зоват „ветеран“, а другите – „опълченец“…
Във финалните редове на книгата си Ликов разгръща мощно културноисторическите хоризонти на познанието си, като припомня, че: „Дори тези генерации, които преживяват и правят една обществена революция, и в нейния вихър забравят своите предшественици, след преминаването на бурята, те се свестяват“. Разбира се, той отлично знае, че не за забравяне, а за круто отричане на Вазов – „реакционера“ и националиста, става дума, но вместо това ни дава оптимистични примери за „възкресения“ на имена като Спиноза, „третиран като „мъртво куче“ повече от 100 години, за „старината“ Шекспир, „хвърлен на историческото „бунище“ повече от 150 години, за да стигне до „увлечението“ на „известни болшевишки среди“ да считат Пушкин за „дворянски поет“, „ненужен за новите генерации“… За да променят това ограничено мислене, Ленин и други „големи водачи на Октомврийската революция“ го представят като „предтеча на тяхната борба“.
Тук вече мъдрият Ликов сякаш преднаписва поведението на българските „големи водачи“ спрямо родния класик Иван Вазов.
Тезите му подема пръв Тодор Павлов, който е в позиция да се противопостави на собствените си предтечи. Така освен д-р Кръстев (той в по-късни години преодолява духа на отрицанието към Патриарха и се стреми активно към ново сближаване с него), Т. Павлов критикува и социалистите от миналото поколение: „Вазов, макар и да произхождаше от заможно еснафско семейство, беше още от началото си и остана до края на живота си изразител и идеолог на широките български патриотични, славянофилски, хуманитарно настроени и демократични народни маси. И в тоя именно смисъл ние с пълно основание можем да гледаме на Вазова не като на поет и идеолог на „охолното еснафство“, а като на национален поет и идеолог“.
Тук очевидно е визирана тезата на Георги Бакалов. Чест прави на Т. Павлов, че две години след 1944 г. е застъпник на Вазов като „народен поет“, а не като Бакаловия „охолен еснаф“, когото почти кощунствено открива във вечерята у чорбаджи Марко. За да бъде още по-убедителен, Т. Павлов разширява контекста на социокултурните си съждения:
„Ако един Балзак, един Толстой и един Гогол, въпреки че бяха рожба на феодалните или помещически и болярски обществени среди, можаха, благодарение на своя реалистичен метод в изкуството, да ни дадат велики художествени и дълбокопрогресивни произведения, защо да е невъзможно Вазов, който произхождаше от нашата занаятчийско-търговска среда, да бъде в творчеството си голям художник и да ни даде произведения със значително хуманитарно и демократическо съдържание и значение?“. И за да „бетонира“ изводите си, се позовава на Енгелс, посочил, че „идеологическите надстройки не се определят механически непосредствено и само от икономическото битие, а се определят по един сложен и опосредован път също и от маса социални и идеологически фактори и влияния в дадено общество и епоха“.
Както се казва, честването на Вазов може да започне!.. И цял час (50 минути, както сам отбелязва) Т. Павлов анализира надлежно всички социологически аспекти на Вазовото творчество, като отрича неговите „решително неверни“ възгледи по отношение участието на чорбаджийската класа, както е дадено в „Под игото“ и „Епопея на забравените“. И подчертава, че когато авторът „не разсъждава лично от свое име, а художествено рисува събитията и отделните образи, той в лицето на чорбаджи Йордан Диамандиев и на зетя му Стефчов ни дава поразително верен образ на чорбаджийската класа не вече като „спъвало“ на революцията, а чисто и просто като реакционна и предателска класа, която наричаше революционерите „чапкъни“ и всецяло служеше както на султанската феодална власт, така и на всички народни врагове. Тук именно и в редица още подобни случаи художникът-реалист побеждава идеолога-публицист“.
Като стигаме до болния въпрос за отрицателното отношение на Вазов към социализма, Павлов признава: „И в „Под игото“, и в „Нова земя“, и в „Казаларската царица“, и в „Една разходка по Искъра“, и в редица други свои белетристични произведения Вазов не само осъждаше, но и се опитваше да осмива социализма, без да разбере, че по тоя начин дава повод на историята един ден да осмее неговата собствена политико-идеологическа ограниченост, с която той, все пак, именно в края на краищата, плати данък на своя класов произход и принадлежност. В отличие, обаче, от някои други наши автори, Вазов винаги правеше опити да покаже, че социализмът у нас е проява на младежки увлечения и недоразумения, и караше своите герои, като Кандов напр. от „Под игото“, да се опомват и даже да умират геройски за своя народ и отечеството“.
Т. Павлов с горчивина признава, че в някои от последните си творби „Вазов изпадна във велико-български шовинизъм“, и веднага бърза да коригира констатацията си: „Никога, обаче, както подчертавам и в последните си статии, той не достигна до вулгарния расов пароксизъм на Кирил Христов например“.
Не се уморява старият марксист да подчертава славянофилството и русофилството на Вазов, макар вероятно да знае, че има и творби, в които над русофила доминира българофилът! Но наистина прекалява, когато твърди: „…Вазов никога в живота си не изпадна в апология на нашия нов монархизъм и, следователно, смело можем да кажем, че ако беше останал жив досега, той с радост би поздравил неговата ликвидация и установяването на Народната република у нас“. Тук коментарът на „смелото казване“ е излишен!
За да уплътни въздигането на Вазов на почетния пиедестал на литературата ни, Павлов привежда признанието и възхищението към Вазов „от страна дори на такива корифеи на световната литература, какъвто беше напр. Максим Горки, който се произнасяше за неговото дело с особено съчувствие и възторг. Същото може да се каже за съветския писател Фадеев, за академика Державин и др.“. Тук в рубриката световни корифеи попадат само съветски автори, но това титулуване работи за каузата Вазов в логиката на тържествената реч… На финала идва и ударното име, доминиращо дори над съветските класици, на един „велик син, велик патриот и интернационалист, велик българин и най-горещ почитател на безсмъртното дело на Иван Вазов – основателя на Отечествения фронт у нас, учителя и водача не само на българските комунисти, но и на целия наш народ – Георги Димитров“. С това Вазовото утвърждаване е гарантирано! Хитроумието на социалистическите мислители – завършено! Защото те са проумели, че като не е възможно Вазов да бъде поставен в идеологическо прокрустово ложе, а българите няма да го откъснат от сърцето си дори след най-острите марксически прочити, по-добре е да бъде признат и употребен, дори с цената на неизбежните манипулации…
На тържественото отбелязване на 25-годишнината от смъртта на Вазов се издава и специален брой „Ив. Вазов“.[6] Поучително в него е признанието на Димитър Полянов, че го вижда очистен от народнящината и шовинистическата ръжда, „недостигнат изразител на освободителната епоха, пръв познавач и певец на нашата природа, грижлив, изкусен обработвач на българската реч и всеобщо признат майстор на стиха“. Людмил Стоянов изтъква: „Всеки от нас ще признае, ако сложи ръка на сърцето си, че има някакъв грях към Вазова“.
През 1950 г. се появява стратегическата книга (270 стр.) на акад. Державин (превод и редакция на Петър Динеков), която напълно валидизира новия партиен курс в прочита на Вазовото жизнетворческо битие. Показателно е честването на 100-годишнината на народния поет. Официалните критици на НРБ се надпреварват да четат Вазов по един немислим за техните идеологически предходници начин. Не по–малко изкривен… Георги Караславов назовава Патриарха „борец за мир“, Пантелей Зарев издава книгата „Иван Вазов – народен писател“ и го обявява за… „патриот и изобличител на английския империализъм“.
Впечатляващо е, че Комитетът по честването излиза с нарочни „Тезиси за беседи и лекции“, в които буквално се дават указания как да се чете Вазов: „Иван Вазов е любим и всенародно почитан български писател-реалист, с подчертана прогресивна романтика, пламенен патриот, неуморим глашатай на дружбата на нашия народ и руския народ-освободител, изобличител на упадъчната западна капиталистическа цивилизация, голям познавач на народния живот, възторжен певец на труда, културата и прогреса, майстор на българския език и слово, гордост на българската литература, наша национална слава“.
Накрая цялата тази спекулативна апологетика е увенчана с писмо от 8 юли 1950 г. до „скъпия Йосиф Висарионович“, изчетено от сцената на Народния театър от името на „софийското гражданство“, събрано на Вазовия юбилей.
Привеждам най-красноречивите пасажи от този подобострастен апел към Сталин: „Българският народ твърдо и свято пази и ще пази патриотичните завети на нашия голям народен поет за искрена дружба с великия братски нам руски народ, за всеотдайност и преданост към нашата родина, за решителна борба против гнилата западна култура и империалистическата политика, която днес намира израз в откритата агресия на американския империализъм“.
От 1950 г. във връзка с юбилея е запазена и една друга гледна точка в епиграма на Змей Горянин[7]:
Измина век, а векове ще минат
и твойте песни все ще се четат.
Но пак добре, че овреме почина,
та се изплъзна от Народен съд…
Каква потресаваща идеологическа еквилибристика! Поучителна и днес. За да си дадем отговор на въпроса на марксисткия академик Тодор Павлов, над чия политико-идеологическа ограниченост в крайна сметка се надсмива Историята.
[1] Вълчев. В., Иван Вазов, Жизнен и творчески път, 1968, с. 108.
[2] Сп. Светлина, год. IV, 1985, кн. 5.
[3] Българската критика за Иван Вазов, 1988, с. 92.
[4] Шишманов, И., Дневник и досиета, 2015. с. 341.
[5] Тахов, Р., Големите парламентарни циркове, 2015.
[6] Вълчев, В., Иван Вазов, Жизнен и творчески път, 1968, с. 553.
[7] Змей Горянин, Епиграми, 2000, с. 11.
