Разговор с именития драматург и режисьор за смяната на епохите и изкуството, за интегралния му проект Teal House, задочния арест и днешна Русия
Неделя следобед, в малката зала на четвъртия етаж в Народния театър „Иван Вазов“ се случва събитие, което присъстващите дълго ще помнят. Дискусията на тема „Театър и политика – полета на пресичане“ е част от третия фестивал за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт България, а разговорът е между световноизвестния драматург Иван Вирипаев и режисьора Галин Стоев. Какво се случва с театъра днес, защо пандемията и войната го лишиха от актуалност; къде се пресичат политическата реалност и театралното представление; колко са важни комуникацията, емпатията и духовното осъзнаване в съвременния свят – все неща, които Вирипаев развива в интегралния си проект „Тюркоазената къща“ (Teal House). Разбира се, с охота ги анализира, а след близо два, неусетно отлетели часа завършва неочаквано: Приключи епохата на културата. Войната постави точка. Показа края на културата. Днес е важно как се стича животът ти. Животът, а не театърът е важен… Важно е накъде е насочено вниманието; откъде идва мисълта, кой вижда мисълта, кой мисли; важна е връзката между това кои сме ние и как се изразяваме. А изкуството е инструмент за разговор… Директорът на Ермитажа казва: „Властите се менят, аз пазя Рубенс“. За него Рубенс е важен, а Харков – той може и да бъде унищожен. Кое е по-важно – да спасим Мариупол или да опазим Рубенс? Нима може да възниква такъв въпрос?! Ако могат сега всички мои пиеси да изчезнат, никой да не ги помни и да спре войната – аз съм съгласен. Те са просто театър, някаква илюзия. Сега е важен животът…
Не е случайно, че именно Иван Вирипаев има самочувствието да говори така. Той е сред петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа днес (според издателите му в Германия, Henschel). Автор е на 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра (у нас е познат с „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“ „Непоносимо дълги прегръдки“ и др.). Режисира повече от 20 театрални постановки и девет филма („Еуфория“ е отличен с т.нар. Малък Златен лъв във Венеция през 2006), същевременно е актьор и продуцент. Роден е в Иркутск, Русия, през 1974 г., а от 2010 г. живее в Полша. Вече е полски гражданин, женен е за актрисата Каролина Грушка, с която заедно създават Teal House, опитвайки се да помагат на бежанци от войната в Украйна.
Когато НТ „Иван Вазов“ му изпраща покана да гостува у нас, все още никой не знае, че Иван Вирипаев ще бъде задочно арестуван и подсъдим заради „разпространение на фейк за руската армия“. Делото трябваше да се състои в началото на юни (странно съвпадение с официалното откриване на Teal House на 3 юни), но е отложено за 7 юли. Драматургът не показваше страх от бъдещето, всеки може да предположи чувствата му при подобна новина. Пълният запис от дискусията е в YouTube канала на Народния театър, но на следващия ден Иван Вирипаев отдели време и за интервю за сп. „Култура“, част от което публикуваме сега.
Бих искала да започнем разговора ни оттам, където завършихте дискусията вчера. А именно: „Приключи епохата на културата“. Какво имате предвид?
Нека първо да разделим понятията „култура“ и „изкуство“. Културата е всичко – и бизнес, и секс, и спорт, и политика, и отношения между хората… А ние често, подменяйки думата „култура“, говорим за министерство на културата – ако наистина се разбира какво е това, то би било най-важното нещо в дадената държава, а министърът на културата би бил по-важен дори от президента. Това е важен аспект.
Сега нека проследим някои етапи на еволюцията. В началото изкуството не съществува. Има само сакрално изкуство, тоест мантри, ритуали, песнопения, шаманизъм и т.н. Да, нещо звучи, появяват се елементи на живопис, но иконата не е чисто произведение на изкуството, тя има функционална цел, тоест да съединява човека с Бога, със сакралното. Мантрата не е песен, тя е набор от вибрационни звуци, които съединяват човека с неговата същност. Хорали, удари по тамбури и т.н. до театъра на Еврипид, Софокъл… изкуството се отделя като нещо самостоятелно. То се отделя от сакралното, тоест описва Бога, но вече не представлява самия контакт с него. Андрей Рубльов и Микеланджело например се различават по това, че докато първият казва: „Това е Бог, аз просто го нарисувах“, вторият заявява: „Вижте как Аз нарисувах бога“. Той е автор. А самото произведение се превръща в най-важното нещо. Ето, това е Рубенс, това е националният ни музей, това са оперите на Верди, това са заплати, дотации, това е оперният певец, който получава огромни пари, за да излиза на сцената на данъкоплатците, и т.н, и т.н. – огромно нещо, което се превръща в изкуство, отделено, култивирано и придобило особено голямо значение през ХХ век. Хората започват да вярват, че самото изкуство е способно да промени човечеството, защото говори за морал, за нравственост, за проблеми, за социални кризи, но то няма сакрално значение. То може да говори за Бога, но разговорът за Бога и контактът с Бога са две различни неща. Не говоря дали е интелектуален, или концептуален разговорът, но съвсем друго нещо е да си в контакт с Бога. Затова на територията на изкуствата възникват театрите на Гротовски в Полша и на Василиев в Русия, акционизмът на Абрамович и т.н. Това са опити на изкуството да влезе в сакралната територия. И според мен в момента се случва нещо ново – ние отново стигаме до сакралното изкуство, само че преосмисляйки и преминавайки през необходимите клонове. Което завършва с крах на постмодернизма, който е пълна деконструкция, няма цел, пълна дезориентация и изкривяване на реалността; постмодернизмът е илюзия, защото там всички ценности са равни и няма универсална истина, а това е абсурдно…
Сега започва епохата на изкуството, което само по себе си вече е много технологично. Развило се е до много високо ниво благодарение на новите векове. Можем да рисуваме интересно, да изпълняваме сложни произведения на китара, да създаваме сложни конструкции, спектакли, филми… Днес това нещо като продукт сам за себе си вече няма стойност, защото не води до спасение и развитие на човека; то няма да ни помогне да променим климата, не помага да се преодолеят расизмът и агресията… И пример за това е Русия – страна с огромна култура, която политиците изтласкват на преден план. Всички, даже Путин казват: „Ние сме Култура“. Пример от миналото е и фашистка Германия. Всеки тоталитарен режим има своя култура, свое изкуство и го изважда на преден план. Северна Корея, Китай… това са все страни, където се придава особено голямо значение на изкуството и културата. Гигантско.
Защо това не работи? Защото то обслужва само социалната сфера, социалния морал, моралната нравственост. Но моралната нравственост е мъртва без духовно съдържание. Не съществува без него. Добрият човек е този, чиято енергия е наред. Не можеш да си добър, ако са блокирани важни за теб неща. Добротата е проявление, тя е резултат, а не причина…
Ясно е, че изкуството, което се култивира с огромни пари чрез фестивали, Оскари, в Авиньон, оперни спектакли и т.н. – всичко това се превърна във фейк. Не като продукт, а фейк като организация, защото тя лъже хората, казвайки им, че „в това е спасението“, че то е важно, за да бъдат хуманни и да се развиват. Не е вярно! Не това е важно. Важно е, когато човек осъзнава себе си на мястото, където се намира; когато разбира мислите си, когато се превръща в пълноценен човек, а изкуството може само да му помогне за това. Изкуството е инструмент, а не нещо само за себе си. Това „нещо само за себе си“ роди гигантски нарцисизъм и виждате какво се случва с някои от най-големите артисти – смятат, че могат да се напиват, да бъдат неприятни, да правят безразборен секс – всичко ми е позволено, защото „Аз съм артист!“. Всички му се кланят, а той не спира: „Аз съм най-важният тук, аз съм бог!“. А той не е бог.
Това време отминава. Хората от младото поколение, което познавам добре, имат стремежи, ходят на фестивала Burning Man, интересуват се от електронна музика в клуба… Истината е, че днес това, което наистина можеш да получиш от музиката, е в клуба или на рок концерт. На традиционния концерт с класическа музика хората са облечени във фракове, седят на неудобни столове и слушат ето така (показва, като глътнал бастун), музикантите свирят, музиката е много красива, но няма контакт. Защо? Така не е удобно да се слуша музика. По-удобно е да се облегнеш на възглавничка или да танцуваш в клуба. Спектакли също бих предпочел да гледам така (все едно се обляга на възглавничка). И ние го правим… По-кратко не бих могъл да го обясня (смее се).
Казвате „ние го правим“, имате предвид вашия проект Teal House („Тюркоазена къща“). Бихте ли разказали повече за него, с какво се занимавате там?
По света се създава тази т.нар. Тюркоазена организация. В структурата ѝ няма бос, всеки е на мястото си и изпълнява своята функция, занимава се със своята задача. Когато му е тежко и има нужда от помощ, казва: „Трудно ми е, имам нужда от помощ“. И всеки се втурва да му помогне. Но преди да поискам помощ, аз трябва да съм сигурен, че сам не мога да се справя. Иначе би означавало друг да свърши моята работа…
През май 2022 г., три месеца след началото на войната в Украйна, се оказа, че в Полша вече има много бежанци. Бяха предимно от Украйна, но имаше и от Беларус, дошли през декември 2021 г., когато бягаха от страната си след протестите. Бяха артисти и се обърнаха се към мен. Защо? Преди войната мои пиеси се играеха в 35 театъра в Украйна, четири от които в Киев. Бях може би най-поставяният автор там, всички ме познаваха. И попаднали в друга ситуация, те нямаха към кого другиго да се обърнат за помощ. Заедно с моята съпруга решихме да помагаме. Помагахме, помагахме, но възможностите ни се изчерпваха. Продадохме едно жилище, оказа се недостатъчно. Дадохме си сметка, че войната може да продължи дълго, но беше нужно и да се живее. Тогава решихме, че трябва сами да създадем проект, чрез който не просто да помагаме, а всички заедно да го развиваме, да се занимаваме с творчество и евентуално да се самоиздържаме. Проект, който да дава възможност на украинците не да чакат края на войната, а да участват.
Това едновременно социален и духовен проект ли е?
Да. Това е духовен проект, но и много социален, защото помагаме на бежанци, социалната дейност е на първо място. Даваме работни места на украинци, занимаваме се с украинските деца, с доброволчество, помагаме на пунктове, които събират и внасят в Украйна различни продукти, и т.н. Второто нещо е нашият Teal House, който открихме преди дни. Мина почти година, защото трябваше да намерим пари. Излизах с изявления, жена ми – също, тя е актриса. Четях лекции в различни университети в Калифорния, събрах известна сума и в един момент се появи подходящото за нас пространство. Наехме сградата на бившето посолство на Малайзия във Варшава, с много красива градина, в живописен район на града – нещо, което ни е много нужно, за да посрещаме хора.
Сега там провеждаме занимания с йога, предлагаме закуски и обеди, занимания за деца, помощ от психолози, специализирани за работа с военни травми, лекции, семинари, обучения, майсторски класове, спектакли, етно музика с диджей, електронна музика, вечерни забавления и т.н. Смисълът на „Тюркоазената къща“ е, че ти идваш тук и се чувстваш много спокойно, отпускаш се от напрежението навън. Сега, по време на война, аз не посещавам музикални клубове, защото ми се струва малко странно да отида и да се веселя цяла вечер, докато недалеч от нас се води война. Не казвам, че хората не бива да си почиват, да се чувстват добре и да не изпитват подобни емоции. Не, напротив, иначе просто ще умреш. Неудобно ти е да танцуваш прекалено весело (показва, бурно), но ти се иска все пак да потанцуваш. И ние направихме такова място, където да го правиш, но всичко да е свързано с развитието ти. Случва се не просто някакъв глупав купон, а занимание за позитивно мислене, за отдих и за контакт между хората.
И всичко е в този дом, в „Тюркоазената къща“?
Да. Започваме обаче да правим и гостувания, например в Молдова. Можем да дойдем и в България, ако има интерес. Можем да направим минифестивал, да ви поканим да прекарате един ден с нас, да ви нагостим, вечерта да играем пред вас спектакъл на някое красиво място. Ако някой благодарение на вашето издание пожелае, бихме могли да го направим.
Какви пиеси поставяте?
Различни, защото това, което правим, не е само за украинци. Идват и много поляци, идват хора от различни страни. Засега се играе един мой текст – Mahamaya Electronic Devices, на руски, украински и полски език. След това ще предложим полски текст, после френски, английски и два украински. Иска ни се различни автори да пишат за нас. Във Варшава има доста голяма френска и англоезична диаспора, а сега се появи и немалка африканска. Затова работим с африкански музиканти и диджей, които предлагат потресаваща, качествена, етно-техно музика. Такава е и нашата цел – интегралност на културите.
Какви са актьорите? Каролина играе ли?
Да, Каролина играе. Актьорите са украинци, беларуси и двама руснаци. Бихме се радвали да има повече руснаци сред нас, но не ги пускат… Броят на актьорите зависи от спектакъла. В момента работят шестима души, но следващата пиеса ще бъде по-мащабна и тогава ще бъдат дванайсет. Ние не поддържаме трупа, те не са на заплата, играят представлението, получават хонорар и си тръгват.
А финансово как се издържате – само продажба на билети едва ли е достатъчна?
Засега правителството не ни помага, но след откриването имаме надежда да получим някакъв грант. Помагат ни фондации – американска, еврейска, частни меценати, към които се обръщаме за подкрепа. Естествено, опитваме се да спечелим сами средства – играем пиеси и т.н. И не ми е неудобно да помоля за подкрепа чрез вас, защото това е удивителен проект. Ако е възможно, да публикувате линк/QR код, чрез който набираме дарения.
Сега ви моля да ме извините за това, което ще кажа, но имам конкретен въпрос. Да си представим следната ситуация: двамата седим и разговаряме в Народния театър, но вратата се отваря, влизат непознати мъже и ви арестуват. От това може ли да се роди пиеса?
О, не, не, едва ли ще започна да пиша пиеса в затвора. Най-вероятно ще се занимавам със собствения си арест (усмихва се). А първото нещо, което ще направя, е да напиша писмо до своя адвокат. Аз вече съм подсъдим, но делото беше преместено за 7 юли – в днешна Русия непрекъснато местят делата. Заседанието на съда трябваше да е преди няколко дни. Истината е, че съм издирван, а руската държава ми даде свой адвокат. Аз обаче знам що за адвокат е той и отказах неговите услуги, защото той очевидно няма намерение да ме защитава. Помагат ми независими европейски адвокати, които са базирани в Москва и работата им е да помагат на обвиняеми по политически причини. С мен се свързаха от правозащитната организация „Агора“ и ме помолиха да направим процеса публичен, за да можем по този начин да помогнем на други хора. Това е възможност да се говори. Обвиняемият може да говори пред съда два пъти. Веднъж, когато прокурорът произнася обвинението, и втори път, преди внасянето на присъдата, тоест последна дума на подсъдимия. Адвокатът ми предложи да напиша текст за първото ми изказване. Каза, че е много важно, че е много сериозно, защото ще се чуе от целия свят – текст, който не е само за пред съда, а за всички. И тогава аз разбрах, че това е… пиеса. Ето, отговарям на вашия въпрос (смее се) – написах текст с драматургични елементи, с части от мои пиеси. Просто исках да направя от това малък театър. Заседанието обаче беше преместено и сега не мога да ви покажа този текст, нямам право. Но щом заседанието се проведе, той ще бъде излъчен и аз ще го направя публичен.
Всички знаем какво се случи с Навални. Вие страхувате ли се?
Не. Първо, изобщо не се страхувам, а второ, мисля, че не съм фигура от такава величина, на такова високо ниво. Не съм политик. Не съм и уверен, че Путин знае за моето съществуване. Не мисля, че Путиновата държава издирва точно мен. Това просто е тоталитарната машина, в която може да попадне всеки. Едва ли представлявам някакъв политически интерес за Русия или за когото и да било. Аз съм просто обикновен драматург. А и отравянето с новичок струва много пари, едва ли си струва да се хвърлят пари за човек като мен. Да, аз говоря на хората в театъра, но това са много малко хора.
Неотдавна разговарях с кинодокументалиста Виталий Манский, който сподели, че мечтае да заснеме филм за Путин в деня на неговото падане от трона. А вие?
Не! Вижте, аз съм роден в Русия и се асоциирам с руските писатели, но вече тринадесета година живея в Полша и не се смятам за руснак. Имам паспорт, който в момента не мога да ползвам. И няма да се върна в Русия, дори когато Путин си отиде. Там нямам дом, нямам работа. Така се случи…
А съгласен ли сте с Тютчев и неговото Умом Россию не понять… В Россию можно только верить?
Хм (усмихва се). Не, вижте, според мен империята трябва да изчезне. В този си вид Русия би трябвало да спре да съществува. Но това не е моя работа. А казвам, че не ми е работа, защото няма да се занимавам с това. Ако Путин падне и ме призоват: „Ела, за да възстановим Русия“, аз няма да отида. Нямам повече време за това. Театралната ми кариера в Русия свърши. Повече няма да работя в големи театри. Промених живота си. Не поставям в големи театри. Последният ми спектакъл беше във Вилнюс, неотдавна, в Националния театър. И слязох от сцената. Искам да се занимавам само с духовна, с малка социална дейност и това не е свързано нито с Путин, нито с политиката. Просто никога няма да се върна там. На Русия ще ѝ се наложи да извърви труден път и е възможно да се разпадне… Аз самият съм извървял много и различни пътища, разбрал съм какво е и покаяние, и осъзнаване на собствената личност, и отъждествяване (в Полша), и осъзнаване на окупацията… всичко това го извървях. Всеки трябва да го извърви. Изминах този път и повече не ми е нужно. Аз оздравях.
