За предстоящото издание на ръкописа от 250 страници на Иван Мешеков „Пенчо Славейков. Новоромантик-новокласик“. Поетът е роден на 27 април преди 160 години
Преди няколко години, непосредствено след пандемията, не без намесата на проф. Светлозар Игов, се запознах лично с д-р Божидара Мешекова, снаха на един от най-ярките гласове на българската литературнокритическа мисъл между двете световни войни, притежаващ впечатляваща интерпретаторска дарба – Иван Мешеков, останал по ред конюнктурно-идеологически причини през социалистическите десетилетия в подножията на литературното поле. Д-р Божидара Мешекова вече притежаваше монографичното ми изследване за критика, а също и шестте преиздадени от катедра „Българска литература“ при ВТУ и Община Златарица негови книги, които заедно с акад. Ив. Радев и проф. Д. Михайлов съпътствахме с предговори, текстологични бележки, послеслови. Срещата ни очи в очи в София беше единствена, но обгърната от взаимен респект, топлота и доверие. С времето продължихме да се търсим по телефона. Това бяха едни от най-смислените – едновременно съкровени и вълнуващи – разговори. Госпожа Мешекова говореше не само като много близък роднина на критика, но не само и като известен в средите лекар психиатър. Говореше с дълбочината на интелектуалец, разбиращ духовния ръст, културната величина на своя свекър. И удивително – тя познаваше целия литературен контекст на една отминала епоха – и с нейните естетически представителни персони или културнополитически овластени фигури, и с нейните автентични художествени явления или драматични творчески съдби. Заедно със сина си, археолога Юниан Мешеков, ми изпратиха ръкописа на критическата монография, посветена на литературната личност, на културната фигура, чието духовно влияние Ив. Мешеков изпитва през целия си професионално-биографичен път – на модерния вожд на българската литература, фасцинирала го от ранната младост до смъртта – П. П. Славейков. С днешна дата съвместно с проф. Д. Михайлов подготвяме ръкописа за печат.
Приживе, а и досега, остават непубликувани три от неговите блестящи – като тълкувателски находки и хуманистични прозрения – синхронно-типологически портретни монографични студии: „Пенчо Слайвейков. Новоромантик-новокласик“ от 1939 г., „Елин Пелин – скептик реалист“ от 1940 г. и „Антон Страшимиров – реалист романтик“ от 1942 г. Става дума за образци на модерното аналитично-интерпретаторско изкуство, съизмерими с „анализационната техника, известна в англоскасонската „нова критика“ като close reading“ [1].
За Ив.-Мешековото интерпретаторско майсторство съм размишлявала неведнъж. Но смятам, че с новоизкования категориално-понятиен апарат, с използваните аналитично-тълкувателски техники, с „методологичния“ инструментариум, с нравствено-философския заряд, със съпреживяването на поетовата светоусетна нагласа, но и със социално-историческите разрези на епохата критическата монография на Ив. Мешеков казва всичко важно за творчеството и присъствието на жреца воин в българската култура. И не просто казва, а изгражда фундамента на знанието и разбирането на това монументално по своя характер наследство. Почти столетие след написването на тази студия интерпретаторските открития на критика се преповтарят в литературната наука; превръщат се в концепти за осмисляне и структуриране на литературнокритическия и литературноисторическия разказ за П.-Славейковото творчество.
Откъс от ръкописа за първи път вижда бял свят в юбилейния сборник „Пенчо Славейков“, издаден по случай 100 години от рождението на поета. Съставителят Пантелей Зарев допуска да се публикува в него съвсем малка част под заглавие „Поет на подвига“. Текстът е препечатан по-късно в: Иван Мешеков, „Есета. Студии. Рецензии“, под редакцията на Симеон Султанов и Любен Мешеков, София, 1989, с. 418–451.
Съвсем кратка част от ръкописа под заглавието „Пенчо Славейков – мироглед и творчески метод“ (с. 195–209) е публикувана и в изданието, което все пак бащата на артистичната критика Ив. Мешеков дочаква след повече от две социалистически десетилетия – време на последователен остракизъм от литературното поле – в книгата „Очерци. Статии. Рецензии“ от 1965 г. Чрез тези две откъслечни публикации ред ключови формулировки, концептуални художествено-философски пароли, тълкувателски инвенции стават достояние на професионалните литератори, мнозина от които ги ползват през годините, често пъти без да се цитира авторът им.
Ето защо предстоящото издание не само завръща в автентичния му вид един новаторски критически текст, сътворен преди 85 години, но и чрез цялостната му публикация „узаконява“ авторството му за поколенията.
Пенчо Славейков е „нов“ класик на модерната епоха в българската литература, романтик от „нов“ морално-волеви, културногероически порядък. Но и още нещо – за разлика от другите големи имена, негови съвременници, за които пише, които с текстовете си буквално легитимира като класици (Г. Стаматов, Й. Йовков, Ел. Багряна и др.) и към които действително прилага синхронно-тълкувателската си оптика, спрямо „поета на подвига“ гледната точка на критика е различна. За Ив. Мешеков Пенчо Славейков освен образцов български поет класик, е баща, модерен патриарх, „божествений учител“[2] – оня, „който ме събуди за живот, който ми даде живот“[3]. Словото, аурата, харизмата на вожда на модерната поезия у нас съпътстват и младия, и зрелия интелектуалец; и олевелия на фронта войник, и прозрелия лицемерието и фалша на различните политически режими и идеологии хуманитарист, за когото, въпреки всичко, „Епически песни“, „На острова на блажените“ и „Кървава песен“ бяха евангелие“[4].
В заглавията на нито една от останалите студии за националните творци не присъства думата „класик“, за разлика от тази, профилираща вожда на модерната българска култура. Той именно е назован „новокласик“ и самото назоваване съдържа в себе си и естетико-оценъчните, и личностно-възторжените, и поставящите на пиедестал спрямо всички останали имена критически интонации. П. П. Славейков действително е откроен, въздигнат като нов, модерен класик на българската литература. Отецът, „първият в редицата, който я прави редица“[5].
ПРЕДГОВОРЪТ
Още в предговарящите думи, фокусирани върху „недъга на плътта“, формиращ по особен начин светоусещането на поета, нравствено-идеалистичната му нагласа, интерпретаторът е категоричен: „Пенчо Славейков дори и да беше си здрав (или оздравял напълно), като хилядите негови здрави съвременници интелигенти от дребнобуржоазната класа, пак щеше да се оформи в идеалистично-мистична, индивидуалистично-естетична насока, пак като идеен враг и на капитализма, и на социализма. Дори щеше да създаде същата своя литературна школа като поет и като критик, но само едно щеше да липсва – най-интимният личен мотив (импулс, патос), който го направи по-дълбок поет-философ, по-голям бунтар, „революционер“ общественик: не само да отрича основно материалистичната съвременност, но и да въздига нравствени общочовешки идеали, патриархалния наш трудов „верещи народ“, „бъдещето“, „богочовека“, „свръхчовека“, древно-елинските източни идеали за красотата, или пък християнско-аскетичното вглъбяване в себе си и „отчужденост“ от „лихата врява на живота“, „националния подвиг“ („Кървава песен“), изобщо хероичното, прометеевското, вечното“. В тези две сложни, „задъхани“, смислово лъкатушещи, многосъставни изреченски конструкции с вътрешни напрягания, с културно-философски градирани натрупвания, в сгъстен, синтетичен вид критикът е вербализирал цялостната си визия за импулсите на П.-Славейковия художествен космос, но е и очертал концептуалната рамка, през която мислим за творчеството на поета и до днес. Но най-важното е, че въпреки социологическите „намеси“, въпреки обществено-политическите „вметки“ философско-естетическият акцент е поставен по безусловен начин.
Става дума за индивидуално-физиономичното, за персоналистично-почерковото, за „личния мотив, импулс, патос“ – болестта, животът в страдания, животът с надвисналата смърт – който въздига Славейковия свят „в чувството идея за бога, за нравствения идеал, в идеалистично-индивидуалистичната философия и естетизъм“.
Може да се каже, че след д-р К. Кръстев и Б. Пенев Ив. Мешеков в по-ново време по един дълбинно аналитичен начин, със своеобразна хуманистично-естетическа аргументираност показва, че П. П. Славейков пръв в модерната българска литература поставя една от най-мъчителните човешки теми – „има ли болката, имат ли страданията смисъл“[6], но и я разкрива по един възхождащо-утвърдителен път. Някак творчеството на Славейков се явява една особена „педагогика на болката“[7], мотивация за нейната необходимост в изграждането на силната персона.
По някакъв парадоксален начин персоналистът, естетическият вожд на модерната литература се явява охранител на „патриархалността“. Но „Ив.-Мешековата патриархалност“ се държи антиномично спрямо икономическата и политическата съвременност, която е видяна като действителност на господстващите маси, на колективните идеологии . Маси, а не общности, каквито създава патриархалността. „Патриархалността“ у Славейков е модерно интерпретирана като среда, в която израства личността, за да преобразява другите .
Дотегнало му от дългогодишните битки, които води с най-върлите си опоненти на естетико-идеологическия фронт – Г. Бакалов, Т. Павлов[8], в предговора към студията си за Славейков авторът е ясен, точен, категоричен: „И тъй като извеждаме из обективната диалектика (пропадането на дребнобуржоазната класа в края на XIX и началото на ХХ век у нас) субективната диалектика („диалектиката на душата“) на Пенчо-Славейковата поезия в предлагания наш литературно-критически анализ на тая поезия, ние ще я вземаме обаче в нейната относителна самостойност (подч.н. – А. В.-Г) от обективната диалектика. Няма на всяка цена, както прави вулгарният социологизъм (естетика, критика) и (когато анализираните художествени произведения не ни дават пряката връзка с обективната действителност, т.е. не са реалистични, върху почвата на която те все пак са изникнали, а опосредствано и своеобразно я отразяват през субективната диалектика на твореца) тия произведения да ги извеждаме пряко, т.е. (опростено нихилистично) от обективната диалектика/ от икономическия фактор, класовия произход, класовата борба, партийността“.
Какъвто и социологически намек да е приложил в началото на предговора, в края му майсторът интерпретатор се оттласква от него, за да заблестят с още по-голяма сила прозренията му за вътрешно присъщата на Славейковата поезия художествена автономност. За да се разбере болката като болка в тази поезия – отвъд каквито и да е идеологико-политически детерминации, а в нейния духовно-психологически, философско-нравствен залог. Болката – като онази слабост, но най-вече като онази сила, която разбужда „за себе си, за другите, за Бога“[9]. Едно „разбуждане“ с „много тежък екзистенциален характер“ [10].
***
Различността на студията за Славейков спрямо всички останали е и в обема ѝ, който е от съвсем друг „калибър“ – цели 250 страници за разлика от останалите, които са в порядъка между 100 и 140 страници. Книга за словото „на учителя в идеала“, едновременно тежко и могъщо, въплъщаващо зрелост на духа, изискващо посветеност, за неговия мощен творчески Глас и Осанка на художествено-естетическата сцена.
Съчетаващ екзистенциално-философските концепции на западноевропейската мисъл със самобитен критически апарат, според Ив. Мешеков актът на интерпретация е невъзможен без творческото вживяване в коментираната творба, без създаването на онази магическа спойка, способна да произведе особен по рода си алтернативен език със средствата на литературната херменевтика. Така по отношение на „фанатика на идеализма, индивидуализма, естетизма“ П. П. Славейков Ив. Мешеков обединява модерната рефлексия с националната оценъчно-тълкувателска традиция, за да сътвори някои от своите класически критически формули – като тези за „хероичния оптимизъм“ на стожера на „Мисъл“, за неговия „етическо християнски и езическо-ницшеански“ „новоромантизъм“ или за пътя на „познанието през страдание“, който извървява творческото му визионерство – „от проклятие в недъгавата плът до благослов в идеята на духа“…
Изследването на Мешеков придружаваме с текстологични бележки, вгледани в авторските редакции, поправки, в „биографията на текста“, както и с предговор и послеслов, обобщаващи от дистанцията на времето постигнатите ценителски открития на Иван Мешеков за Поета „съвременен пророк-законодател“, „идеалистично-хероичен интелектуалец – вожд“, „истински съвременен библейски пророк“ П. П. Славейков.
***
Всеизвестни са някои факти от критическата му биография, а именно, че е писал задълбочените си студии сред природата – на горски поляни, върху крайморски скали. Тези факти са показателни за пълното му вписване в ритъма на фикционалните светове, обект на интерпретациите му. И съвсем не е случайно, че студията за Пенчо Славейков интерпретаторът пише: „… в Говедарци през 1939 и 1940 г. … там текат две рекички. Едната идва направо от Мальовица. Край нея бяха рязали дървета. Дънерите бяха още пресни и миришеха на свежо дърво. Седнал на един от тях, аз пишех, както правех обикновено, върху белите полета на книгите, които носех. Всеки ден ходех и пишех отделни части от студията. От селото идваха два пъти пандури да ме проверяват какво пиша. После, едва през 1958 г. я преписах на чисто.“ [11]
Може да се каже, че критическата монография, посветена на „жреца воин“, Ив. Мешеков пише цял живот. Да, според свидетелствата на автора, тя е работена през 1939–1940 г., а едва през 1958 г. е преписана. Някак Мешеков не е бързал да я приключи, защото е живеел от юношеството насетне със света на своя учител, с неговите земни неволи и духовни подвизи. И този е най-автентичният живот за Ив.-Мешековото интерпретаторско майсторство. И той, като своя „херой“, се е оттеглял всеки ден в Говедарци край р. Мальовица и се е „пренасял в онзи край честит на отдих и покой, що никой го не знай“. [12]
Сигурна съм, че този преписан от автора през 1958 г. („преписано април-май 1958“) екземпляр, предоставен от семейството на критика артист, тълкувателя портретист, общественика идеалист Иван Мешеков, ще се превърне в общосподелим за българската културна общност текст с мощна идейногенеративна, аналитично-тълкувателска, национално-символна енергия.
„Пенчо Славейков. Новоромантик-новокласик“ е сред върховите постижения на националната художествено-естетическа мисъл. Текст-прозрение!
Откъс от монографията на Иван Мешеков ще прочетете в майския брой на сп. „Култура“.
[1] Св. Игов, „Завръщането на Иван Мешеков“. – В: Иван Мешеков, „Критикът-артист. Изследвания и материали“, В. Търново, 1993, с. 16.
[2] И. Мешеков, „Из един живот“, С., 1968, с. 95.
[3] Пак там.
[4] Пак там, с. 114.
[5] К. Янакиев, „Професорското каре (Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев)“, С., 2022, с. 58.
[6] Пак там, с. 142.
[7] Градев, Вл., „Професорското каре (Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев)“, С., 2022, с. 143.
[8] Вж.: Велкова-Гайдаржиева, А., „Иван Мешеков, или достоянията и зрелостта на литературната критика“, В. Търново, 2012.
[9] Каприев, Г., „Професорското каре (Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев)“, С., 2022, с. 152.
[10] Пак там.
[11] Мешеков, Ив, „Есета, статии, студии, рецензии“, С., 1989, с. 49–50.
[12] Мешеков, Ив., „Из един живот. Мемоари. Дневници, Писма“, С., 1968, с. 110.
